жената която разплакваше
всъщност
имаше най нежния глас
тогава повярвах
видях
че може и камък да плаче
или беше роса..
бяха ранни
сребристи пътеки
бяха понесли черупки
инстинктивно
се свиваха вътре
сигурно и вечно обречени
да вървят
сребристо дългия път
рисуват
живот
скука
освен ако
и много рядко
някой ги стъпква
голите
нямат никакъв шанс да оцелеят
но ако се срещнат
няма къде да се скрият
те просто го живеят
жената която разплакваше
веднъж и случайно минаваше
тогава
видя един
а той и нарисува пътека сълзa
от благодарност
тя се засмя
и камъка се пропука
през всичките тези години
от толкова много роса
натежал бе
и на смеха
и
просто не издържа..
и от тогава не съм ги виждала
да минават
охлювите
от тука..