автор: Satyrr

"...тихо! Листата си разказват приказки... заслушай се! Ед-на от тях винаги е за този на пейката, наблюдаващият изгрева"

ПРЕЗ КЛЮЧАЛКАТА

- Погледни. Какво виждаш?
Приближаваше се бавно и малко по малко всичко в това ново място беше удивително и интересно, и същевременно така познато.
- Какво има от другата страна на вратата? Отново стая?
- Тихи дъски, прах и мека светлина. Отново стая.
- Погледни, погледни по-дълбоко. Какво е?
- Стая. Малко старо помещение, забравено от времето, а светлината...
...изящно и леко изплуваше зад големите прозорци, пок-рити с изпокъсани стари чершафи и никой не я спираше да си поиграе из стаята. Изгнили дъски спяха в покой облегнати на стените. Може би някой беше откраднал мебелите или те бяха решили да се поразходят из тази част на света, която не е стара-та празна стая, където единствено могат да се насладят на мека-та светлина зад чершафите, призрачни и тихи, тихи... всичко бе тихо. А стаята...
- ...празна.
- Празна?
- Празна. Но знаеш ли какво? Там се случват интересни неща. Светлината...
- Какво, какво?
- Светлината...
...безгрижно и леко проникваше през дърветата, галеше дебелите стволове като нежна човешка ръка, защото само чо-вешката ръка може да е толкова нежна като полюшването на листата и груба като най-жестокия вихър, и рисуваше странни пейзажи по меката пръст, далечни,и все пак тъй учудващо близ-ки. Той седеше на пейката, беше се облегнал спокойно назад, а очите му следяха танца на разноцветните есенни листа, и го по-пиваха завинаги. Спомен...
- Но кой беше той?
- Шшшт!...
...тихо! Листата си разказват приказки... заслушай се! Ед-на от тях винаги е за този на пейката, наблюдаващият изгрева. Той е. Дори понякога, но само когато са щастливи, тогава пеят, а песните им са невероятно фини, като малка сребърна нишка се понасят из въздуха, изпълват простора и се вият, вият се плавно на едно малко и далечно кълбо, блестящо и замайващо, прилича на луна, и понякога, но само, когато са щастливи, това е луната. Искаш ли да ги чуеш? Може би сега са щастливи.
А самотната пейка сред гората стоеше там като някакъв древен паметник, следобедната светлина и пращаше отблъясъ- ци, листата и бяха килим, и дори, дори този път си имаше гост, един обикновен човек. Наблюдаващият изгрева, сам, но все пак желан посетител на едно старо и забравено място като онази стая...
- Празната?
- Всъщност, тя не е съвсем празна. Там, в дъното, където светлината едва достига, където дъските са покрити с прах. Там, виждаш ли? Там има пиано. А светлината...
...подскачаше ловко по лазурните утринни вълнички, ос-таваше тук-там за миг и продължаваше. Предстоеше й дълго пъ-туване, още едно, което беше изминавала толкова много пъти досега, че може би не помнеше вече. Но това нямаше значение и тя проблясваше за миг, и се гмуркаше сред вълните, попадай-ки в един нов свят, потъвайки в тишината и недокоснато вечно-то спокойствие на могъщата водна маса, извиваше се и се раз-ливаше навсякъде, лека, ефирна и нереална, добавяше нова кра-сота към многоцветните коралови рифове, подводните течения и стрелкащите се насам-натам малки рибки, а те й връщаха от-блясъците, като тиха подвадна благодарност. А после, тя отново пътуваше, лека, ефирна и нереална както преди и се гмуркаше и се гмуркаше, избледнявайки малко по малко, докато не я погъл-на гъстата чернота на морските дълбини, там, където фино се понесоха звуците на пиано и там, където беше вратата...
- Вратата ли? - попита плахо и озадачено,като всяко мал-ко момче, дочуло за врата, която се намира под водата.
- Разбира се, момчето ми. Ти минаваше наблизо, забеля-за, че вратата е отворена, нали? Онази врата. Пожела да влезеш вътре, където и да е това, но защо, защото знаеше какво има вътре?
- Не.
- Тогава защо?
- Точно затова.

- И какво направи?
- Погледнах. Беше тихо и прашно, и светлината...
...бавно изплуваше зад хоризонта, о да, това беше изгре-вът, нов, истински и ярък, един невероятен нов изгрев, който си заслужава да пътуваш, и да пътуваш, само за да го видиш.Слън-чевите лъчи меко осветяваха събуждащият се град, покрит от лиани и огромни дървета, без вятър, без дъжд, само слънцето, като откривател на новия ден,разпиляващо се и тичащо по древ-ните улици като малко дете, чиято първа пролет беше дошла, тъй изненадващо заварила го в меките чершафи, но готов да опознае един цял нов свят от тротоари за тичане, огради за пре-скачане, и дървета за катерене, пещери, руини, и всякакви други неща, подходящи за една първа изненадваща пролет. А там, ня-къде в центъра на всичко, слънцето се спря, защото никой не можеше да подмине старите каменни колони на храма с розови-те храсти, виещи се около тях в някаква обща композиция като едно цяло, и странно беше да бъдат наречени старите колони и розовите храсти, защото те бяха старите колони с розовите хра-сти, просто едно цяло.
Момчето внимателно откъсна няколко розови цветчета, закичи ги в косата си и отново затича по улиците, а слънцето му се усмихваше.
После светлината си отиде така, както беше дошла, някъ-де зад белите чершафи, спускащи се и шумолящи от тавана като някаква тежка завеса, и с нея си отидоха всички пейки, листа, вълнички, колони и розови храсти.
- Но... това ли беше? Ще се върнат ли пак някога тези спомени, ще се върне ли наблюдаващият изгрева?
Изненадано уплашеният детски глас се понесе из ъглите на стаята.
- Наблюдаващият изгрева ли? - засмя се топло този, кой-то беше с момчето. - Та това си ти!
- Аз ли?
- Точно ти, да! Погледни. Ще изпуснеш това, за което си дошъл...
И да, някъде там, отвъд прозорците, хоризонта като ня-каква необичайна дъга проблясваше в огнени цветове, оцветя-ваше белите облаци в тези цветове,играеше си с тях и сякаш ри-суваше извивките и сенките им с някаква вълшебна четка от пламъци и ярка светлина, и вятъра плавно, и същевременно с някаква тиха агресия завърташе всичко това в далечна вихруш-ка от огненожълти, червени, и оранжеви есенни листа в белия пух на облаците, а ноща над него вдигаше своите дълбокосини завеси, и си отиваше малко по малко. Никой не я попита дали ще се върне някога.
Ала това беше само един кратък миг от магията на тази новородена светлина, мимолетен проблясък в пространството на всички изгреви, които някога се бяха случили на този същия хоризонт, защото всичко избледняваше, омекваше и се скрива-ше тайно зад спуснатите бели чершафи над двата прозореца в стаята.
Въпреки това потъналите някъде там очи на момчето по-пиваха всичко. За момент се поколеба, после посегна да отвори вратата, за да отиде там, където беше така красиво.
Една ръка го спря.
- Но аз искам да отида там, където е изгревът и може би залезът, където са всичките пейки, листа, вълнички, колони и розови храсти. Където е светлината. Нима нещо лошо има в това?
- Знаеш ли какво е това? - попита собственикът на ръка-та. - Тази тиха и прашна стая с пиано в дъното,чершафи на про-зорците и мека светлина? Това е твоето съзнание.
Никога не отваряй вратата на собственото си съзнание, защото и други могат да влязат, и то никога няма да е отново твое собствено. Тази стая е самотна, празна, тиха, очакваща. Тя е само за теб.
Затова внимавай. Просто погледни през ключалката.
И знаеш ли какво? Време е да свалиш чершафите, онези, които омаловажават изгрева и превръщат всичко в мека светли-на. Тогава стаята никога повече няма да е тиха и прашна, и най-вече, никога повече няма да бъде празна. Никога.
- Как, как да го направя?
- Просто е. Пожелай си го.
И той си пожела, затваряйки очи, както смяташе,че тряб-ва да направиш, когато си пожелаваш нещо много силно.
- Ето, сега надникни, но внимавай,защото там,отвъд про-зорците можеш да видиш всичко, истинското Всичко, което е много повече от онова всичко, което видя досега, и то може да е твърде ново за теб...
Приближи се плахо, погледна и тогава светлината...
... мощно нахлу през дърветата, заблестя, полетя и се за-вихри около огромните бели стволове, завъртя листата им, от-ново жълти, огнени и есенни в един отдавна очакван магически танц над поляната, а сянката сякаш повтаряше този елегантен поток от движения и цветове върху тревата, променяше го мно-гократно, пак и отново. И някъде там, между сенките, дърветата и листата, някъде на безкрайната поляна, и в дъното на една ти-ха стая някой докосна един клавиш на пианото, после още един, и звуците, преплитащи се в най-фината хармония понасяла се някога из тихите стаи се откъснаха от там, и преляха в музика тиха и великолепна, пленителна и могъща като стар есенен вя-тър сред тревите. И всички картини в една такава картина се огънаха под този вятър и мелодията отнесе малкото човешко съзнание, скрито някъде зад двете застинали очи. И това беше нищо. Малка прашинка от всичко, което видя през хилядите го-дини пред прозорците, където вече нямаше чершафи, хилядите години в един миг.
Усмихваше се.
- Иска ми се това място да остане завинаги, но и то ще си отиде, както направиха другите преди него, нали?
- Всъщност не - отвърна на усмивката този, който беше с момчето. - Това са хиляди и хиляди места, на които ти би могъл да бъдеш в твоята самотна празна стая, която вече никога няма да бъде празна. Тя е само съзнание, стая с прах и тиха светлина, но ако знаеш как да погледнеш, ако свалиш висящите чершафи, тогава можеш да видиш толкова много неща, а пианото ще е твоята музика, и вятърът ще я носи. Тиха, фина. Разливаща се.
Хиляди места. Те винаги ще са там за теб.

Погледни, погледни.
Какво виждаш?



Peter®27.4.2006