Ти постоянна си.
И неизменна.
Отчиташ как се движа
покрай теб,
как скоростта ми
разтегля времето
и то
забавено тече за мен.
А ти, стоящата,
умираш бързо,
изчерпвайки минутите...
Ала е вярно също,
че ти летиш край мен
и виждам
как времето щади те!
А аз,
крепящ земята,
едва съм още жив,
слепил
начупените мигновения...
Стоим и двамата.
Но относително се движим,
разделяйки на части
скоростта си
по всичките възможни
измерения.
И думите,
осъдени да преминават
все по-големи
разстояния,
едва достигат ни,
получили
насрещен отговор,
преди да са изречени...
Енергия събирам.
Когато
окаже се достатъчно
голяма,
ще пренасоча елегантно
разпръснатата ми
светлинна скорост
изцяло
в пространствените измерения,
изпразвайки съвсем
четвъртото.
Застиналото време
ще спре
да ме притиска вече.
Светлинно бърз,
дано тогава,
не бързащ никъде,
да мога сърцето си
да обясня,
докато ти
все още жива си!