автор: victoria

Тя след него тича,
той не я обича,
не иска той да разбере,
че плаче нейното сърце.
Облак зъл луната скри,
дъжд коварен, как боли,
и не спира, все вали, вали,
в агонизиращите и мечти.
Тъжно и катранено блести,
днес небето в нейните очи,
а до вчера беше рай,
приказка една без край..
Спри, момиче, не тъжи,
друг любим си избери,
земният живот е кратък,
само споделен е сладък..