автор: double_dealer

Патриотичното ми възпитание
пак надделява над нихилизма
и аз пак поемам към площада,
за да участвам като гражданин във парада
в този бивш Ден на Овчаря,
отново превърнат в празник
на родната (бивша "народна") армия.
Там ще са знамената на бойната слава:
нашите - непленявани, гордо изправени;
чуждите - покорно привели глави
пред великия ни войник.
И още по пътя към спирката
в очите ми заблестяват
сълзи на преклонение
пред героите от всички войни,
които непобедени загубихме,
и кръвта ми бучи от омраза
към съюзниците-разбойници,
и ме болят раните от Гургулят, Три уши,
Чаталджа и Сливница.
Тук на фона на белия лист се явява -
може ли да познаете? - китаеца Ли,
собственик на (не можете да познаете!)
китайския ресторант "Фън Шуй Юан".
Той окачва фенерите и не знае,
че днес ще остане без работа,
защото това е денят
"Жална им майка на агнетата".
"Днес е Гергьовден, жълтурко",
обяснявам му най-приятелски аз,
а той ми се кланя с усмивка,
по-загадъчна от Джокондата.
Тук от пресечката се появява
(изобщо не можете да познаете!),
един чернокож с оранжева шапка,
сякаш спуснат в майската утрин
от deus ex machina,
за да мога аз да изведа и поантата.
Той застава на спирката
и може би защото му е студено,
започва да пее някаква песен,
и ми иде да му извикам:
"Не замърсявай етера с езическите си песнопения".
Но се заслушвам и чувам,
че в нея се пее за реката,
която се влачи окървавена също като Марица
и в жегата страшна люто плаче вдовица,
и разбирам, че тоя черньо е българин,
аз съм от племето тутси,
а китаеца - от рода Дуло
в този толкова ничий Гергьовден.