автор: agent77

Фчера садих ас думати,
а слънциту пиче - ибати,
къкту бех са ас забляла,
изгурех и почирнех направу цяла.

Куги у къщи язе влезнаф,
чи зимах и са пугледнаф,
са стресирах, уплаших са -
и зима чак дъ ма фтриса.

Зъмязала сам ас ф суратя,
на църна маца у нощята,
чак и зъркелити сини,
кръвясали къту чирвени дини.

Дончу кът ма зърна,
са спъна, чи и падна,
фтрешти са и са ублешти:
„Стано ма, кфи съ тес лешти?"

Рекох си тугиз,
ни можи, санкиз,
кък хуроту ас ши водъ,
къту ич ни сам нъ модъ.

Рекоф - сига ши съ избела,
мойта баба, дету й умрела,
ино времи тъй прайши -
с кис'лу мляку тя са майши.

Чи зимах и са намазаф,
и на двора пак излязаф,
чи убаити ми думати,
ут слънциту станаа на салати.

И къкту садих са сетИх -
кметя сички сбира на мигданя,
чи галош'ти бърже нахлузИх,
и тичам, ни мойш ма фана.

Къмту чушмята срешта ма Калина,
кът ма видя и са ублешти.
Буля Станкеей, кво станА,
чи суратя къту талъсъм са блешти.

Цял'та си снежна, бяла,
сякаш брашнО ду сига си мляла,
саму зъркилити църни,
мязат къту свински бърни.

Чи са сепнаф, чи са сетиф,
ми язе с мляку съ намазаф.
Уж саках ас да съ поразхубавея,
ма нъл съм проста - селту шми са смея.