автор: El_diva

Понякога се питам, има ли път през мъглата - или всичко е сън? Един сън без начало и край, в който само героите се сменят.
Знам, боли да те събудят и да помниш кошмар, който в един момент става реалност. Пътят през мъглата изчезва в тихата пустош на забравата. Там, където дните се сменят един след друг и къщичката на разума постепенно опустява. Там живеят тъжните меланхолични птици, които някога са пели за любов и щастие, а сега са заварени от студената зима. И е тъжно, че много рядко се сещаме за тях. Защото те вече не пеят и няма с какво да привлекат вниманието ни. Те са тъжни, като изсъхнали цветя в кристална ваза. Сънуват и чакат щастието да почука на къщичката им и да каже:"Ето, аз дойдох. Радвам се да ви видя. Изглеждате прекрасно." И тогава? Мъглата се топи, но пътят който сме търсили, не е там. И път изобщо няма. Понякога се питам, има ли път през мъглата - или всичко е само сън. Но къщичката на разума ми си е затворила вратата. Не искаме да знаем отговора - нито аз, нито птиците, нито пътят - дали го има или не. И той не знае. Понякога се питам: "Има ли сънища?". Или всичко е път през мъглата, който никой не познава и не знае накъде води.

Път, по който вървим и сънуваме...