Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Agro
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 13948

Онлайн са:
Анонимни: 423
ХуЛитери: 5
Всичко: 428

Онлайн сега:
:: Heel
:: Cyriana
:: rajsun
:: coils
:: vlakant

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЗавръщане у дома
раздел: Есета, пътеписи
автор: soultraveller

Кой е родния ми дом?
Къде е моето място на земята?
По стечение на обстоятелствата така се случи, че живея на стотици километри от града, в който съм роден.
Семейството ми е напуснало моя роден град няколко месеца след раждането ми и повече никога не сме се върнали там. До скоро нямах представа как изглежда той. Имах само няколко семейни снимки с изгледи на паркове и градинки. Родният ми град беше само една романтична мечта.
Може би всеки от вас знае разликата между родното и всяко друго място. Може би всеки чувства промяната когато се завърне в своето родно място след дълго отсъствие. Съвсем ясно виждах това особено усещане за вкореняване у своите родители, тази особена енергия и ентусиазъм породени от краткия или по-продължителен престой по родните места. Дори само мисълта за пътуването натам е достатъчна да предизвика едно особено оживление и блясък в очите, едно желание за живот.
А какво имах аз? Нямам приятели или роднини от моя роден град, при които бих могъл да отида на гости. Нямаме и имот там, който да посетя. И все пак имах стремеж да се завърна, да усетя тръпката на уюта и топлината на родното място, макар и само за малко. Имах желанието да се завърна у дома, макар и само веднъж в живота си, пък било и за няколко часа. Години наред чаках удобна възможност, но или нямах пари, или време или пък нещо друго… Едва това лято всичко се съчета както трябва и аз планирах пътуването си. Планирах едва ли не и самата среща с родния си град, чувствата и мислите, енергията, която щях да получа, но най-важното - готвех се да открия своя вечен и постоянен дом…

Влакът пристигна на гарата рано сутринта. Бях я виждал и преди минавайки на път за морето, но сега слязох. Погледнах разписанието на влаковете за София, просто за справка, въпреки че не бях планирал как да се прибера. Искаше ми се да остана тук у дома, както си мислех, колкото се може повече, за да събера колкото се може повече от моя град. Излязох от гарата и се огледах. Всичко ми беше непознато, но какво от това? Не очаквах да видя познати места, очаквах познати усещания. Отправих се към града пеша, въоръжен само с една малка карта по пътя си към неизвестното или може би забравеното?…
Минах по мостовете над реката и навлязох в жилищната зона. Бръкнах в джоба си и извадих едно листче с адреса, където бях живял преди повече от 25 години. Оказа се наблизо, в един не висок блок близо до края на града, откъдето бях влязъл. Застанах пред входа, но той беше заключен. Нямаше как да вляза. Дали навремето се е заключвал? Сигурно не. Как ли е изглеждала самата сграда? Прокарах ръка по грапавата й стена. Имало ли ги е магазинчетата на отсрещния тротоар? Най-вероятно не. Най-вероятно всичко се пороменило много и от моя роден град е останало само чувството на отминалото време, но не толкова у хората колкото във всички тези сгради, улици, тротоари, дървета… Него търсех и се надявах да го открия и в себе си.
Отправих се към центъра на града воден от силно любопитство. Бях решил да отседна в хотел за една вечер и да потегля към София на другия ден вечрта. Така щях да бъда цели два дни със своя град. Но какво се случваше? Защо когато се отправих към хотела, сякаш някаква сила ме накара да спра. Просто не можех да продължа. След няколко минутно колебание се отправих към една градинка, за да помисля какво да правя. Имах ясното усещане, че този град не иска да ме приеме. Пейките ми се струваха неудобни, хората ставаха подозрителни или изразяваха неприязън, щом ме видеха с голямата раница и чуеха софийския ми говор. Сетих се, че местните жители са известни с омразата си към софиянци. Това ли са моите съграждани?
Вече леко разочарован се замислих за връщането в София. Чудех се какво ще правя до късно вечерта, когато са влаковете за столицата. Отправих се към автогарата за да проверя какви автобуси има. Нямаше нищо подходящо, но пък оставих раницата си "на багаж". Така, освободен от товара си, тръгнах на разходка из улиците. Тя ми донесе много приятно усещане. Събирах впечатления от всичко около мен - хората, сградите, магазините, дори уличните табели и пътепоказатели ми се струваха интересни. Говорех с продавачите на сергиите, питах за посоки и други общи неща. Най-после започвах да усещам града си. Като че ли вече започвах да се чувствам у дома.
Много скоро обаче стана горещо и трябваше да прекратя обиколките. Между претъпканото кафене и градинката избрах второто за бягството си от горещината, но можех ли действително да се спася? Седях и попивах всичко около мен: хората, сградите, слушах разговорите идващи от съседните пейки. Всичко около мен беше заредено с онази напрегната и естествена напрегнатост, характерна за всеки провинциален град. Това динамично спокойствие ми харесваше много повече от смазващата действителност на стресираната София. Стана 4 часа след обяд и трябваше да взема раницата си отново на гръб. Окончателно се отказах от мисълта за хотела и се отправих към градския парк. Имах идеята да намеря някое удобно закътано местенце и да потренирам час-два до вечерта, когато щях да отпътувам за София. И отново сякаш градът не искаше ме приеме. Първо се загубих, после не можах да улуча веднага пътя за парка, а там ме очакваше нова неприятна изненада. Дълго се лутах и обикалях, но така и не успях да намеря подходящо място за тренировката си. Накрая се предадох и седнах на поредната пейка през този ден. За пореден път тя ми се стори неудобна. Започнах да мисля, че хората тука са наказани с тези пейки. И защо всички ме гледат така странно? Може би защото се чувствах съвсем обезличен и празен откъм съдържание. Всичко ми изглеждаше някак си чуждо.
Останах в парка до вечерта, след което се отправих към центъра, за да хапна нещо. Съвсем се омърлуших. Толкова дълго чаканата среща се беше провалила. Защо се получи така? Нима всичко е било една самоизмама? Момчето със сандвичите също ме изгледа накриво чувайки западното ми наречие. И сандвичът не беше хубав и всичко около мен сякаш искаше да ми покаже колко съм излишен.
Хората вече се раздвижваха и централните улици се напълниха след отминаването на дневните горещини. Започнах да се чувствам като нежелан скитник дошъл тук, за да смути покоя на хората. Продължавах да виждам подозрението в очите им. Подозрение примесено с любопитство и някакво неясно чувство, сякаш ми казваха: "Кой си ти? Какво правиш тук?" Опитах да се свържа с гарата за допълнителна информация, но не се получи. Почувствах се съвсем сам, отхвърлен и нежелан тук, сред хората, сред шума на града, който ме беше отхвърлил и който мислех, че ще ме приюти. Не можех нищо да направя. Нищо.
Тръгнах на посоки и се озовах при църквата. Тук имаше хубава и добре поддържана градинка. Всичко беше хубаво. Избрах си една пейка и седнах на нея. Странно. За първи път днес попадах на удобна пейка. Отпуснах се на нея и притворих очи. След малко цялата ми потиснатост и униние се разсеяха и се почувствах много по-добре. Огледах се. Точно над мен се извисяваше голям храст и сякаш протягаше клоните си, за да ме защити. Дърветата, тревата, хората - всичко вече ми изглеждаше дружелюбно и красиво. Вечерта беше в силата си и покриваше града с някаква особена радостна топлина. Църквата беше разположена на едно възвишение. Пътят се изкачваше нагоре по него и след това се спускаше от другата му страна. От двете му страни и в цялата градинка имаше много дървета. В ушите ми свободно навлизаха смехът и веселието на играещите около мен деца и веселите разговори на хората. Всичко беше емоционално заредено и в същото време спокойно и уравновесено. А отсреща, от другата страна на улицата, се извисяваха невисоки блокове и кооперации огрени от залязващото слънце... Какъв миг. Отпуснах се още повече и си спомних моето детство и неговите най-красиви мигове, същите като този сега. Спомних си как бях едно от тези деца около мен - малък, естествен, лек. Спомних си как играех до самозабрава с приятелите на всевъзможни игри, а нещата наоколо - топлата лятна привечер, възвишението, галещите шумове и сенки на града в здрача - ме изпълваха с едно неописуемо чувство на тишина и покой. Бях си у дома. И така докато майка ми дойдеше да ме прибере а на масата в кухнята ме чакаха пържени кюфтета с гарнитура от картофи и домашна лютеница, а за пиене - любимият сироп от трънки на баща ми.
Благодаря ти, мой любим град! Там, на онази пейка в църковната градинка, си спомних и изживях отново своето минало. Разбрах, че събитията от деня са били нещо като план-карта на целия ми живот с всичките му трудни и радостни моменти, с всички успехи и неуспехи, и смисълът е бил да се подготвя за това, което ми предстои, а вечерта беше естественият завършек на всичко.
Постепенно здрачът ме обгърна и хората започнаха да се разотиват. Точно пред мен имаше нощна лампа, която вече светеше. Знаех, че скоро трябва да тръгвам. След нежната прегръдка, след подарения и изживян отново спомен, градът тихо, но непреклонно ми нашепваше, че трябва да тръгвам. И този път щях да си тръгна завинаги. Не че не мога да хвана влака и да дойда отново. Мога. Но вече нямаше да бъде същото. Изживявайки миналото си, аз вече се освобождавах от него и поемах по нов път. Оставях го там далеч зад мен, където винаги щеше да бъде топла привечер.
Призивът на новото ме изправи на крака. Прегледах багажа си и подготвих всичко с онази спокойна увереност изпълваща воинът-пътешественик, когато той тръгва на път изправен пред неизвестното. Тръгнах. Спуснах се бавно по улицата, надолу по склона - за последен път. Когато стигнах до ниското, се обърнах и хвърлих последен поглед назад към хълма, към миналото, които вече тънеха в тъмнината на нощта. После продължих по пътя, по който бях дошъл сутринта. Излязох от града и стигнах до моста. Знаех, че мина ли по него няма да има връщане назад. Когато стигнах до средата, му спрях за малко и бръкнах в джоба си. Там беше листчето с адреса, на който бях живял. Извадих го и се загледах в него. Най-обикновена хартийка с няколко букви и цифри, но там беше написан целият ми предишен живот. Протегнах ръка над реката и миналото ми полетя надолу. Малката бяла хартийка падна на повърхността на водата и заплува по течението, откроявайки се на фона на тъмната река. Сякаш една част от мен се откъсна и започна да се отдалечава. На края на моста се обърнах, за да хвърля последен поглед към моя град. Той си беше там, едновременно загадъчен и познат, неизменен, а между него и мен беше мостът, по който вече никога нямаше да мина. Нямаше плач, нямаше тъга, нямаше болка. Само едно неопределимо чувство, което изпълваше цялото ми същество, и един порив да продължа напред...

Влакът за София беше точно в 0 часа и 1 минута, сякаш тръгвах към новото в самото начало на новия ден. Столицата ме посрещна както винаги сънена, но изпълнена с очакване. Слязох от автобуса на добре познатата спирка "Патиланци". Изгряващото слънце оцветяваше в оранжево околните блокове, а въздухът беше свеж и изпълнен с живот. Тогава разбрах, че моят дом е там където съм аз, защото винаги го нося в себе си и към него винаги вървя. А там, далече зад мен в нощта, оставаха спомените ми. За топлата привечер, за приятния вечерен полъх, за сградите на хълма, огрени от залязващото слънце, за пътя спускащ се надолу, за шумящата и ароматна зеленина на дърветата и храстите, за игривия детски глъч... Не че съм ги загубил! Не! Те пак са си в мен. Те пак са мои и мога да ги извикам, когато поискам. Просто вече аз не съм техен. Спомените ме заляха, като че за последен път, и отстъпиха някъде много далеч в моето същество без граници. Празнотата създадена от тях, която също нямаше граници, се изпълни с нещо, колкото ново, толкова и старо и също безгранично. Изпълни се с този, който си спомня.



Публикувано от aurora на 08.06.2006 @ 16:31:03 



Сродни връзки

» Повече за
   Есета, пътеписи

» Материали от
   soultraveller

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

08.12.2021 год. / 09:21:51 часа

добави твой текст
"Завръщане у дома" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.