автор: El_diva

Дъждът е тихичък. Заспал е. Той е също като теб и мен. Остарява, падайки в земята.Дава сили на утрешния ден.
Дъждът е щастие, но и умора. В позлата къпе есенните дни. В мъгливи преспи обвива самотата на дните, уморени от лъжи. В дъжда те виждам, спомен далечен. През неговите меки завеси съзерцавам черните ти очи. Те искрят с порива на свободата. Блестят. Твоите красиви огнени очи. Притихвам, за да не усетиш как те гледам. Скривам се зад дъждовните реки. Опитвам се да не се разплача, че не мога да те имам. Дъждът отмива ме в локвички от самота. Ти си целият облян от свободата си. Препускаш през живота си - не можеш просто да вървиш. За теб съм само може би една ненужна пречка. Не знам. Иска ми се да се лъжа, но уви. Дъждът ме отмива в образа на разкривено огледало. Там се усмихвам и раздувам като шут. Черните ти очи са кристално сънени. Блестят полирани от желанието ти за свобода. После се усмихвам и дим да ме няма. Защото ти започваш да усещаш присъствието ми и протягаш ръце към мен. Може би и ти си толкова самотен. Дъждът вдъхновява ли те да се облечеш в наметало от воден сатен? Искам да съм булка. В дъжда. Сред водата на неспиращия живот. Искам да стоя невидима около теб. Да те докосвам нежно, да се крия, когато и ти ме искаш. Да въздишам заедно с теб. Очите ти приспиват егоистичната ми природа. Дъждът отмива ме с потоци успокоение.

Така сме само двамата - Аз и дъждът с кристално черните очи. Никой не може да ни раздели.

Стига само да не спира да вали.