автор: Tiranozavar

- Да, добре. След час. И нека това бъде последното ти обаждане тук.
Жена с червеникава коса, прихваната стегнато на кок, със зелена рокля, и обувки с цвят на жито. Затваря телефона, въздъхва шумно и седя на стола.
Срещу нея, на разстояние от четири педи, седи той. С тъмни бакенбарди, добре оформени, които завършват остро до брадичката, леко оплешивяващ, с много къса, светлоруса коса, ленено сако и блуза, тип шпиц, която да открива цвета на кожата му. С две думи, той. С глас, който изпълва стаята до ъглите, жест, който връща слушалката на мястото й, поглед, който не търпи възражения, свити устни, тя. И аз, разбира се. Зад стената. В ролята на техния син. Техният - това значи на жената, и на мъжа, който се обади. Сега гласът му е писък, който прелетява в стаята, после жужи в ухото на мама, а после потъва, заедно с ядосания й жест. Ние четиримата. Трима възрастни и едно дете. Сине, както казваше татко, когато се появява с тяло. Синът ти, както казва другият мъж на мама, когато не съм в стаята. Момчето, както си мисли мама, когато не е с нито един от двамата.
Ухото ми е разранено, защото го опирам плътно в стената. Понякога дори върху вратата, зад която спят те. Мама и той. Той е един от двамата. Или мама сама, но тогава аз не опирам никъде нищо. Тогава тя ме слага да легна между студените чаршафи, дава ми плюшеното куче, което и двамата наричаме галено Джеки, долепя топли устни до челото ми, погалва косата ми и загася лампата зад себе си. С повече от три думи - моят свят. Докато порасна, защото когато стана мъж, няма да съм с нито един от тримата. Пардон, четиримата. Защото това тяло ми пречи. Прекалено е мъничко още. И не ме слуша. Аз казвам на десния си крак да се отлепи от земята, а вместо него пред мен тръгва левият. Аз заповядвам на устните си да изрекат галено „мамо", но вместо това устата ми се пълни с чужди звуци, едно тежко, гъгриво мучене, което насълзява очите на мама и докарва червени петна по лицето на двамата мъже.
- Той ли беше?
Гласът на другия мъж.
- Той - отговаря мама и сякаш чувам дъха й.
- Какво иска?!
- Същото, което поиска и вчера.
- Докога ще продължи това? - той, примирено.
- Докато свърши - мама, гласът й едва се чува.
Тишина. Едва-едва се опитвам да стигна до стаята си. Събувам тихо двата смешни пантофа, прихващам ги в дясната си ръка и приведен с боси пети прекосявам разстоянието до леглото. Вдигам завивката и шмугвам непослушното си тяло под нея. Затварям очи. Сега съм капитан. Леглото ми е кораб, който цепи вълните на океана, запълнил пространството между четирите стени. Аз съм корсар. Пират, опрял делекоглед в едното си око, примижил и вперил взор в непознатия хоризонт. Леглото ми бавно се люлее, докато носът му опре в съня и потъна в мъглата, която ме опива.
А сега съм голям. И къщата е голяма. Влизам в стаята на мама и мъжа с примирения тембър и сядам между тях. Придърпвам един стол, усмихвам се, а отгоре виждам оредяващата коса на мъжа. Ръцете ми са по-дълги, също и пръстите, и мога да вдигна тази ваза с една ръка. Разтварям устни и между тях потичат думи. Те се вият над главите на двамата, опипват въздуха покрай ушите им и влетяват в черепите им. Минават през непознати стаи, дълги, тъмни коридори и стигат до устните. Те ми отговарят. Ние тримата се смеем. Аз високо като мъж, чийто глас е заякнал, а те като деца, с малко страх.
Тогава отново се будя. Леглото ми е опряло коляното на мама, която седи в стаята ми, в тъмното, и се опитва да ме види. Зад нея, опрял гръб в стената е той. Мъжът. Сянката му се пречупва по палубата на моя кораб и потъва някъде ниско, в белите зайчета на развълнуваното от страх море.
„На абордаж", крещи мъжът от сънищата в ухото ми. „Тревога" отвръщат му ръцете ми, потръпват коленете ми. Тялото ми опитва да се изправи и да се предпази, топлите ръце на мама ме успокояват, а лицето й рисува жал.
- Сънуваш, моето момче, това е кошмар, тихо - пръстите й лазят по мокрия ми гръб, а мъжът раздвижва сянката си в стаята. После те ме обличат. Без пижамата тялото ми прилича на риба, прихваната от мрежите им, вдигам ръце нагоре и сякаш разтварям хрилете си. „Повече въздух", крещи съществото ми, изкарано от дълбините на океана, върнете ме обратно в съня, опитва се да изговори гърлото ми, но устните не ме слушат и от тях се рони сълзлива мучаща молба.
После мъжът навежда тялото си към мен, прихваща ме под мишниците и се опитва да ме вдигне. Аз ритам, блъскам го с малките си, силно стиснати юмруци, но той не трепва, фигурата му се изправя, аз виждам леглото си да се отдалечава от мен, а после чувам крачките му, тежки като на великан да пресичат бойното поле към вратата.
Мама се суети. Събира дрехите ми от пода, отваря гардероба, вади от тях сините ми панталони, бялата ми риза, чорапи, после пуловер, после други дрехи. Натъпква ги в един сак. Изправя се. В очите си има искри. Бенгалски огън, искам да се усмихна, но мъжът ме стиска и аз едва дишам.
Слизаме по някакви стълби, под кожата на мъжа долавям сърцето му. Бие бясно, сякаш корабът ми е опрял живи корали, митични същества, които опитват да ме отвлекат и ме поднесат в дар на пясъка по дъното, глухите, стиснали здраво клепачи миди, раците с червени превръзки на невиждащите си очи, цял свят от чудовища, зинали паст за малкото ми непослушно тяло.
После чувам стъпките на мама зад нас. Тя е като часовник, ходилата й трептят по бетона под нас, стенат всички железни шишове на сградата, опасана отвсякъде с мрак, мъгла, а някъде зад тях звезди и посока, която ми е неизвестна.
Сънуваш, чувам отново глас под кожата си. Сънуваш, повтаря ми мъжът, който ще бъда някога, докато двете ръце ме поставят в друг кораб, на колела. Автомобил, крещи с последен дъх някаква сила в мен.
Мама сяда до мъжа, той изправя гърба си пред мен, чувам ръмженето на двигателя, после улавям с тялото си тръпката на гумите и потегляме. Неоновите лампи се сливат в една линия по стъклото до мен, а дъхът ми ги изпотява с накъсаните удари на сърцето. Пътят се вие, после лети в една посока, преполовява светлинките на града, шмугва се ту под, ту над него, жужи край мен цяла вселена от страх.
- Не се притеснявай, той ще се грижи за него
Мъжът.
- Не се - мама.
И пак тишина. Водят ме при него?! Него, него, него, него, повтарят хилядите високи, ниски, страхливи, гъгнещи или кристални гласове в мен. Него.
„Татко", опитвам се да изрека, но езикът ми застъргва небцето и аз чувствам болка, сякаш гълтам пясък.
Мама се обръща към мен и протяга ръката си към рамото ми. Гледа ме, а бенгалските огньове в очите й угасват.
„Ще си имам ли кораб?", искам да я попитам, но умората ме надвива и аз чувствам бузите си осолени от влажната ласка на сълзите. Плача, дъвча палеца си, сякаш е от гума, а непослушното ми тяло се тресе, сякаш платно, издувано от порива на буря...