автор: dafna

С оня призрачен кораб
от пяна и бриз
се полюшваше тихо душата ми,
а смехът й -
нежен и тих-
танцуваше над клонака.

После тя избеля,
после аз се смалих,
после всичко изгуби
цвят и образ. Открих:
тя била е в дъжда -
земята го пи;
тя била светлина,
която презирах...

Без език съм сега.
В оня призрачно бял
и намразен корсар
половината аз
отпътувах в безкрая.