автор: thebigplucky

Уморена тъга
натрупва годините
и отмерва времето
с безкрайни стъпки,
с изгреви и залези
зад сивия прозорец,
със зими и лета
и с листата изсъхнали
на кестена,
с тапицерията на фотьойлите, неспала до късно,
посивяла от времето и от чуждите болки,
с ръцете, недокоснали прозореца,
със спомените,
заровени под шепите пръст,
със закъснели писма и заминаващи влакове,
с лъжи и обиди дошли незаслужено,
с нещо, което дълго сме чакали
може би напразно и ненужно,
с хора остаряващи по тротоара,
загърнати с мълчание и с есенни шлифери,
с дъжда потапящ болките
в едно и също безразличие,
с мръсните витрини,
в които се оглеждат силуетите ни,
когато вечер безнадеждни се прибираме,
сподавили горчилка от изминатия ден,
изпръскани със кал и уморени
от искреността на отминаващата вечер,
а някъде наоколо във мрака
сякаш плаче изгубено дете.