автор: petur

Идваше пролет и всичко се възраждаше отново , безкритично забравило за вчера.Всъщност това бе животът-безпаметност и нищо друго.Всичко се раздвижваше
и хората вече бяха предварително влюбени едни в други,независимо,че не го осъзнаваха.Вървеше из града.Въздухът бе изпълнен със сладникавото ухание на онези наивни илюзии,с които животът пърхаше невинно и със завидно безгрижие пропиляваше себе си. Хората,колите,продавачките на кокичета,всичко това бе най-красиво по здрач,както и самата пролет,разбира се,но това бе една красота, която дължеше успеха си на все още запазената мизерност на софийските улици ,съчетана с някакво неясно обещание за нещо,което никой не бе в състояние да формулира,защото всъщност такава бе природата на абстрактнто очакване нещо да се случи-очакване,при което въпреки съществеността на случващото се,най-важното винаги предстоеше.