Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: xoxoyolli
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13999

Онлайн са:
Анонимни: 425
ХуЛитери: 4
Всичко: 429

Онлайн сега:
:: Albatros
:: pastirka
:: Lombardi
:: rosi45

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2022 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТъмно
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Настанява се между нас, първо се влачи по пода, придърпва дрехата си, за да скрие калните си пети, посинелите и настръхнали от студ бедра, ожулените колене, пръстите на краката са свити,
защото ноктите са мръсни, кожата жълтее и когато се добере до нас, свива ръце пред гърдите, долепва длани, палците опират в брадичката, миглите се сплитат и тогава трябва да млъкнем, да се притаим, да издишваме струята въздух без звуци, без думи, без да си крещим, да не се гледаме от упор, да преглътнем стоманата, която се въргаля между бузите, върху и под езика, да отпуснем длани. И тогава тя също ще се успокои, тревогата, която бяга по кожата й ще замре, клепачите ще покрият цялото й лице, устните ще отпуснат краища надолу, коленете ще се изправят, дишането й постепенно се слива с нашето. Ние обявяваме мир, аз и тя, жената на стола отсреща, аз и тишината между нас, тя и тишината. Ние тримата. После трябва да вдигнем тялото от земята, тя ще изтича до кухнята да донесе йод, памук и бинт, аз ще притегля тишината в прегръдките си, ще опра рамо до главата й, ще шепна в ухото й „Спокойно, всичко е наред, вече не боли, вече не боли, вече не боли". После тя се връща, започва да я гали, дланите опипват кожата й, очите търсят нейните, устните им шепнат. Ръцете на тишината са дълги и тънки, тя ги протяга напред, поставя ги върху раменете на жената, телата им се доближават, иска ми се да затворя очи, да не виждам сливането им, дългата им целувка, която пари между ребрата ми, сваля кожата от гърба ми, стискам зъби, а искам да изкрещя, в ушите ми пулсира кръв. Фигурите им се сливат, с преплетени езици, бедра, устни, които се разтягат в усмивка, тишината трепери, жената спуска ръка през корема си, надолу в тъмното, двете стенат нещо неразбираемо, а аз се опитвам да отклоня поглед, да извикам с все сили „Стига!", да ги разделя, да отлепя една от друга потните им кожи, но преди това искам да видя танца им докрай, да поема миризмите им, които се сливат в плътна, гъста мъгла...
И тогава се будя, скован, свил се на кълбо, дишащ тежко, ноктите ми пробиват кожата на дланта, болят ме челюстите, слепоочията, червата, костите, всички стави. Чувам дишането й до мен, виждам тялото й, излегнато с гръб към моето, тишината е останала някъде в съня, тя не е прегръщала никого освен мен, отвън тъмнината е неоново мастилена, а стаята е тиха, но не мирише на страст. Не и на чужда, леглото е попило моята миризма, и нейната, нашето театрално боричкане, нейната съпротива, моят натиск, нейните нагласени въздишки, моят страх, нейният грапав глас, моят къс, отсечен вик. После ставам, подът е студен, петите ми изтръпват, в тъмното нямам сянка и аз влача крака по коридора към кухнята, пускам водата, търся чаша, после оставям водата да плъзне в устата ми и гълтам на бавни глътки, един мускул на бедрото ми трепти. Водата се спуска по хранопровода надолу, стомахът ми се свива, ако се олюлея ще чуя течността да се плиска във вътрешността ми, нещо дълбоко в мен да клокочи. Лошо ми е и навеждам тялото си към масата, опирам чело в гладкия й ръб, чувам сърцето си, тънък съсък, който се носи в черепа ми, и шумовете на цялата къща наоколо. Къща, в която се погребваме вечер, двамата с нея, без опело и без да нахвърляме пръст върху леглото, където спим, където сме мъртви за осем часа и сънуваме. Аз нея и тишината с тяло на жена, наранена от шума на света, от непокорството му пред глухата вселена, тя мен в други сюжети, до които аз нямам достъп, защото сънищата й са забранени за мен, територията им е опасана от червенобяла лента, зад която не мога да пристъпя.
Връщам се обратно в леглото, изпъвам тялото си и се стремя да не дишам, но мускулите ми изтръпват, защото тялото до мен нещо шепти. Устните ронят думи, които не мога да подредя логично, краката на жената се раздвижват, тя се обръща по гръб, виждам гърдите й да се надигат в тъмното. Иска ми се да протегна ръка и да ги погаля, да я ощипя, за да се събуди. Да впия зъби в ушната й мида и да крещя в улея на ухото - ти си моя и никога няма да ми избягаш, ще прегръщаш само мен. Искам да я насиля върху смачканите чаршафи, да й ударя шамар с опакото на дланта, а в профил тя да виждя снежнобелите ми зъби, които украсяват лицето на мрака, искам да забия резци в шията й, под ухото, артерията, която пулсира... Протягам ръка към нея, но тя увисва между нас, сякаш ни дели стъкло. Усещам слюнката си да киселее, а тежестта в корема се усилва, аз потъвам в посивелите от мрака завивки, тялото ми е като напомпано с живак, очите ми се затварят и аз се унасям обратно в картината, която изгубих. Жената и тишината, които се боричкат до мен, а аз отново искам да се плъзна между тях, да се излегна съвсем близо, откъдето мога да ги шпионирам, а и да участвам без да хапя, или удрям, без страх, че ще ме отблъснат.
Преди картината да се избистри аз усещам ръката й на рамото ми, тя ме буди и аз скачам, правя се на току-що събуден, виждам я седнала в леглото, с ококорени очи, издължено лице. Питам я - сънуваш ли? И тя ми кима три или четири пъти, а брадичката й трепери. „Няма страшно", казвам и в мен гордостта се изправя като каменно копие, „Всичко е наред". Мисля си, че трябва да я прегърна, придърпвам я като я държа за китката, чувствам дъха й върху голата си ключица, по кожата ми пролазва възбуда, стискам зъби. Мисля си, че е неприлично, аз съм животно, охлюв, протягащ към нея мазно и остро пипалце, което иска да се впие във вътрешността й, да пробие съпротивата й.
„Сънувах, че днес съм умряла, но не точно", казва тя и ме целува с горещи устни по врата, гласът й продължава да изрича думи. „И утре отново щях да възкръсна, разбираш ли", ми казва, докато аз се опитвам да скрия непокорното животно у мен и с дясната ръка се опитвам да я държа по-далеч. „И тогава жената, която бях вчера, преди да умра и тази, която щях да бъда утре ме попита коя съм днес, разбираш ли", повтаря ми, а аз си мисля, че тя е неадекватна. Казвам й „Аз знам коя си", и отвръщам на целувката й, езикът й е грапав, а от носа й мирише на нещо тежко, на сън, на храна и на прах. „Не знаеш", казва ми, „Ние не знаем какви сме днес...", допълва. Тя бълнува, казвам си и зъбите ми търсят зърната на гърдите й, искам да я смуча, хапя и галя едновременно, искам да я увия като змия около тялото си, искам да спря дъха й с длан, да я накарам да се държи с мен по същия начин, както в онзи сън. Да е неприлична, освободена и покорна. Усещам съпротивата й и мускулите ми се стягат в отговор. Устните ми изсипват някакви изречения в ухото й, казвам й, че я обичам, че тя е всичко за мен, че я обичам, че я обичам, че я обичам. После чувам ръцете й да шумолят в тъмното, тя ме притегля, но тялото ми е станало безплътно, не мога да й отвърна, през полуотворените си очи виждам в чертите й лицето на майка ми, после на сестра ми, изпитвам погнуса от себе си, правя опит да я отделя, но устните на жената, майката и сестрата смучат дъха ми едновременно, три двойки ръце събличат тялото ми, галят го, душат го, после виждам четвърта жена, която не познавам. С бяло тяло и тънка кожа, движенията й са толкова плавни, че ми се струва, че в стаята нахлува нежен ветрец, после виждам, че моето тяло е съвсем мъничко, аз съм двегодишен в прегръдките на дружелюбна пазва, която ме опиянява, езикът ми обира мляко от ръба на устните, аз суча, краката ми са бебешки розови и виждам малките им палци с прозрачен мъничък нокът. После се появява един мъж, всъщност момче, по-едро, което взима бебето, сгъва като хартия слага го в джоба си. Това съм аз, казвам си, аз съм голям. После зъбите на жената до мен всмукват показалеца ми и аз отварям очи, за да се огледам, усещам небцето й, мекия й език. Навеждам се към нея и докато се боря със захапката й успявам да се отскубна.
„Много е късно", изричам й, „Часът на таласъмите е, трябва да спим, за да се събудим утре същите", казвам и се опитвам да се обърна. Тя изсумтява нещо недоволно прегръща ме през гърба и чувам в ухото си нежния й тембър „Не зная кой си, но не мога без теб, не зная кой си..., но не мога..."


Публикувано от BlackCat на 31.05.2006 @ 12:04:38 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 4.83
Оценки: 12


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

02.07.2022 год. / 11:58:02 часа

добави твой текст
"Тъмно" | Вход | 7 коментара (7 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Тъмно
от Pepelia на 31.05.2006 @ 13:47:46
(Профил | Изпрати бележка) http://www.geocities.com/pepelia/
Хм, хубаво пишеш...


Re: Тъмно
от radi_radev19441944 на 31.05.2006 @ 22:45:41
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Не е кошмар, не е секс , не е лудост , не е прераждане. Поезия по време на сън или сън по време на поезия. Свършиха ми догатките.
Поздрави.


Re: Тъмно
от Spiegel на 01.06.2006 @ 08:02:14
(Профил | Изпрати бележка)
и при мен така в тъмното изпълзяват такива мрачни демони:)
но още не съм достатъчно смела да пиша за тях


Re: Тъмно
от Rhiannon на 05.06.2006 @ 09:11:57
(Профил | Изпрати бележка)
"Напречен разрез на едно легло и двама души, или как да се събудим цели на сутринта":)
Много е реалистично. А самият разказ като цяло ми напомня огледало. И това за третия - тишината е вярно, без нея няма да има и "нас, двамата".


Re: Тъмно
от rimoza на 03.09.2006 @ 17:24:06
(Профил | Изпрати бележка)
Ами на това, май се казва оцеляване... :))
Поздрав !


Re: Тъмно
от potatoe на 02.11.2006 @ 08:17:33
(Профил | Изпрати бележка)
Защо сте написала този текст?


Re: Тъмно
от vavilon на 16.02.2007 @ 22:54:55
(Профил | Изпрати бележка)
въображение и чар :)))