автор: dobilz

Няма нужда от личната ми мъдрост светът -
всичко е казано и изживяно хиляди пъти.
Аз не мога нищетата да спра,
нито да задържа дъха ти,
когато отлита на среща с Бога.
Аз съм само отломка
от бавно потъващ кораб.
Каквото можах му дадох -
кратка обич, две умни деца,
дървото отвън на двора,
добро име,
бях добра дъщеря
до последния дъх на баща си.
За майка си пазя спомен.
Насила успях да обърна съдбата
на чуждо дете и му станах опора,
когато светът го беше забравил.
Още много не успях да направя.
Все неща за който са нужни двама.
Но в себе си пазя една надежда,
че в тежкия час на падане,
преди съвсем да помръкне слънцето
някой ще ми помогне да се изправя.