автор: alisa

Измисля си и иска да си вярва,
спасява се във моето обичане.
Какво като е някакво откраднато...
Какво като на нищо не прилича.

Да, бряг съм му, но и брегът е мъдър
след толкова сърдечни наводнения.
След толкова причини - няма мърдане
и няма даже намек за спасени.

Ще го изхвърли бурята накрая,
а той спасен и вкопчен във сърцето ми,
ще се опомни и в соленото ще знае,
че всичко се заплаща някой петък,

че всичко свършва, даже и голямото.
Голямото най-лесно се превръща
във болка със изтъркани сандали
и после знаеш - вече няма връщане...

Когато си отидат чудесата
и вече няма нищичко за чудене,
ще знае, че съм искала душата му,
но му я връщам, за да се събуди,

да види, че животът продължава.
Какво като на мене не прилича?
Прощавам му! Спасих го само...
Защото нечовешки го обичах.