автор: RAD72

Преди много, много лета,
чак толкова не мога да броя,
Бог приседнал на връх в синевата,
взел боите, статива, платната ...
Да рисува картина поискал,
но каква ли... и тъй се замислил,
че забравил да светне слънцата
и луни, и звезди, а Земята
своя ход на обратно поела.
...и тъга мисълта Му обзела...
Като мигване, без да усети,
Той отронил сълза от небето.
Върху белият лист тя се спряла,
като мъничък бисер изгряла
и сега под перото ми свети,
Вече знам как се ражда морето!