автор: Lachistata

Сами си написахме дните.
Сами зачертахме
тяхната прелест.
Ти- с графитеносивите
погледи,
аз- с мастиленосиня
тъга.
Накъсахме листите-
помня-
от някакъв дневник-
любовни словца,
обещания,
очите, ръцете,
косите ти- дъхави,
ресниците, сълзите,
релси и разстояния.
Толкова мигове- наши-
зачертахме лудешки
с миг невнимание.
Скъсахме толкова струни,
колкото душите ни бяха изплакали,
пели и помнили.
Бели парчета летяха
по вятъра,
падаха от порутен и прашен
балкон.
Романтично...
И тъжно...
Не посмяхме...
Не дръзнахме
с ръцете си-
диво почувствани
и докосвани
да сторим от листите
лодка,
в нея по детски да скочим,
приключенски да тръгнем-
без храна и вода,
без весла, компас и посока.
Нанякъде... Навсякъде...
Към теб, към мен-
дълго пътуване.
Ето ни-странно безветрени
на този противен балкон-
зачертаваме, късаме,
хвърляме...
Страхливи глупци.
Късно е вече да плаваме
с хартиена лодка
по реката от спомени...