С посвещение на посветените
Беше топъл следобед в средата на юли, сезонът беше в разгара си, но точно в този момент улиците на малкото морско градче бяха пусти и се припичаха необезпокоявани от свои и чужди. Кафенето на Бай Димо, старият лодкар, се намираше в подножието на не стръмен, живописен хълм, а градината му излизаше на една широка плоска скала току над морето.
Гледката, която се отваряше от там беше колкото красива, толкова и тpудна за описание. Добре подържан жив плет опасваше лятната градина; три плодни дървета и две позастарели асми, предрешени като естествени чадъри, пазеха сянка на посетителите; десетина тесни, цветни лехи естествено разделяха масите, за да не се придава обществен характер на твърде личните разговори на посетителите, а музиката идваше направо от морето. Пееха разбиващите се в скалите вълни. Всяка различна от другата, те се въздигаха и се плискаха нашепвайки, " Не тъгувайте, че нещо или някой си отива. Тръгва си защото трябва отново да се върне! "
Хората, научили се да се пазят от красивото или просто, за да заглушат този шепот, често питаха бай Димо: " Защо след като цял живот си бил рибар, в тази градина няма нито една мрежа, лодка, гребло или каквато и да била друга рибарска принадлежност?", а той в отговор питаше: " И да се състезавам с него? "
Въпросният следобед градината беше пуста и докато слънцето инатливо припичаше, с подтекст "така ви се пада", взе че се скри зад един облак, изрита го отзад, защото трябваше на някого да си го изкара, и като рукна един дъжд…цели десет минути. Дъждът плющеше, знаейки, че е лято и скоро ще му свърши мандата и в апогея на излиянието му на портата на " Кафенето на Бай Димо " застана млада жена. Стария Димо се бореше с един чадър в ляво от вратата и попържаше по начин и с думи, които издаваха спомени от детството му, а младата жена стоеше глупаво под козирката, възхищаваше се на богатството и мелодичността на езика на баба си и дядо си и едва се сдържаше да не се разсмее.
- Прощавайте, бихте ли ме упътили? - попита тя и додаде - може ли да вляза, че този дъжд?
- Влизай! Прощавам ами…, на моята възраст какво друго ми остава освен да прощавам? - засмя се възрастният мъж и извърна глава, за да види кой го пита. - За къде да ви упътя?
- Искам да открия девствената скала - каза момичето.
- Момината скала … - не можа да довърши изречението си Бай Димо, защото буца заседна в гърлото му.
- Влизай, влизай! - след като се посъвзе, каза той и поведе момичето към "закрития салон на кафенето", както сам обичаше да казва.
- Дядо, защо водиш клиенти, казах ти, че още не сме готови да отворим - сопна му се младо момиче с голо пъпче, вероятно негова внучка.
- Госпожицата не е клиент, а гостенка. Само я скрих от дъжда, после ще я упътя как да стигне Момината скала и ще стане време да отваряме - отвърна непривично рязко дядо й.
- Момината скала ли каза, че кой още я нарича така - попита жена на средна възраст, подавайки глава иззад бара.
- Аз - отговори младата жена и приближи бара.
- Ма-р-р-ия - едва промълви старецът.
- Да, Мария, не помня да съм се представяла…
И в този миг се чу изскърцване на стол и едно "туп", което дойде от сгромолясването на нещо тежко и здраво. Когато всички се обърнаха по посока на звука, видяха Бай Димо захлупен върху една маса.
Първа при него пристигна гостенката, която съвсем забрави, че е на гости и започна да дава нареждания.
- Госпожо, не плачете, а ми помогнете да го обърнем и да го поставим на стола да седне. Аз съм лекар. Вие, - обърна се тя към момичето - донесете чаша вода и отворете широко прозореца. Нищо сериозно, нерви. Имате ли апарат за кръвно налягане? Донесете го.
Тя извади слушалка, преслуша сърцето му, премери кръвното му налягане, напръска лицето му с вода и седна на един стол до него.
- Бай Димо, чувате ли ме? Бай Димо-о, знам че ме чувате, отворете очи и ме погледнете, страшното отмина, добре сте.
Бай Димо отвори очи, погледна плахо младата жена, отново прошепна тихо " Мария " и се отпусна тежко на стола.
- Да го заведем в стаята му, да си легне - каза лекарката.
Трите жени се напънаха, изправиха го на крака и с негова помощ го отведоха до леглото му.
- Трябва да отваряме - проговори той.
- Трябва и ще отворим - отвърна дъщеря му и додаде - а ти почивай, ще се оправим и без теб.
Гостенката се съгласи да изпие едно кафе, но настоя да отидат в градината. Тя беше силно впечатлена от онова, което видя там. Тази градина не приличаше на никоя друга. Без да подражава на каквато и да било нова или ретро дизайнерска тенденция, тя носеше неповторим дух. Двете жени се разприказваха сладко, от което Мария съвсем забрави защо беше влязла.
- Всъщност аз влязох не толкова поради дъжда, а по-скоро да попитам как да стигна до Момината скала.
- Да, вие вече споменахте това. Елате, последвайте ме.
Те заобиколиха няколко маси и стигнаха до живия плет откъм страната на морето. Едва тогава Мария видя нещо подобно на малка тераса с една пейка и попита:
- Какво, да не би да искате да кажете, че това е въпросната скала, която търся?
- Да това е.
- Простете, нямах представа, че става въпрос за частна собственост.
- Скалата не е частна собственост, но и никой няма претенции към нея. Откакто се помня градината ни свършваше на това място и по тези стъпала аз слизах да си играя на скалата. Татко първо ми забраняваше, но после направи тази солидна ограда, за да не падна. Позволи ми да играя на скалата, но само през деня. Това беше неговото място за почивка вечер и никой друг не сядаше на стария шезлонг. След като почина майка ми, ние разработихме кафенето той махна шезлонга и постави тази пейка. Често казваше : " Време е този самотен шезлонг да отстъпи място на една по-елегантна пейка за двама! " За маса, обаче, не даваше и дума да се издума.
- Защо?
- И аз питах, защо, но неизменният отговор беше " Скалата няма да го позволи ". От пет години вече това е място за влюбени двойки. Забелязвала съм не веднъж баща ми да стои тук на това място, където сме сега ние и да им се радва.
- Интересно - промълви Мария. - Вие нали казвате, че никой не нарича скалата с това име и никой няма претенции към нея, исках да кажа, това не е туристическа атракция.
- Така е, никой не я нарича така и никой досега не я е търсил. А вие, откъде знаете за нея?
- От разказите на моята баба.
- Мария, Мария, къде се дяна, жено? - викаше посъвзелия се Бай Димо.
- Идвам тате - отговори дъщеря му и тръгна към къщата.
Когато съвсем се свечери една възрастна дама с побеляла коса и хербаризирано стръкче момина сълза в ръка, подкрепяна от своята млада спътничка влезе в Кафенето на Бай Димо, и се запъти право към скалата. Заведението не беше пълно, но и малкото посетители не им обърнаха внимание. Те приближиха чимширения плет в края на градината, спряха до него и се заслушаха в песента на вълните. Младата жена сведе поглед към терасата и видя в тъмнината неясните очертания на нечий силует, което я накара да потръпне.
- Бабо, това е скалата, но изглежда пейката не е свободна, съжалявам!
- И добре, че не е, моето момиче, иначе щеше да бъде прекалено късно! - отговори баба й и безпогрешно откри каменните стъпала, които за последен път беше изкачила преди много години.
- Здравей, Димо, да не си загубил нещо? - попита Мария.
- Не виждам едно букетче момини сълзи - отговори с треперещ глас той.
- То е в мен, не помниш ли? Нали ти ми го даде вместо годежен пръстен тук, на това място, преди четиридесет и шест години?
- Дадох ти го, но тогава ти го остави на скалата и си отиде.
- Нищо ли не си разбрал глупчо? Аз оставих сърцето си в онова букетче момини сълзи, за да бъде с теб, не пръстена. Взех само един стрък, запазих го през всичките тези години и … сега съм тук.
Ранна юлска утрин; кафенето на бай Димо е празно; той щъка насам - натам с голяма градинска метла и си търси загубеното настроение.
- Татко, остави двора и ела зад бара, има толкова много работа - извика отвътре дъщеря му.
- Ако я свършиш, свърши я, ако не, остави я. Работа е, няма да избяга - отвърна баща й.
- Инатиш се като дете, тате.
- Това чувство за превъзходство ще ви изяде главата - каза бай Димо и продължи да мъдрува наум. "Децата господарстват, защото не знаят какво друго да правят. Младите щуреят, защото смятат, че светът е създаден в тяхна услуга, но най-проклети са хората в зряла възраст, като дъщеря ми. Като не остана за тях парче от сватбената торта, за да не са капо решиха, че са последна инстанция на истината. Разпореждат се от върха на пирамидата с децата си, подценяват родителите си, защото се страхуват да станат като тях и… какво повече му е нужно на човек, за да се чувства важен?
- Стигна ли до върха на пирамидата?
- Слушай жено, прибери се вътре и си гледай работата. Остави ме на мира. Днес съм си взел свободен ден - тросна се възрастният мъж, остави метлата на мястото си и отиде да провери дали всичко с Момината скала е наред.
Наклони леко бомбето на една страна, извади един немирен кичур бяла коса, пъхна небрежно лявата си ръка в джоба и излезе. Заслиза бавно надолу по хълма, издокаран като за сватба и, въпреки че поовехтелият раиран костюм отдавна не му беше по мярка, вадеше доста ефектен вид.
" Няма да е лесно - мислеше си той. - Дойде онзи ден, след петдесет години, е, какво толкова да не са много, остави ми това изсъхнало стръкче момина сълза и си отиде. Не може така тази работа, ще каже поне защо се върна. "
В напрегнат вътрешен диалог бай Димо стигна къщата на Мария, спря пред прага й и зачака. Куражът, с който се приготви и тръгна насам, явно се беше разсеял и някъде зад ъгъла беше тръгнал в друга посока.
- Влизай, старче - бодро подвикна стопанката.
- Да вляза, де, ама е заключено - отвърна той.
- Ти кога провери?
- Тогава.
- Е, сега не е, влизай!
Бай Димо натисна леко дръжката на вратата и за негова неприятна изненада тя се отвори. Не можеше ли поне да е заключена, та му даде още малко време?
Как да се явя пред нея, като планът ми още не е готов - шепнеше си той мислейки - да имах само още две - три минутки. Господарката на дома, като чели четеше мислите му, каза:
- Ще ти дам още малко време. Влез, седни в дневната, докато аз сложа кафето.
Нямаше значение колко минути му даваше тя, нищо не му вършеше работа, нямаше мисъл, нямаше с какво да си довърши плана.
- Димо, защо се държа толкова глупаво онази вечер? - попита Мария влизайки в стаята с малкия поднос.
- Да се държа умно, ама от къде да знам как? - с въпрос отговори той.
- Кажи поне, че се радваш да ме видиш.
- Не е толкова просто.
- Защо, не се ли радваш?
- Не, радвам се разбира се, има нещо повече от това, че се радвам да те видя.
- Ядосан ли си?
- Малко.
- Ех, и ти старче; животът е по-прост отколкото го изкарваш.
- И тогава ли ти беше толкова просто?
- Не, разбира се, но баща ми беше непреклонен. Както и да го уговарях, каквито и протестни акции да предприемах за него нямаше значение, защото това, което беше решил, естествено беше за наше добро. Но и ти не ме улесни по никакъв начин. Години наред ти писах писма, но ти не отговори на нито едно.
- Не знаех.
- Какво не знаеше?
- Че си ми писала писма. Крили са ги от мен.
- И кой? Леля Васа ме харесваше толкова много.
- Не, не беше тя. Малинка, дъщерята на Митьо, пощальона.
- Че защо ще го прави пък тя?
- Защото в най-трудния, за мене, момент тя ме утешаваше, оженихме си и заживяхме щастливо. Аз повече от нея. Тя, горката, се беше хабила през цялото време да пази в тайна твоите писма.
- Преди двадесет години те потърсих отново. Взех телефона ти от Толя Капсъзов. Позвъних, представих се, попитах за теб а една жена сухо ми отговори, че си заминал да работиш в чужбина и нямат вест от теб.
- За това не ми е казала.
- Може би не е била тя.
- Тя е била, все още се е страхувала от тебе, по онова време ние двамата живеехме сами - каза бай Димо, а последните думи заглуши в старчески сълзи.
- Не плачи, Димо, нали все пак се намерихме. Така е трябвало да стане. Не плачи, моля ти се и мен ще разплачеш.
- Тя се е страхувала от теб през цялото време. Беше толкова добра жена, а какво я е принуждавал да прави проклетият страх…
- Обичал си я.
- Много и бяхме щастливи или поне така си мислех до сега, но…
- Стига Димо, няма никакво но, така е било и тя е била щастлива с теб, затова е скрила писмата, затова е скрила за обаждането ми. Бранила е щастието си.
- Ако знаех за теб животът ми щеше да протече по друг начин.
- Сигурно, но този по който е протекъл е бил правилният.
- Ти откъде знаеш?
- Не знам, така мисля. Господ знае. Той е наредил нещата така. Отредил е и за двама ни по един петдесет годишен курс в училището на необходимостта.
- Ти завърши ли го?
- И двамата сме го завършили, щом седим сега един до друг.
- И какво ще правим?
- Ще продължим заедно.
- Но как?
- Първо, ще отидем на планински курорт, за да се опознаем.
- Аз не мога да изоставя кафенето.
- Няма да се налага да го изоставяш, после ще се върнем отново тук и ще се срещаме тайно.
- Че кой ще ни попречи, та трябва да е тайно?
- Не е важно кой няма да ни пречи, трябва да изживеем всяка тръпка и вълнение, които сме пропуснали.
- Сърцето ти ще издържи ли?
- Колкото иска.
- Колкото може.
- Я, каква хубава маса. Имаме ли повод? - попита дядо Димо дъщеря си.
- Не искаш да кажеш, че си забравил, нали? - погледна го укорително дъщеря му.
- Кое?
- Как кое, бе тате? Днес се навършват петдесет години от сватбата ви с мама.
- Брей, веднага ли съм се оженил?
- Не разбирам, какво става с тебе ?
- А, за това ли питаш. Днес няма да празнувам спомени, па били те и хубави. Днес ще празнувам живота. Заминавам на почивка на планина.
- Как така изведнъж, с кого, къде ? Нямаме пари.
- Имаме.
- Но, те са за сватбата на внучка ти.
- Аз не искам от тебе, имам си свои.
- Какви свои, колко, от кога къташ тайно пари?
- Просто мои. Достатъчно. Кътам ги отдавна. Отивам на почивка в планината с любовта на живота си и ако сърцето ми издържи ще се върна, ако ли не ще си отида от този свят като най-щастливия човек на света.
- Ти се побъркваш, тате. Никъде няма да ходиш. Ще извикам лекар.
- Аз съм неговият лекар, аз му предписах тази почивка - каза една много добре облечена възрастна дама, която, без да забележат двамата спорещи, беше застанала на прага на вратата незнайно кога.
- Затворено е, днес не работим.
- Не съм клиент, идвам за Димо.
- Вие коя сте ?
- Мария.
- Мария, коя?
- Тази която загубих преди петдесет години - тихо каза бай Димо.
- Моля ви, госпожо, вървете си. Не ме предизвиквайте. Ще кажа нещо неприятно, за което после ще съжаляваме всички.
- Не аз ви предизвиквам, мила, животът е. Той го прави, при това с всички ни - едновременно.
- Кръстих те на нея, стана хубава като нея, но нямаше как да вземеш от ума и сърцето й. Ела да те прегърна за сбогом и не се сърди. По добре ще е за тебе.
- Лицемер, ти изобщо не се интересуваш, кое е по-добре за мен, гледаш само за себе си.
- И така да е, довиждане.
- Чакай дядо, а мен няма ли да прегърнеш?
- Разбира се, че ще те прегърна. Мислех, че си на кея и щях да дойда там.
- Радвам се, че днес не отидох на кея. Няма и да отида. Отмаряй без угризения дядо, няма да има сватба.
- И без друго не го харесвах.
- Няма да постъпя както трябва, ще постъпя както искам.
- Опасно е - за втори път се намеси гостенката.
- Защо?
- Защото не знаеш каква цена ще трябва да платиш и естествено няма как да си готова за нея. От там идва трудното, а после и разочарованието. Но пък това ще ти покаже как да продължиш да бъдеш себе си.
- Благодаря ви госпожо, бабо - изчурулика момичето, прегърна и целуна всички подред, и изхвърча навън.
- И дъщеря ми подлудихте вие двамата, и това няма да ви го простя. Вървете където искате и аз ще помисля за себе си. Но преди това, ако не изпускате последния си самолет изчакайте, имам нещо за вас - каза дъщеря му и излезе от стаята.
Възрастната двойка остана тихо по местата си и изчака връщането й. Тя носеше в ръка завързани с обикновен канап писма и една тетрадка с дебели сини корици, хвърли ги на една маса и тръгна отново да излиза. На вратата спря и с не малко яд, и жлъч каза:
- Аз няма да ги пазя повече, за да ми напомнят за сълзите които изплака мама. Но нея вече я няма и тези писма не интересуват никого.
Възрастната жена приближи до масата на която лежаха писмата, вдигна ги с треперещи ръце и едва чуто каза:
- Защо ги е запазила? Не всички са мои, тези са по-нови.
- Така е - отново се тросна по-младата жена. - На мама са. Това са нейните неизпратени отговори до теб, а в тетрадката е опитът й да напише книга и да ги публикува. Горката жена, смяташе, че е виновна пред теб и дори искаше да ти се извини, и ако може да те върне при татко. А ти си стояла зад ъгъла и си дебнела тя да умре, за да го оплетеш в мрежите си.
- Не смей да я обиждаш, глупава жено, не почиташ дори паметта на майка си. Въпреки, че не е имала право да ги скрие от мен, поне на края се е опитала да направи нещо добро, а ти?
- А аз не можах да ги изгоря, когато дни преди да умре, тя ме помоли за това.
- Искаш ли да довършиш книгата?
- Ако ми позволиш…
- Мен трябва да питаш, те са мои.
- Хайде Димо, няма за кога да възкресяваме спомени, в малкото време, което ни остава трябва да ги създаваме. Те са нейни. Била е само на десет годинки когато е започнала да ги събира и не е могла да прецени, че е попаднала на слаб автор. Надявам се поне марките да са ти харесали.
- Не съм чела по-красива изповед - каза младата Мария. - А що се отнася до марките, от тях тръгна всичко.
Димо разлистваше дебелата тетрадка със сини корици и броеше.
- Сто шестдесет и три - каза любимата му.
- Сто шестдесет и две, първото мама изгори - като ехо каза дъщеря му.
- Но марките са сто шестдесет и една - препрати ехото гласът на Димо.
- Сто шестдесет и третото е в мен. Пристигна преди два дни и не съм го обработила, затова не е там.
26.02.2006