автор: dobilz

Нощта е скитница, седи на прага ми.
Дълбока е. Неиска да си тръгва.
Брой звездите си, с луната си играе
и сякаш няма никога да съмне.

По кожата ми тръгва тишината,
заглъхват звуци, пътища умират,
сънят ми е прободен с черен вятър
и пада във очите ми на криво.


Във стаята ми скитат чужди мисли.
Една надежда в ъгъла се свива
разплакана от липсата на сбъдване.
Страхът е хищник, бавно ме изпива.

Окото на последната цигара
с безсилие прогаря тъмнината.
Не става за звезда - залъгва само.
На изток хоризонтът изсветлява.