" Аз зъзна във мрака на своято зима"
Фридрих Хьолдерлин
Те ме наричат Озимандей. То е не защото съм грозен или гърбав, а поради това , че не съвпадам с представите им за нравственост. Първо започна онази гримираната кукла , дето отначало идваше нощно време при мен , а после заграчиха и останалите. Не е нужно да обяснявам , че това ми беше неприятно , но мнението им не ме интересува- моята цел си остава неизменна.
За да бъдем на ясно , ще кажа само едно : на мене ми трябват пари.
Срещал съм много други , дето все плачат , че парите им не стигали, но онова е отделна работа: на тях парите им са необходими , за да продължат дребното си съществуване или да си създадат елементарен комфорт, а за мен те са цел и посока. Това е. На тях им трябват , но на мен още повече ми трябват.
Не мога да понасям онези чиновници от профсъюза , които глупаво се очудват:" Но нали имате достатъчно , за да живеете?" Не , това не е достатъчно, съвсем не е достатъчно.
Аз нямам покой , аз се разболявам да мисля по какъв най- ефикасен начин бих могъл да се сдобия с повече пари. Ако някой ден ме откарат в лудницата или затвора, вероятно за това виновни ще бъдат парите.
Зная няколко начина за сдобиване с пари, но -право казано- те са толкова популярни , че в крайна сметка се оказват неефикасни- вместо да спечелиш, губиш и това , което си заложил.
За работата ми като специалист в отдела , не става въпрос , моля ви се, съвсем не съм такъв наивник да си въобразявам, че с честен труд като обикновен чиновник може да се забогатее. Аз поне не познавам такъв , който да е забогатял от честен труд. Ето защо във всяко богатство подушвам нещо съмнително и мръсно, нещо , което вони на измама , подкуп или най- обикновена кражба. Убеден съм , че благополучието на едни се гради с ума и мускулите на други- това е като "закон божи".
Разбира се , собствено аз, когато говоря за забогатяване , имам предвид предприятия , съобразени с изикванията на закона . Пред закона аз благоговея и аз …немея. Отначало - още като зелен юноша- се впуснах да играя комар - също така и тото- но трябва да призная , че в хазарта нямах особени успехи. Онези там не лапат мухи - между тях има толкова много изпечени мошеници , че е истинско събитие , ако успееш да измъкнеш някой лев. Бях - както казват комарджиите- ни кяр, ни зарар. Но това никак не ме задоволяваше , съвсем не отговаряше на амбициите ми за бърза и лесна печалба и аз приключих с комара. Приключих бързо и лесно , защото всъщност никога не съм бил страстен комарджия , за разлика от онези срастнали се хазарта полуидиоти с бледозелени лица и трескав поглед, които хвърлят цели състояния за тоя дето духа.
Мен играта не ме интересува, не обичам да рискувам; обичам сигурната и "опечена работа". На мен ми трябват пари , а не силни преживявания. Но стига. Убеден съм , че човешката глупост ще живее докато има жив човек на земята. Да накараш глупака да осъзнае , че е глупак , това е най -абсурдната идея.
Именно по тази причина си премълчах , когато на някакъв импровизиран "другарски съд" обвинителката -една съвсем млада и симпатична госпожица- високопарно заяви , че съм несоциален тип "морален Квазимодо " , позор за обществото , в което властвуват хуманни идеи и пр. и пр.-приказки , които ме умориха с неизтощимата си глупост , но аз си премълчах.
Просто си " подвих опашката", отчитайки своевременно , че не е съвсем безопасно да се озъбиш срещу общественото мнение, колкото и да е несъстоятелно, защото то- това обществено мнение би те унищожило , ако не от друго -най -малкото от злоба , поради инерцията и поради обстоятелството,че е мнение на тълпата -най-аморфната и безмозъчна съставка на представителите от вида хомо -сапиенс. Прочее, въпреки че в конкретния случай бях съвършенно невинен, аз си направих самокритика, разкаях се , дадох обещание и т.н.- хиляди глупости , които ги накараха едва ли не да се просълзят и "великодушно да ме реабилитират".Прегракнах от смях.
Ако бях малко по- наивен, може би щях да се заловя с иманярство, но още от малък разсъждавах доста трезво за възрастта си , поради което това начинание ми изглеждаше безнадеждно , а сега изобщо не влиза в сметките ми. Което си е вярно,тези мои сметки често излизаха" без кръчмаря ", въпреки , че привидно вдъхваха доверие. Имаше моменти , когато аз стремеглаво нагазих и в изкуството , и в спорта ,въобразявайки си , че бих могъл да направя кариера в някое от тези поприща. Блазнеше ме както авторитетът , с който се ползуват , така и парите , които придобиват разни спортисти и художници. Бедата беше тази , че ми липсваха достатъчно физически възможности , за да напредна като спортист , също и талант за изкуството. Само дето си губех времето , киснейки по стадионите почти две години - нищо не излезе от това. Нищо не излезе и с изкуството- съчиних няколко бездарни стихчета , които не приеха никъде и накрая мирясах , а вероятно и редакциите мирясаха от мен.Представяте ли си как би прозвучало едно стихотворение , в което млад бизнесмен се влюбва в дъщерята на банкер от Цюрихската банка.
Междувременно , не бях някой сантиментален хлапак, за да не открия бързо заблудите си. Веднага прескочих към други дейности - не толкова възвишени , но пък значително по- переспективни.
Много по- успешна се оказа търговията с катастрофирали автомобили , които аз изкупувах на безценица от собствениците , после ги давах за рециклиране и ги препродавах сравнително изгодно. Тази стока отначало се търсеше - беше хем ефтина , хем не чак толкова лоша като за нашите условия. Но после пазарът се наводни и печалбата стана никаква .
Наложи се бързо да се преориентирам. Захванах търговия със зеленчуци , с гъби, с дървен материал , но там трябваше да се преборвам с разни мафии и нещата загрубяха.
Понякога си мисля, че най -лесният и сигурен начин човек да си пооправи съществуването може би е да се ожени за някоя мома с богат татко , но винаги се опасявам , че този ход е нож с две остриета, а освен това те не ме искат. Не , че съм грозен , не , но може би нещо в характера ми ги отблъсква.
Те идват при мен най-много за месец- два и си отиват безвъзвратно. Разбира се ,това не ме натъжава особено; жени за временно ползуване могат да се намерят винаги, а колкото до женитбата , аз не бързам. Трябва да се премисли добре -може да не е много хубава , не е необходимо и да е умна, но с достатъчно придобивки: апартамент или къща , вила , кола , банкова сметка и пр.Ето моят идеал…
За да не стоя със скръстени ръце, напоследък се ориентирах към една нова дейност- разбира се- съвсем почтена и законна. Започнах да "продавам въздуха ".
Надявам се , че никой няма да ме вземе за герой от научнофантастичен роман. Съвсем не съм имал намерение да консервирам атмосверен кислород и после да го продава на задушаващото се човечество, подобно на злополучните герои от небезизвестната книга. Моята работа беше значително по- скромна. Аз препродавах бетонни плочи за надстройка на жилищни згради т.е.-
"продавах въздуха ", където би трябвало да се издигне следващия етаж на зградата. Тази дейност напоследък придоби широки размери , вероятно поради нарастващото жилищно строителство в нашия град. От това обстоятелство се възползуваха разни "паяци " и аз също. Собствениците на имоти напоследък се изхитриха и масово взеха да" продават въздуха" над домовете си , като цените непрекъснато растяха ,надвишавайки дори цената на самия строеж. Ако купиш сега , догодина можеш да продадеш значително по- изгодно. Това имах предвид.
На Колю- тулупа брат му живее със семейството си под наем в един сутерен и децата му са все болни от тази влага, а Колю "продаде въздуха " на друг, защото онзи му броил петстотин лева "суха пара" повече.
Чанов от отдела за благоустройство също" продаде въздуха " и се настани да живее в общинско жилище / в собственото бе турил квартиранти/, а с парите от продажбата си купи Мерцедес- халал да му е.
Бай Васил- плъха като се пенсионира, също" продаде въздуха"и остави апартамента на дъщеря си, а той със старата отиде да живее в къщата на село , където построи гъбарник,оранжерия ,купи крава , свиня и кокошки и след като свърши цялата тази работа, умря.
Паскал Кокичков - икономист към отдела - отначало не можеше да "продаде въздуха ", защото неговата къща беше ренесансова - не ставаше за надстройка, но ориентирайки се моментално в обстановката, той напусна работата в отдела и отиде да лови жаби в "Налбангьол", които продаваше на едно търговско предприятие за износ, след което вдигна нова къща на два етажа и в края на краищата "продаде въздуха".Това стана по време на голямата жабешка кампания, когато жабите вървяха по десет стотинки парчето в суров вид. От тогава жабите у нас са дефицитни.
По- лани дядо Вичо Гичев от "Аджисанмаала" произвеждаше и продаваше восъчни свещи на бабичките , които отиваха на гробищата , възползувайки се от грешката на църковната управа, която тъкмо по това време беше преустановила тази доходна търговия, след което "купи въздуха " за една кооперация в центъра на града.
Вътю Гъдев купуваше картофи - продаваше картофи, купуваше свини- продаваше свини ,купуваше крави -продаваше крави ,продаде и въздуха и вила си купи край морето, но нещо бе объркал сметките , та полежа три години зад решетките. Пада му се.
Счетоводителят Агоп Такворян ходеше на Странджа за костенурки , които продаваше в град Раковски на тамошните дегустатори , а освен това беше обучил едно прасе и с него намираше трюфели из горите, които вървяха на баснословни цени. Той "продаде въздуха".
На чиновника от плановия отдел Кичо Мичев жена му- една изписана хубавица -бездетка- ходеше в края на всеки месец из миньорските градчета уж някъде на гости и вследствие на това гостуване , си купи кожено палто от норки , а той "купи въздуха".
Лалю Рашев след като не успя да продължи следването си , се залови да пише дописки по разни вестници, пробваше също така и очерци, и стихове , които можеха да отчаят и най- големия невежа със своята грачеща бездарност, но той- хитрецът му бе намерил цаката. Неговите "произведения " въпреки бездарността и изумителния си фалш, импонираха на издателствата с гръмък патриотизъм и благонадеждна политическа ориентация. И той" купи въздуха".
Благой К. продаваше "кракове " на разни компютърни маниаци , дори го бяха заловили и щяха да го съдят , но скоро след това прокурорът си купи нов автомобил , а той "купи въздуха". Делото увисна и остана така във "висящо състояние."
Разбира се , в течение на всички тези покупкопродажби бях преди всичко аз, тъй като известно време имах възможността да работя в отдела за жилищно настаняване към общината и всичко минаваше , дето се казва , през моите ръце.При мен идваха всеки ден молители,чакащи за жилище-разни нуждаещи се и крайно нуждаещи се, на които аз давах обещания, а на мен те даваха рушвети.
Няма да твърдя , че не съм вземал рушвети.По мое мнение чиновник , който говори това за себе си е обикновен лъжец и нищо повече.Това е все едно проститутка да твърди , че практикува занаята само от хуманни и благотворителни съображения.
За мен е без значение по какъв начин бих могъл да получа пари, стига този начин да бъде сигурен и недостижим за ударите на закона. Не мога да имам милост към глупаците , които се оставят да бъдат залъгвани с обещания , макар че аз съм един от тези , които ги залъгват. Убеден привърженик съм на максимата "Парите не миришат" и вярвам , че император Веспасиан - между другото роден някъде по нашенско-произнасяйки я , е бил осенен от "вдъхновение свише".
За мен парите са смисъл и чест, парите са слънчево пристанище сред всеобщата блъсканица на живота. Разбирам отлично тези, които продават душата и тялото си за пари . Бих могъл да разбера и онези , които убиват за пари , ако не беше това толкова опасна и мръсна работа; естествено, имам предвид индивидуалните убийства и престъпления, защото масовите убийства и престъпления срещу човечеството обикновено се считат за геройство, много често носят слава и почести - то се знае- и пари на своите инициатори и главни виновници, а паметниците на десетки такива масови убийци, тълпата все още закичва с лаврови венци.
Е да - в наше време възможностите не са чак толкова големи , за да си позволи човек да се изяви примерно като един Наполеон или Кортес. Днес наивниците все повече говорят за хуманност и трябва да съчетаваш безумието на Хитлер с жестокостта на Атила , за да спечелиш преклонението на тълпите. И сега , както и във всички времена, "лъвовете " обират лъвския пай ,но това става без много шум , а за по- дребните и изпосталяли псета като мен остава накрая кокала или копитото. Това е старо правило.
Измежду множеството усърдно и честно "глождещи кокала " псета не рядко се появяват и по- предприемчиви мошеници, които , ако не попаднат в затвора , отиват далече в живота.
Откровено казано- честни хора би трябвало да има , може би дори са повече от мошениците, но на мен всички ми изглеждат мошеници. Имам едно "шесто чувство", че всеки е способен да "оскубе ближния си ", може би поради обстоятелството , че това качество не е недопустимо за мен самия.
Когато някой дойде при мен с предложение за съвместна дейност, аз дълго премислям и търся да не би да има тук уловка. Винаги съм склонен да подозирам, че в първия удобен момент той би могъл да ми "подложи динена кора", ако това му е изгодно , дори и без да му е изгодно. Непрекъснато се страхувам да не ме изиграят. Това винаги будно чувство е дълбоко вкоренено в мен и никакви лозунги за братство и приятелство, никакви човеколюбиви резолюции не могат да го притъпят. Не вярвам на никакви " честни думи", на никакво "джентълментство" , щом като няма "черно на бяло". Аз се оглеждам и слухтя; склонен съм да допусна във всеки човек потенциален мошеник.
Моят свят не е много голям- една черупка , в която съм се свил като охлюв и не допускам никой да се намеси в съществуването ми, да ме разколебае и отклони от избрания път с високопарни фрази за мястото и достоинството на човека. Считам , че без пари човек не може да има нито място , нито достоинство сред този вълчи свят на всеобща покупкопродажба. Аз събирам пари безспирно, тайно и с наслаждение. Съзнанието за тяхното наличие ме опива като сладка отрова. Те ме съживяват и стоплят в самотния ми живот на паяк. Аз мечтая , аз халюцинирам; непрекъснато чувам звън на сребърници и тихия шепот на банкноти , който гали слуха ми. Покупкопродажбата е моята стихия ; нищо друго не признавам. Нека те разправят , че съм деградирал тип- без съвест и морал, нека лаят срещу мен; аз не се страхувам от завистите им. Парите ми дават могъщество.
…Очаквам непрекъснато и това очакване не е лишено от основание, колкото и странно да звучи , някой ден те да заменят и …Ира.
Чакайте , не бързайте за ме вземате за луд. Разбира се , в буквален смисъл те не биха могли да я заменят, но в преносен могат. Достатъчно е , че те ми осигуряват едно непрекъснато разнообразие от жени , което не мога да кажа , че не ми харесва, при все , че някои ме считат за аморален.
А може би все пак тя накрая ще се върне.
Някога тя дойде при мен, подтиквана от любопитство, поради все по - невероятни и злобни отзиви , които ме представяха в зловеща светлина като някакъв студен и безчовечен сребролюбец. Със своята бликаща като пожарен маркуч фантазия , вероятно е допускала зад цялата тази фасада
някакво романтично начало, например, че съм "великодушен и добър, но обиден несправедливо от обществото, нещастен и пр.- накрая- затворил се в себе си, изпълнен с ненавист към целия свят, на който мъсти за причинените му страдания".
Подозирам и това подозрение може и да е вярно, че тя дойде при мен с цел да ми донесе утеха, сякаш бях някой "велик страдалец", да ме върне в лоното на обществото и да ме "спаси от мен- самия". По всичко изглеждаше , че момичето беше нагълтало прекалено много романи с разни обаятелни , възвишени , романтични образи на "велики отмъстители " от сорта на Граф Монте Кристо и вярваше дълбоко в моето" скрито благородство", което чака само да бъде докоснато от нежността на някоя жена , за да избликне като фонтана на градския площад в непрекъснати възхвали към обществото и човечеството, превръщайки ме от бездушен егоист в страстен проповедник на любовта между хората.
Това не е изключителен случай- познавам множество жени - жертви на собствената си глупост, които си въобразяват, че предназначението им е да "спасят някого от неговия демон" и по този начин си слагат главата в торбата, защото този " великомъченик", обвит в ореола на тайнственост и загадъчност, възпламеняващ неудържимо въображението на най- чувствителните представителки на нежния пол, в края на краищата се оказва позиращ лицемер или маскирал се сноб. Естествено, разочарованието не закъснява и ето ти тебе трагедии, обвинения ,разправии и т.н .-неща , които не винаги са приятни, колкото и артистичен да е характерът на "спасителката".
Впрочем ,естествено , аз не спадам към категорията на горепосочените субекти , събуждащи интереса на жените. Избягвам да лицемеря. Винаги съм бил грубо откровен , но кой знае- може би тъкмо в това се състои моето лицемерие.
Тя беше страшно възмутена , когато разбра , че сме пренебрегнали молбата на едно младо семейство с три деца за общинско жилище , за които бе ходатайствувала по линията на някаква правозащитна или социална програма. Нямам точна имформация.
Този случай действително беше особен и заслужаваше внимание , но попречи твърдоглавието на мъжа, който си бе въобразил , че на него жилището му се полага по право, че му е"вързано в кърпа" и не донесе в отдела даже и шише ракия да почерпи ,дето се казва "от хорски срам", та да не говорим за друго.А после ние сме му били виновни, че децата му правели непрекъснато ангини в този влажен сутерен, дето живееше и че жена му хванала ставен ревматизъм. Ние не обичаме никак такива" скръндзи" и дадохме жилището на един" наш човек", който вярно , че нямаше такава нужда, но вино донесе и агне донесе , и сухи пари брои на началника. Халал да му е апартамента.
След този случай тя дойде в отдела със святкащи очи и заяви на всеотслушание:
- Не ви е срам ! Търгаши ! Този човек строи жилища за хората , а собственото му семейство няма къде да живее.
А като се обърна към мен- аз бях най-младия- добави:
- Нима и вие?...- и тръшна вратата зад гърба си.
Много амбициозно момиче . И красиво - да ти изтекат лигите. Шефът тогава се разболя от смях. Дълго време след това , като си спомнеше за този случай, той подхвърляше цинизми и друсаше шкембето си до припадък. Шефът е веселяк човек . И има много връзки- пари- също. Него никой не може да го помръдне, защото винаги е на власт. Лани "продаде въздуха" на един селяк - "доматен шейх" на безбожна цена и след това дълго се хвалеше , а ние се смеехме , за да му направим удоволствие. Падна голям смях тогава. Де да бяха всички такива шегаджии като нас
После научих, че тя ходела и разпитвала за мен , вероятно с надежда да ме привлече на своя страна.
То се знае , отзивите навсякъде са били единодушни- " най - бездушния егоист, когото е откърмила майката земя". Това предупреждение не я отчаяло и един ден тя ми назначи среща в отдела за социално подпомагане към областния съвет , където заемаше някаква синекурна длъжност, а след като аз не отидох / исках да си предам важност/, тя дойде при мен. Чакаше ме след работно време пред сградата на общината и ме помоли да я изслушам.
Има моменти , когато аз се намирам в състояние на пълно доволство и това се случва обикновено , когато чувствувам превъзходството си над някого , когато от моята дума зависи съдбата на друг човек, когато съм търсен и необходим, когато ми се молят. Вероятно това е някакъв комплексарски феномен, но тогава злобата ми стихва, аз се размеквам и ставам сантиментален; боя се , че в такъв момент бих могъл да започна да декламирам или да се обяснявам в любов. Аз се усмихвам нежно - имам вид на добро куче , вързано на припек. Но тежко на този , който има намерение да ми се налага и да изисква от мен, с изключение на шефа, тикайки ми под носа разни закони и параграфи.
Аз се заяждам с него и започвам стръвно да хапя- моята сантименталност се превръща в бяс. Умирам от удоволствие , ако успея да го унижа , да го натикам в "миша дупка", да му докажа , че пред мен се "стои мирно". Аз искам да ме молят , а не - да ми налагат. Това е.
Друга моя особеност е , че ненавиждам жените. Ненавиждам ги с цялата си жлъч и , което е най- странното, тази ненавист се дължи на обстоятелството , че те ми харесват и имам нужда от тях , но инатът ми не позволява да хукна след някоя "фуста " , нареждайки и нежни думи за любов. При мен любовта трудно се различава от злобата.Аз нямам достъп до хубавите жени и обирам предимно "боклука". Това ме вбесява. Жлъчта ми става особено терзаеща , когато вървя по улицата , а край мен премине някоя красива жена - колкото красива , толкова и недостижима - и отмине без дори да ме е забелязала - спокойно , гордо , със съзнанието за собствената си цена- все едно , че минава край електрически стълб. Какво не бих дал тази жена да дойде един ден при мен смирена , молеща- как бих погримасничил тогава. Мехлем за раната ми.
Може да прозвучи смешно , но аз бих предпочел жените да тичат след мен , а не обратно. И понеже това не се случва , аз злобея. Зная , че нямам необходимите качества , за да се случи нещо подобно , но то би било ненужно , ако имах достатъчно пари. Те биха заменили всичко , което не ми достига.
Аз ще пукна с това убеждение , та ако ще за ме затворят в зоопарка в отделна клетка и ме показват на тълпата като някаква биологична рядкост.
…Охо, нека ми е пълен джобът , че да мина един път през "главната" с чисто нов "Каделак", с костюм от Версаче , с бомбе и ,вратовръзка , пък нека тогава съм грозен и глупав.
Аз съм дребнав. Аз съм ужасно самолюбив. Мисля , че ако се влюбя някога в жена , то ще бъде пак от самолюбие. Впрочем, да си призная , за любов ми е трудно да говоря. Това понятие ми звучи наивно. За мен всичко е пол и секс.Те наричат любов това , което аз наричам полово предпочитание.
Разбира се , във всички случаи пред мен предимство имат хубавите жени тоест - тези , които са недостижими . Хубавите жени ме подлудяват. Те ме настървяват; аз се давя в своята помия, въображението ми представя отвратителни еротични пози , може би бълнувам.
Но най-странното е , че това никак не ме наскърбява , аз не се отвращавам от себе си . Етичността ми е чужда. Единственото ми достоинство е , че съзнавам тези свои " особености", виждам ги и ги разбирам- тези , които би трябвало да окачествя като пороци , съгласно общоприетите нравствени норми , но имайки по- широки възгледи по този въпрос , великодушно си прощавам. Считам , че всички са малко или много подобни на мен , но се спотайват , срамувайки се от собствените си скрити склонности , които , ако се изяват в пълната си сила , планетата би заприличала на един необятен помиярник. Това е.
Тя беше много хубава и почти толкова наивна. Що се отнася до физическите и достоинства, аз съвсем не я заслужавам, до духовните - също. Аз изобщо нямам такива , а тя беше идеалистка, четеше класика: Гьоте, Пушкин , Достоевски… Просълзяваше се от Чехов и вярваше , че у човека всичко е прекрасно. Тя вярваше , тя убеждаваше , тя" размахваше крилца "и летеше като гълъбица в сияйната необятност на своята заблуда ; аз се таях в себе си, скърцах със зъби, болезнено съзнавайки безсилието си и нищожеството си. Това мое безсилие и нищожество ми изглеждаше безсилие и нищожество на цялото човечество. Бях скептик във всяко отношение; ако съществуваше някаква вяра в мен, това беше вярата в нищото. Съзнанието , че съм "нищо" непрекъснато удряше като с юмрук по мутрата болезнено развитото ми самолюбие, то ме размазваше , правеше ме на пихтия. Моята единствена переспектива бяха парите. Ако изчезне и тя , не виждах за какво бих могъл да остана на тоя свят.
И така , аз не я заслужавах в каквото и да било отношение;излишно беше да си правя илюзии. Не съм от тези , които изпадат в самозаблуда , надценявайки достоинствата си. Нямах такива.
Разбира се , виждал съм често разни смачканяци да държат в обятията си красиви , ефирни , нежни като въздуха създания и в такива моменти съм се разболявал от завист, но поради вечния си скептицизъм , никога не съм могъл да допусна, че и с мен би могло да се случи същото.
Тъкмо по тази причина - виждайки в личността и нещо недостижимо за мен- аз веднага реших и си внуших , че трябва да я мразя. Исках да я мразя, защото тя прекалено много ми харесваше. Тя вълнуваше въображението ми до полуда, а нямах никакъв шанс и никаква надежда. Знаех , че дори да пожъна неочакван успех,това би било временно. Рано или късно , тя щеше да открие истината , след което крахът щеше да е неизбежен. Моят крах. А кой знае - може би парите тук биха ми помогнали ?..Кой знае…
Съвсем обезсърчен и озлобен, аз си наложих маската на безцеремонност. Това не ми се е случвало друг път - обикновено съм груб и безцеремонен без маска , но този път нещо се бе променило.
Започнах с открити карти:
- Вие бяхте ходатайката на лицето Х. за общинско жилище. Какво желаете?
Този груб и обиден тон беше моята маска и моята стратегия. Жадувах с всяка дума да я уязвявам. Това ме забавляваше и ми доставяше радост. Някаква первезна радост.
- Да, аз съм ходатайката- стрелна ме тя. Лицето и се изопна от гняв. И стана още по- красиво.
- Опитвам се да отстраня една несправедливост, вина за която имате и вие…
- Възможно е , но вие сериозно ли вярвате в справедливостта?
Тя ме гледаше гневно. Имаше вид на човек , който не се спира пред нищо, за да постигне целта си. Нейната самонадеяност вкамени сърцето ми. Трябваше да разколебая тази триумфираща непоколебимост. Отговорът и още повече ме ожесточи.
- Не съм дошла да обсъждам с вас философски постановки . Говорете по същество! Не може да не ви е ясно, ако имате достатъчно съвест, че решението на вашата комисия да се лиши семейството на онзи човек от възможността да получи жилище е чудовищна несправедливост. Ваш дълг е да вземете незабавни мерки за отстраняването и , тъй като в противен случай този въпрос едва ли ще остане само между нас двамата.
Това беше вече много повече от обикновен шантаж. Надуваше ме смях и се закисках злобно. Бесът у мен все повече се надигаше. Чувствувах, че ще се получи интересна борба , в която имах доминираща позиция и това ме радваше. Аз много обичам тези неща.
- Защо се смеете ?- кипна още повече тя-Би трябвало да се срамувате! Или са верни тези отзиви , които слушам за вас?..
Ето , че " изплю камъчето". Да , тук ставаше все по интересно. Жлъчката ми подскачаше. Чувствувах лек гъдел. Но аз не бързах , никак не бързах. Исках да изпия насладата бавно - глътка по глътка. Това надменно момиченце ще разбере с кого се е захванало. Но има време.Бавно и с наслада ха , ха , ха …
Запазих спокойствие.
- Предлагам да седнем някъде- започнах аз съвсем кротко. Бях "нежен" и внимателен - същински джентълмен. Симпатяга.- Не ми се ще да разговарям по такива важни въпроси с такава блестяща събеседница на крак. Можем да отидем в бара или някъде другаде. Изборът е ваш.
- Не намирам , че това е особено належащо, но както желаете . Предпочитам- в градината.
Седнахме на първата попаднала ни свободна пейка. Беше тихо и сенчесто място , но аз не забелязвах нищо. Природните красоти , багрите , зеленината въобще не ме вълнуват. Аз съм сух и заядлив човек. Това , че тя много ми харесваше, съвсем не можеше да ме промени. Безутешната и неизменна мисъл, че е недостижима ме изпълваше все повече със злина. Ненавиждах я. Мозъкът ми гореше. След кратко мълчание , отново заговорих. Стараех се да изглеждам спокоен- говорех тихо , бавно , но думите ми се изплъзваха все така заядливи и хапещи.
- Преди да продължим нашия разговор-заявих аз -трябва да ви уведомя, че не съм привикнал да ме заплашват и ми се налагат. Аз обичам само да ме молят. Това едно и второ: за да бъдем на ясно , нужно е да ви имформирам, че жилища в момента няма - не са един или двама крайно нуждаещите се.
- Няма- повтори троснато тя- а онова , което беше предназначено за онзи човек ,вие го харизахте на търгаша Д. въпреки , че той разполага с хубав апартамент и няма малки деца.
Аз се захилих отново. Този смях напираше неудържимо в гърлото ми и не можех да го задържа. Тя ме гледаше намръщено , почти с погнуса. Беше чудно красива. Тогава реших да нанеса първия удар.
- Виждам, че сте добре осведомена. Излишно е да извъртам повече и ще ви доверя. Този Д. е човек на шефа- брои сухи пари. Това е.
- Ясно. Аз очаквах подобна комбинация. Ще поставя въпроса където трябва.
- Не ви съветвам- усмихнах се аз с усмивката на зло куче- вие не можете нищо да направите, защото нямате доказателства. Само ще ви се изсмеят , а може и да ви съдят за клевета. Бих искал да ви припомня , че "гарван на гарвана око не вади".
- Мръсни гарвани!- процеди ядно тя-Слушай , ти си прав що се отнася до гарваните, но все пак ще им намеря слабото място.
Тя ми заговори на "ти". Това беше връх на безцеремонност. Явно не ме считаше за нищо. Беснеех , но усмивката ми продължаваше да цъфти- фалшива и злобна.
- Ако имаш предвид моето слабо място- започнах аз също на "ти" /не обичам да оставам длъжен/- мога да ти го разкрия сам.
- Ти ли- насмешливо ме стрелна тя- ти не си никакъв "гарван ",ти си едно малко, проскубано свраче- нищо повече- и на тебе рано или късно ще ти извадят не едното , а двете очи.
Това ме амбицира. Реших да я извадя от заблуждението.
- Имаш грешна представа относно ролята ми в тази игра. Напротив, моето мнение е решаващо в съвета -поне за сега.Имам достатъчно пълномощия. Мен не могат лесно да ме изплашат.Но за тебе , в ролята ти на защитник на онеправданите ,все пак има изход.
Стараех се да говоря небрежно и непринудено, но сърцето ми усилено биеше. Този миг беше самото начало когато ще я съкруша окончателно и аз се задъхвах. Сега започваше главното действие. Ролята ми беше трудна и гадна. Аз се ненавиждах , но злобата ми беше по силна от разума.
Тя ме гледаше с недоверие и с прикрита боязън.
- Какъв е изходът , ако смея да попитам?
Аз пак се разсмях. Ама много ми стана смешно. Представих си как ме е мразела в тази минута. Но нека - това е част от задачата , а после идва другото.
- Ако имаш нещо да казваш, казвай и престани да се хилиш!- гневно кресна тя - Смехът ти не е особено очарователен.
- Изходът за тебе това е- произнесох аз бавно, почти шепнейки, размазвайки думите , позирайки , усилено стараейки се да преодолея вълнението и отвращението от себе си- изходът-това съм аз. Аз самият...
Тя трепна очудено, взирайки се в мен и лицето и отначало бавно, а после все повече се покриваше с бледнина.
- Какво искаш да кажеш, долен тип?
- Това , което казах.
Изведнъж настъпи мълчание. Глътката ми пресъхна. Вече бях започнал да съжалявам за дързоста си. Но трябваше да издържа до край, да накарам това самонадеяно птиченце да си подвие крилцата.
Втренченият и поглед ме пронизваше.
- Може би не съм разбрала добре?
- Напротив , много добре си разбрала.След работа аз съм си винаги у дома и винаги сам. Винаги. Адресът го знаеш- ще чакам.
Тя скочи от мястото си , насили се да каже нещо , но не успя. Беше съвсем объркана. Само устните и се размърдаха , произнасяйки като на сън , почти беззвучно думата "негодяй".
Мислех, че ще си отиде веднага , но не си отиде. Възмущението сякаш я бе парализирало. Това продължи една минута. Но след малко започна да се овладява. Бледнината отстъпи място на нахлулата кръв и очите и отново засвяткаха. Не ми удари плесница , въпреки че го очаквах , но произнесе твърдо и ясно думата , която се въртеше в устата и:
- Негодяй.
Естествена и нормална реакция . Те никога не могат да измислят нещо по- оригинално.
- Това ли беше всичко- усмихвах се аз , а злобата ме задавяше- очаквах подобен отзив. Не съм изненадан , но може би трябва да направя корекция. Изразът "негодяй" не е съвсем точен. Прозвището ми е Озимандей- онзи уродив тип на Шели с хилеща се глава. Грозен и гърбав. Прикачи ми го една особа -свидетелка в съда -където ме обвиняваха в спекулации с нуждите на гражданите- съвсем без основание, както после се доказа. Тя също беше далеч от истината . При мен нещата стоят обратно - моята гърбица е в душата ми. Аз съм морален урод.
Този път явно преиграх , но това доста я обърка. Поставих и непосилна задача , която тя с непосредствения си разум трудно би могла да разреши- що за птица съм . В погледа и се промъкна уплаха . В действителност , това беше обикновен театър и аз играех определена роля, не отдавайки особено значение на думите, с които сам си нанасях обиди. Вътрешно се смеех.
- И май се гордееш с това… Що за самореклама.
- По скоро- антиреклама. Историята е пълна със самореклами от сорта на : Вижте ме колко съм добър!" Но трудно се срещат изявления с неблагоприятен характер: "Подлец съм".
- И ти си първият? Да не би да претендираш за новаторство?- с презрителна усмивка ме стрелна тя. Но правеше усилия - добре забелязах нейната обърканост- всъщност не разбирам защо ми говориш тия неща.
- За да видиш колко ценя себе си и да ти стане ясно за останалите. И така - ще те чакам От твоето благоволение зависи съдбата на мисията ти. Повтарям- думата ми е решаваща. Имаш възможност да пожертвуваш нещо от себе си , а след това да се наслаждаваш на своя "подвиг" Велика " саможертва".
Аз отново се закисках.
- Има проблем - каза тя като продължаваше да ме изучава - ти си отвратителен . Ще трябва през цялото време , докато трае това , да се мъча да преодолявам погнусата си. И как , и от къде на къде си въобразяваш, че мога да се "жертвувам "за някого си?
- Разчитам на глупостта ти. Ти си една жалка фанатичка. Ще дадеш всичко без да се замислиш. За тебе , както и за всички фанатизирани глупци , най- важен е ефекта.
- Озимандей… -изрече тя тихо , сякаш на себе си.- Как може , как е възможно на земята да се раждат такива хора? Човек, това звучи…- и продължи , обръщайки се рязко към мен- Аз ще се боря с тебе. Ти трябва да бъдеш съден и премахнат. По добре да не беше се раждал такъв…
Аз продължих да се надсмивам , но някакво много тъжно чувство неочаквано се промъкна и започна да ме гложди отвътре. Казах:
- Това е най- лошото . Човек се ражда и никой не знае какво ще последва. Мислил съм… Понякога съм мислил да сложа край на живота си ,но идва мигът и разбираш , че би било също такава нелепост , каквато и самият живот. Освен това се страхувам от небитието . Ако просто така всичко приключи - добре. Но ако се появи превъплъщение - плъх , паяк , влечуго- всичко е допустимо, но едва ли е най- желателно, макар че самите тези божи твари вероятно са доволни от себе си. Човек винаги се страхува от това , което не познава. А има страшно много подлеци , които си живеят спокойно , без каквото и да било разкаяние - защо и аз да не живея , макар и с бремето на едно непрекъснато съзнание за собствена уродивост? Вече съм привикнал с това. Аз обичам мрака. Обичам да излезна сам през някоя особено неприветлива вечер , когато е студено , когато има мъгла и вали. Опива ме чувството за безизходност- вървиш , а наоколо - мрак. Мракът е огромен, непобедим, и аз потъвам в него - една безнадеждно малка имфузория с някакво собствено безумство.
Но в този мрак имам фар… Не , не е любов- нямало е и не ще има. Това са те- парите и съзнанието , че ги притежавам. За мен истината е една :Трябват ми пари. Всичко на този свят аз правя за пари ; имам , но искам още. Без пари съм нищо. Не мога да бъда дори подлец. Ако ти беше богата , може и не толкова красива както сега, щях да мечтая да те имам за своя жена. Но ти си само една отчаяна ветрогонка , която , която е хукнала да оправя неразбориите на този объркан свят, а сама живее в дупка и плаща наем. Бих могъл да пожелая да те имам в леглото си , да ми послужиш за украшение , ако попадна сред по-отбрано общество и това е. Повече не ми трябваш.
И така , понеже не си в състояние да ми платиш за услугата в брой, ще трябва да ми платиш по друг начин. Аз никога не правя услуги безвъзмездно. Това е мой строг принцип.
- Мръсен си , гаден си- как мога да легна с тебе.
- Тъкмо това е най- забавното- захилих се аз- една Есмералда и един Квазимодо в любовна прегръдка .Липсва само фотографията.
Тя изтръпна , сякаш всеки момент да заплаче , но се овладя и запита:
- Извенявай , имаш ли поне малко съвест?
Въпросът и ме ядоса.
- Нямам . Защо е това- не желая нравоучения!
- Майка имаш ли?
- Нямам .Отдавна беше. Какво те засяга?
- Може би имаш баща?
- И баща нямам.
- А какво имаш?
- Пари. Само пари.
- Само това ?- тя преглътна слюнката си - Но кой си ти?
- Озимандей. Замълча и лицето и все повече бледнееше. У нея явно се бореха противоречиви становища. Това ме забавляваше. Трябва да обясня , че за мен всичко беше само игра и нищо повече. Нямах нито пълномощия да раздавам самопроизволно общински жилища на който ми хареса , нито дори достатъчно имформация за тяхното наличие. Решенията се вземаха на много по- високо равнище при положение ,че има нещо в наличност. Но нарочно си придавах важност , за да гледам реакциите и . Вътрешно се смеех. Бях предварително уверен в нейния отказ и не очаквах да ми сервират изненадада. Но изненадата се случи.
- Слушай- заговори тя тихо , но решително и с все същата презрителна нотка- ти си по- грозен и от оригинала. Към теб изпитвам физическо отвращение. Но - тя се замисли за миг- но въпреки това ще приема предложението ти. Само че трябва да имам сигурна гаранция , че няма да ме излъжеш.
Аз подскочих от мястото си. Само това не бях очаквал .Този ход ме постави в "шах" и съвсем обърка играта ми. Мислех , че тя ще се възмущава , ще беснее и ще отхвърли. Явно я бях подценил. Мина почти цяла минута , докато реагирам.
- Значи саможертва за щастието на други …Това се казва християнска добродетел.
Исках да се разсмея , но смехът ми излезе на кашлица.
- Не е твоя работа . Помисли каква гаранция ще ми дадеш!
- Гаранция? - повторих аз , правейки невероятни усилия да намеря изход от глупавото положение, в което изпаднах.- Не знам каква гаранция може да ти се даде. Вероятно само една честна дума не ще те задоволи , още повече -честна дума на безчестник. Може би нещо материално , но аз не обичам да давам нито пари , нито вещи, защото не вярвам на никого. Обичам само да вземам.
- Нормално е за човек като тебе. Тогава ще се разберем на място-чакай ме довечера у дома си.
- Тя закрачи по алеята , но в този миг някаква странна мисъл пробягна като искра през съзнанието ми.
- Един момент - спрях я аз- а не се ли опасяваш, че като дойдеш сама при мен, мога да използувам превъзходството си , да взема всичко и да не дам нищо?
- Не ,това не би могъл да направиш . Ти си противен, но не си никак страшен. Дори съм сигурна , че си страхливец.
Тя се отдалечи по алеята , оставяйки ме озлобен и с доста понижено настроение.
Аз се готвех усилено за срещата. Готвех се с непознато за мен вълнение, с желание, с нетърпение и, което е най- странното - с тайната надежда , че тя няма да се състои. Бях луд да я притежавам , но в същото време, ако не дойдеше , вероятно щях да отдъхна с облекчение.Имах самочувствието на начинаещ крадец, който се готви за първата си по- крупна акция, но не може да се оттърве от мисълта за среща с прокурора. Нещо ми тежеше; сърцето ми се свиваше и имах тръпчив вкус в устата си. Челюстите ми сякаш бяха вдървени.
Тя закъсня малко. Това бяха мигове , в които аз едновременно ликувах и щях да се разболея от отчаяние. Няколко пъти слизах на улицата , за да проверя дали не се задава от някъде. Най- после звънецът издрънча и когато отворих вратата едва не припаднах.
Тя стоеше пред мен .Беше съвсем бледа , но в очите и блестеше непоколебима решителност. Имаше вид на човек , който скача за първи път с парашут. Красива като фея. Погледът ми се замая.
Поканих я . Бях много любезен и внимателен , но самочувствието на престъпник не ме оставяше.
Тя седна и впери погледа си в мен с презрителна насмешка. Поднесох някаква бутилка "Джони Уокър", кола , кафе , изобщо , търсех изход, но тя отхвърли .
- Не съм дошла , за да се забавлявам. Нека да започнем пазарлъка. И така- реши ли каква гаранция ще ми дадеш?
- Не съм мислил по този въпрос. Какво би предпочела - документ , скъпоценна вещ или нещо друго. Имам пръстен от персийско злато и камък…
- В никакъв случай - прекъсна ме тя- запази си скъпоценностите ! Трябва ми сигурен документ. Ето ти хартия и писалка - пиши!
Тя се замисли за миг, после продиктува ясно и твърдо. В гласа и прозвуча метална нотка:
" Аз /еди кой си / се задължавам да осигуря общинско жилище на семейството на нуждаещия се строителен работник Х. в замяна на поети от мен договорни ангажименти по отношение на ходатайката на последния -госпожица М., заплатила за настоящото със съответна услуга .
Точка."
Аз се побърках. Такъв удар не бях очаквал. Бях напълно зашеметен. Опитах се да противореча.
- Чакай , не мислиш ли , че този документ злепоставя най- вече самата теб?
- Това няма значение, продължавай!
"В случай , че не изпълня поетите задължения, отстъпвам собственото си жилище за временно ползуване на семейството Х. и давам право на ходатайката М. да предприеме срещу мен съдебен иск за измама. Подпис :"
Аз мълчах. В този момент у мен заговори вечно живият инстинкт за самосъхранение- стори ми се , че мога да бъда хванат в капан. Тази луда нямаше да се спре пред нищо. Но бясното желание да отговоря на предизвикателството постепенно взе връх - нещо , което не беше ми се случвало , а освен това ми се прииска да блесна, да покажа, че не съм такъв страхливец ,за какъвто ме смяташе . Подписах този налудничав документ ; тя го сгъна и прибра в чантата.
- Мислиш ли , че това листче може да ти послужи ?- попитах аз.
- За всеки случай - отговори глухо тя - мисля че може.
После процеди с вледеняващо презрение:
- Обърни се , урод!
Отидох до прозореца . Навън цареше мрак и мислите , които в този момент витаеха в съзнанието ми бяха изпълнени с този мрак. Нямаха нищо общо с каквито и да било сексуални амбиции.
Знаех , че тя сега зад мен се съблича. В неподвижната тишина , чувах ясно лекия шум от свличащи се дрехи . Нещо ми подсказваше , че това е краят , че я губя безвъзвратно и умразата ми към тази "женска" ставаше все по- неутолима в едно с безутешното чувство , че не мога без нея и в живота ми се е появила огромна празнина. Все по- натрапчиво , с почти неотразима яснота в съзнанието ми се утвърждаваше безумната идея , че я ненавиждам именно, защото ми е необходима, а призракът от неизбежната загуба ме смазваше. Аз беснеех в своята пустиня.
Глупачка ! Можех да я "преметна " както си искам, можех да я смажа и унищожа, да взема това , което искам и да не изпълня обещанието . Какво ще ми направи с тази смешна хартийка , ако изобщо се опита да ми навреди.
Демонът напираше с неотразима сила - би било ужасно смешно ;тъкмо подлостта тук е смешна - бих умрял от смях ; аз винаги много се радвам , когато успея да изиграя някой глупак. Щях да го направя , непременно щях да го направя , ако не беше злобата.
Тази злоба съвсем ненадейно в неподходящ момент кипна в сърцето ми и го вкамени за миг. Шумът на дрехите зад мен, които падаха по пода ми проби тъпанчетата. Почувствувах се унизен , въпреки , че унижавах, измамен , въпреки , че мамех, презрян и ужасно , нечовешки самотен. Значи до такава степен ме презира , че отдаването за нея не означава нищо. Щеше да го направи с ненавист ,с отвращение и с гордото съзнание, че е пожертвувала нещо от себе си за страдащи хора , което би изпълнило живота и със смисъл , би я наградило с илюзии , а победеният , подлецът , нищожеството ще съм аз.
Откровено , аз не държа особено за репутацията си , но ми се стори , че този път падението ми ще бъде за сметка на възхода на тази красива гъска, която ненавиждах и без която трудно си представях съществуването. Прииска ми се унизена да бъде тя , но не по- такъв начин ; това беше глупаво желание и вероятно се дължеше на злобата. За първи път проявих намерение да поставя на везните на съвестта честта над изгодата. Не желаех тази жертва от нейна страна . Това ме обиждаше жестоко.
Обърнах се и веднага прекратих сцената.
- Достатъчно- произнесох с престорена студенина аз - това не е нужно . Можеш да си запазиш съкровището.
Тя се изправи и ме погледна с очудване и уплаха. Беше съвсем гола , косите и висяха спуснати по рамената - дълги руси като светъл облак , който ме заслепяваше ; беше стройна висока , със стегната плът . Всичко по нея изглеждаше като изваяно. За миг дъхът ми спря. Но беше само миг и бързо отлитна. Аз наложих маската . Чудех се сам на себе си как мога да бъда такъв артист. Край! Нито чудесните форми на тялото , нито големите и уплашени очи бяха в състояние да променят решението ми.
- Облечи се и се махай !- със същия ледено равнодушен тон продължих аз - Твоето протеже ще получи жилище.
След което минах в другата стая , оставяйки своята противничка в недоумение и страшен смут.
Сърцето ми ликуваше . Чувствувах се победител в този налудничав турнир. Отидох до прозореца , дръпнах завесата и отново се загледах в мрака. Там нямаше нищо- нощ , необятно черно небе и звезди , а тя беше тук - в моя дом - съвсем близка и достижима , съвсем земна . Можех да я докосна , можех да я притисна в ръцете си - тази мечта ме влудяваше. Но вече свърши и това е добре. Тя бързо се обличаше . Мярнах за миг в отражението на този мрак бялата фигурка в рамката на вратата и очите , които погледнаха насам. Очите и ме поразиха . Те грееха с някаква нова , непозната светлина. Там нямаше ненавист . Забелязах само смут и сякаш- надежда.
Аз не се обърнах .
После миражът изчезна , навън хлопна врата и шумът разлюля коридорите. Някъде бръмна муха и стана пак тихо.
Следващите няколко дена прекарах в лудо препускане от отдел в отдел , в разправии и пазарлъци с разни писарушки. Успях да открия няколко нови жилища- собсвеност на общината , но всички те вече бяха обещани , протоколирани и за тях бе даден съответния рушвет от бъдещия наемател. Имаше случаи , когато жилищната сграда още не беше започната , а апартаментите -вече разпределени между разни "наши хора", ползуваще привелегии.
Всичко ставаше с връзки. В днешния морален крах връзките са важна движеща сила- почти наравно с парите. Разбира се , въпреки многобройните трудности, аз продължих да упорствувам. Развих колосална дейност; у мен се бе вселил търгашеският дух. Не бях такъв наивник , за да считам , че по честен път би могло да се простигне нещо съществено. Пуснах в ход връзките , лъжите , обещанията; дадох на когото трябва и малко рушвет. Все пак , струва ми се , че никога не бих се разшетал така , ако не беше това заради нея. Вече открих , разбрах и се примирих с мисълта , че всичко правя заради нея. Не знаех дали я обичам - опитвах се да отхвърлям това предположение, още повече , че не вярвах в никаква любов, но мисълта за нея ме натъжаваше , ожесточаваше и правеше друг човек. Добре виждах промяната в себе си.
Наскоро след това тя дойде отново при мен. Посещението и ме изненада , въпреки , че много често мечтаех тайно за него- мечтаех скрито , с болка и ярост като за нещо неосъществимо. Разкапах се съвсем със своята фантастична мечта.
Но все пак тя дойде. Това се случи малко след като се бях прибрал от работа и се чувствувах като размазан след поредното препускане от бюро на бюро , от чиновник на чиновник. Когато звънецът се обади сърцето веднага ме блъсна и разбрах- това беше странна интуиция- че зад вратата стои тя. Почаках няколко секунди , за да премина сърцебиенето , и това ужасно фучене в ушите , после отворих. Тя!..
Не можеше да бъде друг. Пред очите ми изплува мъгла и бавно като пелена покри всичко. Стиснах дръжката на вратата , за да не падна. То беше миг на слабост и бързо се съвзех. Мъглата се разпръсна. Тя.
Разбира се, не издадох вълнението си . Подтиснах радостното чувство , което се надигаше и едва не ме постави в унизителната поза на вярно куче , което радостно скимти и размахва опашка при появата на своята господарка. Тя носеше със себе си светлина , но аз подобно на прилеп не обичам светлината . Зная , че би събудила само напразни илюзии; задуших я в сърцето си и я изхвърлих. Виждах я как се отдалечава и гасне . Ледът покриваше всичко.
Аз бях цар в своята пустиня. Посрещнах я студено.
- Ти ли си пак? Какво искаш?
Точно така - сериозност и пренебрежение. Преди всичко - пренебрежение. Нека живее с чувството , че е нежелана .
- Искам да влезна. Може ли?
Тя ме молеше. Гласът и беше неуверен и смутен. Ето - това е съвсем друго. Така става , така съм съгласен. Сдържах тържеството си.
- Може.
Поканих я в хола , защото този хол е моето царство , в което царувам на спокойствие и в самота. Казват , че по облика на жилището може да се съди за неговия обитател. Вероятно е така - моето жилище е изпълнено с мрак. В хола съм събрал всичко , което съм намерил за по- ценно и което ме представя пред самия мен. Тук в грамадна библиотека от тъмен махагон са събрани всичките ми книги . Това са хубави книги от световни автори. Аз не обичам еднодневките. От другата страна до прозореца се намира роялът , останал от майка ми и до когото никога не съм се докосвал , въпреки че понякога на сън в главата ми кънтят музикални фантазии и се събуждам облят в сълзи.
Мебелировката е стара , но изключително ценна . Почти всичко е направено по поръчка още от баща ми и е подбран най- качествен материал. В средата се намира масивна маса с виенски кресла.
Плюшен диван, персийски килим , когото бях купил преди година от Австрия , а на прозореца , освен щорите е спуснато тежко плюшено перде. Тук не проникваше шумът от улицата , не проникваше и слънцето - беше тихо и въздухът - съвсем неподвижен.
В този мрак особено силно поразяваха няколко репродукции, които бях подбрал според обстановката. Те утвърждаваха безнадеждността.
Точно срещу вратата на отсрещната стена веднага хващаше окото "Писъкът " на Едвард Мунк, а от лявята страна - срещу библиотеката "Самота" от същия художник и "Меланхолия "от Де Кирико.
Това бяха картини , които определено потискаха духа. Особено мъчително чувство предизвикваше "Писъкът". Тази репродукция приковаваше погледа още с влизането от вратата и смазваше самочувствието със своята безнадеждност. Сякаш беше кошмар. Отначало я бях поставил срещу леглото си , за да я гледам преди да заспя ,но много често през нощта се събуждах с вик. Започнах да се побърквам. После я преместих тук , защото впечатлениео от нея беше толкова тежко , че се мятах като луд и меланхолията ме задушаваше. Можеше да се самоубия.
Впрочем, погледнато реално, композицията на тази картина е съвсем обикновена: Това е една нощ от онези неподражаемо светли северни нощи , когато всичко се слива с белотата на снега и дрезгавата фосфорисцираща светлина на полярното сияние. Пейзажът е Скандинавски - нищо особено. Някаква река и мост. Този мост би могъл да се вземе за пуст , ако не бяха трите човешки фигури , сякаш случайно попаднали там. Основното в картината е фигурата на жената - по-точно нейното лице. Тя изпъква на преден план и приковава вниманието към себе си. Отивала е някъде сама или се е връщала - все едно , но се е спряла там до парапета на моста , защото в тази секунда неочаквано е дошъл писъкът. Той я е нападнал , зграбчил я за гърлото изневиделица и не издържала… Не се знае дали това е писък от ужас или отчаяние. Вероятно е и едното, и другото. Виждах едно хилаво като вейка тяло , сякаш олюляващо се под пристъпа на бурята, едно разкривено от отчаяние лице и грамадни , безумни очи , фокусирали в себе си цялата човешка мъка по земята. Този писък изригва като проклятие срещу огромния бездушен свят , за да го удави .
Но никой не чува . Двамата мъже отминават безучастно и тъмните им фигури чезнат в мрачината.
Писъкът замръзва в пространството.
Почти в същия дух е картината "Цар Алко", която закупих в оригинал преди година от от един млад художник- мой познат- който наскоро след това се самоуби. Тя е закачена от другата страна на прозореца , в ляво от "Писъкът" и представлява най- голямата ценност в моята колекция , защото е единствена в целия свят. Няма репродукции на тази картина.
Тя беше отхвърлена от миналогодишната изложба , въпреки художествените си достоинства , защото трябваше да минат картините на един "наш човек".
Тя представлява вечерен градски пейзаж - вижда се част от безлюдна улица , чийто край се губи в далечината . От двете страни стърчат сградите -студени каменни къщи и техните контури се очертават ясно на фона на черното небе , снижават се и потъват далеч в глъбините на нощта. Уличните лампи светят ярко и тяхната неонова светлина облива каменната настилка, осветявайки самотна човешка фигура, която крачи по средата на платното.
Това е самият той, който се завръща от поредната си пиянска оргия. Сред тази необятна пустош той изглежда съвсем малък-една загубена за живота отрепка, ненужна никому. Фигурата му сякаш чезне и се смалява , за да потъне в дълбоката нощ. На фона на тази всеобща нерадостна переспектива ярък контраст представлява лицето му . То е някак разкривено , обезобразено от алкохола и набраздено от житейски неволи, но има тържествуващ вид. От разкривените черти, от помътения поглед в едно с грака на пиянската песен избликва като вулкан една страховита самоувереност и почти ужасяваща радост, сякаш целият свят му принадлежи и ей сега , ако пожелае ще го запокити в пространството като празна бутилка.
Когато наоколо няма нищо , когато в живота е останала само болката , алкохолът е единственото пристанище , където несретникът може да хвърли котва. Илюзията е твърде примамлива , а цената - не много висока. Какво друго му остава на човек?
"Меланхолията " на Де Кирико е един несравним шедьовър. Ако може да се направи съпоставка между изобразителното изкуство и музиката , то струва ми се , че тази "Меланхолия " по дух твърде много наподобява "Мечтание" от Шуман. И в двете творби има много красота и някаква странна , почти неуловима тъга , която се носи във въздуха. Тази картина , както и всички останали творби на Де Кирико се отличават със своя строг и ясен рисунък. Има нещо неподражаемо в изображението. Меланхолията лъха от всеки детайл, тя витае наоколо и обгръща всичко с хладния си дъх. Чистотата на формите и линиите , които се устремяват в пространството с геометрична точност създават илюзия за съвършенство. Кълбото дим, изхвърлено от локомотива виси неподвижно , сякаш застинало във времето. Хладината на мрамора изпълва протранството. Мраморният площад и сградите наоколо със своите устремени към небето мраморни колони, мраморната настилка, мраморният пиедестал и тази полуизлегната на него женска фигура със замислено лице и замечтани очи , тази неповторима меланхолна красота , която грабва , възвисява и убива всяка илюзия на малкия човек. Заставайки пред тази картина , аз съзнавам все по -ясно -
с някаква кристална яснота- своята незначителност- такъв съм се родил и такъв ще си умра и нищо не е в състояние да промени тази постановка , а истинското величие , истинският смисъл от битието е там - в изкуството - далечно и непонятно за мен.
Този смътен досег с изкуството ме натъжава , възвисява , дразни и погубва.. Благодарение на него все по- добре виждам своето безсилие и уродивост.
Аз събирам и колекционирам репродукции от картини на велики майстори. Подбрал съм ги по свой вкус за своя дом , където се намира целият ми свят. Опознавайки величието и красотата , аз се надсмивам над собствената си мизерия и духовна нищета . И тази ненавист, тази ярост към собствената ми личност бавно , постепенно се превръща в едно тайно , жлъчно и абсолютно удоволствие. Какво да говоря повече?