автор: rajsun

Друг едва ли ще го разбере.
Аз самият не си го разбирам.
Сякаш някой в душата ми
с дървено рало оре.
и стихове - какво друго? -
подир него вървя и събирам.

А душата ми сякаш е нива, засята с любов.
Плъзга се ралникът, жили и корени къса.
Но веднъж заора надълбоко.
Закачи на живо.
Разцепи го - като картоф))))
- Стой! - причерня пред очите ми! - Връщай ралото!
- Няма връщане - смее се. - Късно!

Аз залитнах. В ушите ми писък.
От болка приседнах направо върху пръстта.
Седял да съм - колко? - само докато записвах,
туй, което сега ти чета.

Денем и нощем, зиме и лете оре.
И душата ми вече на нищо не мяза.
Чак когато умра, може би ще се разбере
кой е орал,
какво съм събрал
и дали е било засято, каквото ти казах.