автор: Stratev

Тривиалности
в човешкото познание
върлуват,
където капки кръв
на хората в изгнание,
обсипват потните прозорци

след нощ,
изпълнена с пороци.

Един от тях върви,
самотен по брега
на лкова
и обиди събира,
сякаш миди
от асфалтовата пепел.

Поисках шепа пръст,
лицето си да скрия
и очите,
червенеещи,
под сянката на длани.
И дрехи, неизпрани
в ковчег
под пепелта -
да призовават някой,
нещо...

Че близка е смъртта,
след двайсет дни
(години)...
Пребродила пустини,
понесла минало
и тяло;
без образ -
в огледало,
вижда мен
и мойта младост
в целувка на раздяла.
Отлетяла...
Пълна и самотна вече.
Никога във спомен
нечии...

Безмилостно е да се виждаме,
когато
ръцете ми, ледени,
потръпват
и милостта е в плен
и ни обгръща
в нещастието
на изгоден брак.

Но пак,
след хиляди години,
милиони,
милиярди
сълзи
ще покриват
в студените дни
стъклата
на уютни
покои.