автор: jonkata

Той беше маистор и ваеше фигурки от шоклад.
Беше най - добрият. Мечтаеше да я извае...

На вид зтворен, мълчалив,
но шоколадът във душата му.
Докоснеше ли го, запяваше,
и песента му - завладяваща,
на фигурките душа даваше,
в горчивина сладостна, омайваща,
с топли цветове извайваше.
Тя... имаше божествен глас и пееше!
Мислеше с метсфори и
в музика ги вплиташе
мечтаното във шоколад обличаше.
Сега постигнала мечтата си
гола под ръцете му лежеше,
под шоколадова глазура стенеше,
копнежи и стремежи искрени
във нежност необятна вплиташе,
мечтана той я в шоколад обличаше.
С кафяво на гърдите и с бяло на бедрата
отпуснатата плът се стягаше,
на майстора към идеала бягаше.
И тъй улисани, заплеснати,
загубиха телата си и песните,
докато плътта ефирна ставаше,
той в съня си се стопяваше,
тя - бисер в мидена черупка
от толкоз шоколад посърваше!
На своите мечти във плен попаднаха.
Загубиха опора. Смисъла загубиха.
Към земното решиха да се връщат,
ангели, пропити от греховност съща!
От шоколадовата дреха, той реши да я съблича,
щото само този що съзижда, може,
рожбата си да отрича!
Облиза челото, очите и след носа
във устните потъна, но за кратко,
че дълъг път го чакаше,
докато я отнеме цялата,
да се покаже нежната й, бялата,
да бликне истинската, не мечтаната,
за да усетят на живота тръпката,
солената - не сладката,
и да се плъзне под глазурата,
за да познае вътрешната, другата.
И пак улисани, заплеснати,
загубиха телата си, но не и песните.
Извисяваха се, за да се завръщат,
ангели, пропити от греховност съща!