автор: 0805

По дъното в утробата ми кретат рачета.
С безшумни щипци късат пъпни върви.
Почистват спомени. Подхващат ги от края.
Назад вървят. И търсят онзи, първия.

Оплитат се безпомощно във стари рани.
Почти съм сигурна, че не отварят нови.
Кюртират. Хвърлят. После от начало.
Без страх. Без болка. Без агония.

Безсилното, невидимото в мене,
със клетки оптимизъм го обграждат.
И всяка нощ, на осем гласа шепнат:
Не се убиват спомени в утроба.
Там се раждат...