Дъждът не спираше. Валеше. Капките падаха и пронизваха една след друга сърцето на старицата, останала в болничната стая сама с три празни легла. Тя лежеше загубила представа за времето.
Синът и дъщерята й вече големи бяха поели пътя в живота си. Радваха я внуците, в които понякога виждаше себе си. Милите колко ги обичаше само! На масичката стояха плодовете и цветята, които й бяха донесли днес и си помисли колко различни цветя имаше по земята. Заприличаха й на хората, по-точно на човешките души. Едни бели, други цветни, но всички красиви по своему. И нейната душа беше като едно от тези цветя. Тя бе отглеждала цветето в себе си с много труд, търпение и любов. Измиваше го понякога със сълзи да е чисто и свежо, друг път го оцветяваше с топлината на усмивката и със светлината на слънцето. Но цял живот не изостави цветето в себе си да увехне. То цъфтеше, ухаеше и привличаше. Хората я обичаха. Старицата гледаше с любов цветята във вазата и се усмихна едва забележимо. Те бяха различни, но все пак се наричаха с една дума цветя, както хората се наричаха с една дума човеци и се учуди, че много често се случваше да забравят човеците да обичат себеподобните си. Животът - това изпитание на духа бавно си отиваше. И старицата пристъпваше смело казвайки си това е края и началото на неизвестният божи рай или ад.
Болницата спеше забулена в бялата тишина на мълчанието. Дъждът продължаваше да вали. Старицата се надигна от леглото и много трудно успя да се придвижи до прозореца. Дръпна бялото перде и се опита да види сребристият дъжд, но зрението й бе много слабо и видя само тъмните очертания на нощта. Чуваше ясно падащите капки, лесно проникващи в същността й, дълбаещи затрупаните от годините лица, мигове, думи, срещи. Усещаше наближаващият край сама с дъжда, нощта и спомените. Картини от живота й се сменяха все едно гледаше филм. Спомни си как тичаше като малка под дъжда и се смееше безгрижно. Беше хубаво дете като всички деца и тогава си мислеше, че този миг ще продължи вечно. Спомняше си мигове на щастие и на страдание, но в старческото съзнание за миг изплува целувката на любимия. Тя знаеше, че той я чака там в прегръдката на смъртта. Старицата се усмихна. Тъжното й сърце се стопли и засия. Пред нея се появи ясно онова далечно лято. Бяха млади тя и той. Вървяха прегърнати по брега на морето. Допирът му я влудяваше. Изпънатите им тениски едва удържаха телата. Сърцата им препускаха в обичайното си туптене, което постепено се усилваше. Вълните се плискаха шумно в брега, пристигащи и отиващи си като всичко в този преходен свят. Само слънцето оставаше все там горе в синьото пространство и ги гледаше закачливо. Вървяха хванати за ръце, смехът им се носеше волно. Изведнъж той се обърна и я целуна с огнена страст. За миг си помисли, че слънцето влиза в душата й. Силна светлина я завладя. Той я притискаше все по-силно и по-силно, ръцете му се движеха неспирно по гърба й. Докосваха дългата й, къдрава коса, спущаща се като морските вълни по рамената й. Сега тя се чувстваше като синята морска вълна и единственото й желание беше да се издигне нагоре до блясъка на слънчевия огън. Ръцете му бяха невидимият вятър. Тялото й се издигаше като вълната, а неговото ту нежно, ту необуздано потъваше в нея. Тя летеше усещайки как се отделя от земята. Гърдите й се повдигаха от силното вълнение, притискащи се в него, търсещи. Телата им отдадени в този миг на страстта безумно се сливаха в едно слънчево цяло, кипящо от огън кълбо. Нямаше думи. Нямаше измерения в хаоса. Имаше само две слели се в желание души. Той я целуваше изпитателно, изследвайки я цялата, изпиваше всичките й сокове с неутолима жажда. Тя се задушаваше от щастие, проникнало ненадейно в нея, дошло от придвижващият се вятър, търсещ утеха и успокоение. Вълната се надигаше все по-високо и по-високо понесена от неудържимата, невидима сила. Сякаш се бяха слели в едно вълната, вятъра и слънцето. Прекрасният миг на блесналата светлина, разливаща лъчите си, пръскащи се на частици в целия всемир, освобождаваща, пречистваща две души. Вълната се разби. Вятъра утихна. Остана разбиващата бяла пяна на светлината. Прегърнати и смирени двете души се вслушаха в шума на морето.
Старицата се усмихваше. Лицето й сияеше в тъмната и набръчкана нощ. Вече не чуваше дъжда, не беше и сама. Виждаше ясно двете тела на пясъка и зова на морето. Любимият й я хвана за ръката и я поведе напред. Тя го следваше с усмивка. Вървяха бавно. Слънцето ги огряваше. Морето ги обгръщаше с нежна милувка. Потъваха заедно в бездната, щастливи докато ги погълне безкрайната синева. На мястото, където се изгубиха остана пяна от светлина на две души отиващи в рая.
В болничната стая имаше вече четири празни легла. На пода лешеше едно човешко тяло без душа, но с усмивка преди края.