Ръцете ти са приливна вълна,
а пръстите ти - скитници бездомни,
обсебват по извивките брега,
събуждат полусънните му форми.
Прииждат ненаситни - океан,
по дългата въздишка на бедрото,
от жажда хоризонтът отесня
във тътнещо стенание дълбоко.
Владетел си, и просяк си, и страст,
и губя се в ждрелото на очите -
на раждане е равно и на смърт…
Безвремие… И сливат се душите…
От порива земята се взриви,
от устните ми пиеш и не стига,
и пламнаха във тихото звезди,
и сричат по небесната ни книга.
Безгласи и безименни сега,
първични сме като Адам и Ева,
и даже от любов и да сгреша,
но този грях аз мога да приема.