автор: Tanja

Голям прозорец.. В стаята й имаше огромен прозорец. Беше платила невероятна сума, за да има този изглед и не пропускаше нито една възможност да му се наслаждава. Беше потънала в мисли. Нещо, или по-скоро някой, занимаваше мисълта и от години... Да не би пък да е това?? Да не би да съм влюбена?? Невъзможно!!! Та аз дори не го познавам!!!!..
.. и изведнъж монологът премина в диалог:
- Е, и?
- Е, и! Е, и! Не може така!!!!
- Кой казва,че не може?
- Аз!
- Не, ти казваш друго!
- Така ли?
- Така!
- И какво казвам?
- Заслушай се и ще чуеш.
.... тишина...
.... дишам тежко..
- Обичам го!
- Разбира се, че го обичаш!
- От къде се разбира?
- Не знам.
- Как така не знаеш?? Нали ти знаеш всичко?
- Глупости. Като се замисля май нищо не знам!
- Ооо, я трай!
- Трая.
- Значи все пак го обичам...
- Ще спреш ли да го повтаряш?
- Казах ти да траеш. Не разговарям с теб!!!
- А с кого, глупачке?
- Не знам. Но не и с теб! Ти си само една болна съвест!
- Ах, нима?!?! Много си сладка, знаеш ли? И чия съвест съм аз?
- ..не зная. И не ме интересува!
- Аз ще ти кажа, сладка:)
- Не ме интересува!!
- Не е и нужно. Така и така не можеш да промениш нищо.
- Ако ми кажеш ще млъкнеш ли после? Ще ме оставиш ли на мира?
- Да.
- Ок. Казвай и да приключваме.
- Твоята собствена.
.... тишина..
... стаен дъх...
... вик...
- Аз приключих. Адио.
- Чакай! Ей!! Къде тръгна??
- Нали се разбрахме да се разкарам като ти кажа?
- Недей! Не ме оставяй! Не можеш да ме оставиш! Ти си моята съвест. Остани! Имам нужда от теб!
- От твояата съвест, съкровище, вече почти нищо не е останало.
- Но ти си тук!
- Не не съм. Това е ехото.
- Как ехото?!?!? Как така? Ей, чуваш ли? Не ме оставяй! Нямам си никого! ..
- Напротив! ..Имаш Него!
- Кого?
- Сърцето си.
- Сърцето?
- Да, сърцето. Имаш и Нея.
- Нея?
- Да, нея. Любовта към Него.
- Любовта към кого?
- Към мъжа в сърцето ти.
- Какъв мъж???
- Този, когото обичаш!
- Но той няма да ме обича без съвест!
- Напротив, той ще те обича именно, защото си без съвест!
- Но аз няма да се обичам!
- Че ти кога ли си се обичала..
- Винаги!
- Ако се беше обичала.. ако се беше харесвала поне... сега нямаше да си тук!!!
- Лъжеш!! Ти лъжеш!
- Разбира се, че лъжа. Аз съм твоята съвест и всъщоност ме няма.. значи и това , което казвам го няма.
- НЕ!
Тогава вратата се отвори и в стаята влезе мъж с бяла манта и блага усмивка. Носеше малка спринцофка.
- Вие пък кой сте?
- Д-р Морт. Хайде,Таня, знаеш,че е за твое добро. Навий си ръкава. Няма да боли.
- Оставете ме!! Сега съм твърде заета. Съвестта ми ме напуска.
- Тогава трябва да направим всичко възможно, за да я задържим, нали?
- Знаете ли как?
.. очи пълни с надежда...
- Разбира се! Вдигни си ръкава и ще ти покажа.
- Обещавате ли?
- Кълна се!
... прошумоля нагоре ръкава...
.. течността се изля във вените..
.. покой..
- Какво да правя сега? Как да я задъжа?
- Кого? - попита лекарят.
- Съвестта.
- О.. ами не зная.
- Но вие ми обещахте!!
.. сълзи на отчаяние...
... излъгани очи..
- Опитай се да поспиш, Таня.
- Ами съвестта?
- Съвест не ти трябва.
- ...да прав сте! Аз си имам Него..
- Кого?
- Сърцето!
... лекарят се загледа в затварящите се очи на момичето.
"Сърце - помисли си той - късметлийка! Тя поне си има сърце..."
После се приближи до стената. Свали големия фототапет с дъждовната гора и излезе тихо от стаята.