автор: victoria

Всеки край, крие ново начало
и изтрива старото до бяло,
спомен мъртъв, са минали беди,
пак запяват в сърцето мечти.
И отново в цъфналата ръж
весело вали немирен дъжд,
тя и той с преплетени тела,
с обич ваят слънчева дъга.
Смее се Амур щастливо,
гледа влюбените похотливо,
и замерва ги звънливо,
весело и закачливо,
със стрели от еликсирен мед,
пролет бяла ражда се навред.
Тя и той, сред дъжд запял,
сбъдват себе си в полет бял,
преоткриват своите мечти,
слънцето ги гали с щедри очи.