автор: pencho_zaeka

Приказка от Анри Гуго
„Виж поточето! Какво знае то за жаждата?"

Знаете ли, че в началото на времето Дядо и Баба, като създали животните и горите, се захванали да издялат човека от камък? Да, изваяли тяло с четири крайника, лице със седем отвора, от които човекът щял да чува, вижда, помирисва и вкусва, дали му сърце и дух на завоевател. Като направили всичко както си му е реда, Баба казала:

- Ех, какво чудно дете! Но не е съвършено. Трябва някъде в туй тяло да скрием божественото му знание. Кажи, Мъжо, къде да го сложим?

Дядо се замислил, почесал се по главата, изръмжал и рекъл:
- Даа, май наистина е за скриване. Вярно, той бог е , щом е роден от нас. Ала божественото знание е нещо ценно и чупливо. Не бива да е подчинено на капризната воля на първородния ни син, синовете му и техните синове. Тъй, както ги виждам, ще го прахосат и разсипят. Затуй ще го кача на най-високия връх. Така не ще могат да злосторят с него, а ние с теб, Бабо, ще си спим спокойно!

Баба, обаче, взела да се смее:

- А бре, Дядо, а бре наивнико! Аз ли не си познавам децата!? Отдавна съм предрекла всичките им лудории! Те ще изкатерят де що има върхове! И още преди Земята да е преполовила живота си, ще открият божественото си знание!

Дядо тежко въздъхнал, изръмжал на два пъти и рекъл:

- Жено, право викаш. Ще ни трябва друго скривалище, не тъй ветровито и видно. Затуй ще потопя туй безгранично знание на най-дълбокото място в океана, при слепите риби. Синовете никога не ще слязат в бездна без слънце.

- Бедни ми мъжо! - отговорила Бабата. - Износила съм ги тез деца, само аз знам колко са велики. Някой ден ще построят приказни кораби и на дъното на океана няма да остане и камъче, което да не са обърнали, та да видят какво има под него! Ще си намерят те божественото знание!

Дядо се смръщил, мълчал 4-5 милиона години, накрая изръмжал три пъти и с блясък в очите отсекъл:

- В самото жежко сърце на най-пустата пустиня! - възкликнал той, доволен от себе си. - Там няма да идат. Ще си лежи тъй божественото им знание, непокътнато и неоткрито.

- Е туй ли измисли за всичките тез години? - поклатила глава Баба. - О, бедни глупецо! Познаваш ли изобщо децата си? Един ден ще построят те в същата таз пустиня високи кули, огромни градове, пищни градини, гигантски канали. Ще опитомят и пясъка, и палещото слънце. И тъй, някоя прекрасна сутрин, лалугерче ще изрови божественото им знание, и ти единствен ще има да се чудиш защо и как!

Дядо посърнал. Стоял безмълвен няколко светлинни години. Най-накрая вдигнал чело, и какво, мислите, видял през отворения прозорец? Слънцето, което едва се измъквало от завивката на нощта. Едно дръвче разтърсило снага под лъчите на утрото, листенце паднало в поточето, дето пресичало полянката. Дядо се засмял, и казал на Баба:

- Виж светлината! Нима знае тя колко е ярка? Виж поточето! Какво знае то за жаждата? В дъха, в кръвта на твоите синове, Жено, в самото им съществото, в топлината на сърцата им ще разтворя и скрия тяхното божествено знание. И както слънцето не познава своя блясък, както водата не знае, че дава живот, така нашите синове не ще осъзнават искрящата божественост, с която съм ги дарил.

Баба за миг млъкнала с празен поглед, после вдигнала глава и отвърнала замислено:

- Добро е туй скривалище. Признавам, децата трудно ще намерят пътя до него.

Но щом Дядо тръгнал към градината, тя вдишала с пълни гърди свежия въздух, идещ откъм вратата, и доволно рекла на себе си:

- Но ще стигнат дотам! Познавам ги аз, нали съм ги правила! Ще им трябва много време, но аз вярвам, вярвам!