автор: tear

Когато слънчевите пръсти на утрото докоснаха небрежно шептящите чела на кротките вълни в морето, нечий вик прободе прозявката на брега. Последният се беше изтегнал там, където всяка вълна размива своя порив и със сетни побелели мисли ражда устрема на следващия си живот.
Брегът не бе слушал никога приказки, той не помнеше дори детството си…не подозираше какво е да спечелиш съревнованието със собствените си мечти, като малката Русалка…
Брегът се наслаждаваше на това, че е бряг…не му беше нужно да мечтае. Поривът на всички мечти го галеше с уникалното постоянство да се отдадеш, да вярваш…а той не знаеше за смисъла на тези ласки. Всяка вълна носеше в себе си дъхът от копнежите и мечтите на всички миди, въздишките на моряците целуващи с душата си същият този сигурен и протегнат към морето бряг. Всяка вълна поднасяше в краката му пътеката която води към смисъла на съществуването….но незнаейки за това, непознавайки ритъмът на душата, брегът си лежеше равен и тих…той умееше само вечер да се огледа в кръглостта на луната…забелязваше само нея, чувстваше вината и….обвиняваше я, затова че му отнема слънцето….а дори не виждаше, че точно тя го отразява…Колко е лесно в незнанието си да обвиним, нали?!
Брегът и днес се беше усамотил в сигурното си пространство и сякаш искаше да улови всяка придошла вълна в яда си, сякаш се стремеше да спре вечния нагон на морето към себе си…и всичко това, защото Някой се беше осмелил да наруши графиката на спокойствието му.
Брегът започна да се гърчи, като че ли крещеше срещу вълнообразната маса, а от устата му се разливаше побесняла пяна, отгоре гларусите виждаха как ръцете му се опитват да разкъсат вълните, как битката разпръскваше многобройни капчици из въздуха…същите ония капчици, всяка от които изпълваше смисъла на водната магия.

И всичко това заради оня вик…последен…всъщност беше само вопъл. Но последен. И явно единствен като реалност за брега.
А брегът вярваше и осъзнаваше само реалността. Реалността като това, което става, това, което просто се случва…без мисъл за преди или за после…инстинктивно, животинско чувство за самоотбрана…всичко различно просто нарушава схемата на махалото…онова махало чиито ритъм заблуждаващо ни отпраща във вечността…
А колко различно звучаха всъщност вълните…

Само гларусите впиха поглед и закрещяха с глас на лешояди над тялото отпуснато върху влажния пясък.
Момче…около 20 годишно…косата му приличаше на кафяво слънце разпръснато върху щастливите пясъчинки, а пръстите на слънчевите му коси бяха сплетени на плитки…искали са нещо да запазят…да съхранят нечия недокосната топлина…позата му приличаше на ембрион, който току що е разбрал какво е извън утробата.
А там…извън нея просто съществуваше брега.

До очите на гларусите застанаха нечии други очи…Някой смути притеснението им, и те изчезнаха някъде зад илюзиите на облаците.

Всъщност бяха линейките и многобройните състрадателно наблюдаващи очи…бяха душите на съпричастните…бяха думите които както винаги чуваха твърде късно тишината….

А момчето си остана спокойно в непревзетата поза, то вече не се страхуваше кой ще го види и кой ще му забоде поредната игла от криворазбрано прискърбие в очите на мечтите му.
Кафяво слънце…спомен за едно момче…бял прах…като бялата пяна…и една игла. Всъщност последната никой не забеляза, не потърси…само пясъкът я прие поглъщайки тежестта и под стъпките на "загрижените"…
Един бряг и една реалност…и слънце засрамено още в зори като пред залез.