автор: andrea

Гола седна Луната на моето рамо.
Дойде тази нощ да потъгуваме заедно.
Аз заплаках за теб, тя за Нощния вятър,
след косите ти огнени хукнал нанякъде.

Разказвах и как съм пил от очите ти,
как съм потъвал във мрака на твоето тяло,
как в лунни нощи съм целувал роса по гърдите ти
и кръвта ми гореща твоя е ставала.

Как ръцете ми своето място намираха
и се сплитаха здраво в косите ти вените.
Kак цял те поглъщах и с тебе се сливах
и потъвайки в тебе как се намерих...

Луната слушаше тихо прехапала устни,
после каза нещо за неверника Вятър.
Неисках да слушам -
усещах кръвта си как приижда на тласъци,
как ме дави тази гибелна жажда по твоето тяло...

Но от упор ме стрелват две думи изречени
някога някъде ,
може би на раздяла:
"Никога вече!
Никога вече!"