автор: oziris

Това бе последният ни сравнително смислен диалог за тази ваканция. След няколко дни и тя свърши - както бяха свършвали стотици преди нея, и както щяха да свършат още стотици след нея: внезапно и неочаквано. С нея си отидоха и почивката, и разюздените купончета, и плажовете, и... всички летни забавления, за да се върнат следващото лято, когато отново сме зажаднели за тях... Но стига съм ви занимавал с глупости. Да продължим описанието:
Незнайно защо в единадесети клас и аз се поведох по акъла на Виктор. В продължение на няколко месеца и двамата успяхме да кретенясаме до пълна степен. Няма да описвам всичките ни мизерии поради простата причина, че ме хваща срам само като се сетя за малоумността на някои от тях.
Всичко се състои в това че решихме да се възползваме от телепатията, за да изпълним някои свои не особено безкористни цели... свързани предимно с индивиди от другия пол.
Все още се чудя дали да ви описвам дори и малкото цензурирани, защото говорят за пълен профанизъм и инфантилност, но хайде, обещал съм ви да ви разкрия живота на телепата, а това е част от него, тъй че... Сори.
- От „г" клас викаш?
- Да, така ми се стори.
- И какво си мислела?
- Не можах точно да чуя, но беше нещо от рода на: тоя пич става.
- Сигурен ли си, бачее, само да ме бъзикаш!...
Човече, което пада по стълбите, препънато от изпречил му се крак.
- Споко, сигурен съм.
- Къде е сега?
- Мисля, че е на една пейка с малоумните ù съученички.
- Хмм...
- Споко, ще ги разкарам. Ти се съсредоточи в това какво ще ù кажеш. Помни, все едно се вслушваш в някой далечен звук; изчисти съзнанието си и не мисли за нищо..
- Ок. Бе аз ще се оправя, ти само ги разгони.
Дяволче.
- Споко.
Приближаваме пейката. Време е за действие. Съсредоточавам се. Изведнъж главата ми се изпълва с милиони гласове. Разпознавам един определен. С нечовешки усилия успявам да го изолирам и увелича.
... Тая па колко е смотана. Кво ми се блещи... Роклята ù е супер демоде. Парцал... И грима........ СПИРАЛАТА МИ Е РАЗМАЗАНА...... какво беше това? А, дали не ми се е размазала спиралата, аз преди малко май си пипнах очите... Я бързо да видя...

One down, three to go…

... Офф, дано не ме види Пешо ся, че кво ша праа, не знам... А, това той ли беше... Не, не прилича изобщо........... ПЕШО Е........... Всъщност май че е той. Ааа не, изчезвам...

Piece of cake. Two down, two to go… Хммм...

............ГЛАДНА СЪМ! И ЗАКВО ИЗОБЩО МИ Е ТЪПАТА ДИЕТА!!..........

Хахаха, и двете се хванаха. С един куршум, два заека. А, ето го и Виктор. Геее, ква гъзарска походка вади, чай да вида за всеки случай кво става в главата на тая...

... Я, пича... Ммм, всъщност от близо не е чак толкова як. Пък и на Гошо бицепса е колкото на тоя баджака............ БА, ВСЪЩНОСТ Е СЛАДЪК. СТАВА............

Аре жребецо, да те видим ся...

И след това:
Вървя си в градинката и се оглеждам на всички посоки. Правя обичайната проверка на мислите и... прелестите. Погледът ми се спира на нещо...
... Ех сега да имах пари в картата!!! Ако не се обадя на Стария не мога да ида на Империята... бе аз мога, ама... после... пък и парите изхарчих.... Уфффффф....
- Здрасти! Мястото заето ли е?
Тя ме оглежда и моментално в съзнанието ù се ражда:
... Ъ, къв си па ти бе, навлек! Я са разкарай...
Но преди да го изрече на глас, аз побързвам да извадя джиесема си - уж, за да видя кой ми звъни (яко трикче, един пич от класа ми го показа).
... Яаа, ма ти си имал телефон. Значи може и да си ми от полза.
- Свободно е.
Минута мълчание.
- Виж, пич, може да ти се стори малко нагло, ама мога ли да ти използвам телефона да се обадя за малко на баща ми? Ще ти платя.
- Ето, вземи. Няма проблеми.
Обажда се на баща си, като през цялото време си мисли.
... Тоя го прецаках, ама няма с кво да му плата. Ако продължава да се натиска, ще го разкарам...
Връща ми телефона със замислено изражение. Мисли как да ме разкара.
Звънеца бие.
- Ами виж, приятно ми беше да ти услужа. Ще ми се да си поговорим, ама звънеца изби и трябва да се връщам в час.
Успокоение. Но и учудване и любопитство.
... Тоя па къв е? Кво праи?
- Пич, ама ти е така ли...
- Абе споко за телефона. Кво са няколко импулса за мен...
Хммм...
- Айде, пък можем да се видим някой път в Империята... Още тази нощ ще се видим, душко, ама ти още не знаеш...

... Да бе... ама всъщност, кво... Ако ме намери...
- Може...
Това ми стигаше. Останалото беше лесно...

Така двамата си хванахме постоянните гаджета, за да не се депресираме, ако все пак свалките не подействат. И започна разгонения период.
- Бачее, след малко ще мине зад ъгъла... Тръгвай!
Сблъсък...
- Ох, извинете, колко съм непохватен. Да ви помогна да си съберете учебниците...
- Ми, може, че бързам...
- СИП, а? Офф, мъка е.
- Да! Как позна, и ти ли ходиш на някакъв СИП?
- Математика....

Подобни диалози провеждахме в тролея, в парка, даже и на улицата. За дискотеките и клубовете просто да не говорим... Забелязахме учудващ факт - адски много момичета са готови на всичко и чакат само определен тласък... И все пак да не си помислите, че сме някакви съвсем неморални. Тласъците бяха само от рода на „....... Я ТОЯ ИМА МНОГО ХУБАВИ ОЧИ......" или „...ТОЯ НАВЛЕК МИ СЕ ВИЖДА НЕЩО СЛАДЪК......." Пък и за по-силни и открити тласъци не ни достигаше силата.
Ами това бяха по-моралните. Ако много ви се ще да знаете и другите неща, които сме правили, използвайте въображението си - двама телепати, жадни за момичета, полички и силни страсти... Каквото ви хрумне - правили сме го! Даже и много неща, които никога не биха ви хрумнали...
Но когато започна втория срок... всичко започна коренно да се променя. Дали от пубертета или кой знае от какво, вече не смогвахме да контролираме способностите си, хилядите гласове ни смущаваха - по-силни и неясни отвсякога - а понякога дори двамата не можехме да се чуваме. Изобщо, дарбата ни показа другото си лице... а именно, на нещо ненормално и различно. На проклятие...

Ясно беше, че силите ни се увеличават - вече можехме да чуваме почти всички мисли на другите хора и всичко беше по-ясно, само че... не можехме изобщо да се „затваряме" или това ставаше в най-неподходящите моменти:
- Кажи ми годината и ще ти пиша шест за срока...
- Бързо, Викторе!!!
- Ей сега де... а, намерих я... Значи хиляда деветстотин и...
- И коя... коя???
Поглеждам към Виктор. Той вдига безпомощно ръце и сочи челото си.
- 1943?
- Добър опит. Но не позна - 1946 е. Е, нищо, този срок пет, пък другия повече.
- Ама това е втория срок, а пък вие казахте, че той определя и годишната...
- А... вярно бе. Е, ми нищо - догодина повече.
- Викторе, утре отивам до месарския, вземам сатъра и до други ден двамата с тая ще сте мъртви, а после ще си направя харакири...
- Сори, брат, ама нещо прекъсна. Не мога да
- Вик? Вик...
- Какво става бре? - прошепвам тихо.
- Ми сам виждаш. И двамата изведнъж се затворихме.

- Хи хи хи, толкова си сладък! Ся ми познай и телефона и довечера ще ти дам нещо...
... Ха, измамих го! Няма как да познае толкова сложен номер. Та в него има почти всички цифри... 089873
ПО ДЯВОЛИТЕ! ПО ДЯВОЛИТЕЕЕЕЕ!!!!!!!!!
Хиляда дявола.
Две хиляди дявола.
Съзнание, пълно с дяволи.
Айде Васе, имаш само един опит. Или намазваш и тая вечер и то с тая мазната, или...
- Хм... да не е 089873... 1425?
- Хи хи, е, сори, близо беше.
- Айде кажи го де, коте?
- Еее, сори, пич. Ти губиш.
ПО ДЯВОЛИТЕЕЕЕЕ!!!
Е, ми кво да се прави ся. Случва се.

- Викторе, така не се живее! Какво ще правим?
- Знам, Васе... Ама какво можем да направим - нищо. Нито можем да се затворим, нито да го контролираме по някакъв начин.
- И тогава какво - да продължаваме постарому, или да учим по отделно?
- Бааа... продължаваме постарому. Бачее, химията е гадна като копеле (това е култовото сравнение „като копеле", което този виден поет с нежна душа Виктор използва, за да опише всичко (и да придаде по-голяма цветистост на езика си); и като казвам всичко, имам предвид дори атмосферните условия: „Бачее, вали като копеле!" или физически особености на състоянието си „Момчее, изморих са като копеле!", а най-интересно е когато го използва за съвършено неподходящи предмети и чувства, например: „Глей небето бачее, луната е яка като копеле!". В най-скоро време очаквам с трепет репликата му: „Момчее, в Египет беше яко като копеле!", след която чашата ще прелее и ще му направя много ужасни неща с остри предмети...).
Заредиха се дни, седмици и месеци пълни с мъка. През целия втори срок на единайсти клас живяхме в страх дали на някоя контролна или изпитване връзката ни неочаквано няма да се скапе и да прецака всичко. За стандартно учене не можеше и дума да става - вече бяхме свикнали с разделното, даже и бяхме открили коя част на уроците на кого от нас допада повече и си бяхме разпределили перфектно ученето. По час-два на ден и бяхме готови. Останалото време отиваше за усъвършенстване (малка част) и за всевъзможни простотии (деветдесет и девет процента). Нямаше как. Трябваше да се примирим, защото нямаше какво друго да сторим.
Но за щастие този период не продължи дълго и преди оформянето на годишните оценки си бяхме възвърнали предишния контрол.
А за мъките и неудобствата си получихме доста добра отплата - телепатичните ни способности бяха станали - както би се изразил Виктор - турбо яки. Не само, че контролът бе съвършен, ами и можехме съвсем избирателно да филтрираме различните мисли, да ги усилваме и отслабваме... изобщо все повече се доближавахме до „книгоописаните" телепати, макар и да имаше доста съществени разлики.
Например, изобщо не си мислете, че един телепат може да получи много съществена информация за някой като му прочете мислите. В повечето случаи дори от едночасов контакт не може да научи даже името му или някакви по-съществени детайли. Работата е там да улучиш момента или просто да имаш пряк контакт с лицето. Тогава, ако задаваш правилните въпроси, съответните данни ще се появят и ще ги получиш дори и да не се реши да ги изрече на глас. Но и това не е особено сигурно, защото основното състояние на всички мисли в съзнанието е латентно - тоест нямат очертания и думи, ако разбирате какво искам да ви кажа... Ох, как да ви ги опиша! Вие би трябвало да се досещате... Добре, спомнете си някой момент, в който сте се отпуснали и сте оставили мислите ви да се въртят свободно... Представляват смес от асоциации, неродени мисли - когато не чувате гласа, а някак си ехо на недоизказано наум... знам, че ще ви се стори странно и объркано, но това е проблема с думите. Ако бяхте телепати, щях да ви пратя подробното описание... всъщност, ако бяхте телепати нямаше изобщо да четете това и от него нямаше да има смисъл - щяхте да си имате достатъчно собствени проблеми... тъй че, стига отклонения.
Дойде лятото.
А с него се появиха и дългоотлаганите и оставяни на страна в един прашен и скътан ъгъл на съзнанието въпроси. Още на третия ден от ваканцията с Виктор проведохме следния разговор. Този път съм сигурен, че е дословно същия, защото тогава можех да ги записвам:
- Вик, какво ще правим СЕГА?
- Ммм, една игра на УУ? Че нещо ме налегна носталгията?
Неприлично ухилено човече.
- Много добре знаеш за какво те питам!
- Офф, Васе, трябва ли от толкова рано да мислим?
- И двамата сме вече пълнолетни и не виждам кое му е раното. Утре ще завършим и ще се налага да се ориентираме и професионално...
- Знам, знам... Прав си. За всичко си прав.
- Тогава (огромна въпросителна)
- Не знам. Винаги съм гледал на това като на нещо странично, като на забавление и... не знам, някак си свикнах и го take-вам for granted. Не мога да си представя какво ще стане и ден в който да не играем на някоя малоумна игричка или пък да не ти сендна някой мухабет или фантазия. Някак си... стана част от мен... Нали ме разбираш?
- Отлично. Но аз не го възприемам като теб. Всъщност ти знаеш отношението ми към него. Вик, това е дарба... и проклятие. Нещо уникално, което ни е дадено с някаква определена цел. Длъжни сме да го развиваме и използваме, но не да разчитаме само на него. Имаме дълг към всички, към Човечеството и към себе си...
- Да се предадем в ръцете на съвременната наука?
- Не! Определено не това. Но... не знам. Виж докъде стигнахме. Къде бяхме в началото и къде сме сега. Колко се променихме...
- Е да, оценките и ученето ни определено се промени...
Ухилена физиономия.
- Това ще се направя, че не съм го получил поради смущение... Ами, Вик, всъщност като се замисли човек, нямаме много избори. Всъщност всичките ни възможности се свеждат до следните:
1. Продължаваме си както досега, като чийтваме дори и на изпита.
Изберем ли това, ще трябва да лъжем цял живот. Няма да има връщане и ще сме завинаги свързани... което означава и с намалени възможности и недоразвит потенциал. Ами представи си, че нещо се случи... и силите ни изчезнат както се появиха.
- Малко вероятно...
- Но и ти признаваш, че Е вероятно.
2. Ако ще е гарга, да е рошава - търсим и усъвършенстваме хиляди (а може и да са милиони) начини да спечелим пари, дом, власт и уважение от околните. Няма нужда да продължавам... досещаш се за какво говоря.
3. Сядаме си на задниците, преставаме (или поне ограничаваме до допустими стойности) с лигощините и хитринките и започваме да учим САМОСТОЯТЕЛНО и то всичко - през годината и за изпитите.
... Ммм... Всъщност, това в общи линии са всичките ни опции.
Е, Викторе, избирай: 1,2 или 3? Трябва изборът ни да е общ, както всичко досега.
- Хмммм.....
Сериозно замислено човече.
- Знаеш кое се изкушавам да избера, нали?
- Да. Но мисля ще се съгласиш - третия е най-логичен и би трябвало да изберем него.
Огромно намръщено човече.
Уморено човече.
Човече с изплезен език от досада.
Ядосано човече.
Въздишащо човече.
Примирено човече.
- Оффф, да, прав си. Колкото и да не ми харесва.
- Не мисли, че тази перспектива блазни и мен особено, но...
- …sometimes you gotta do what you gotta do… maafaka…
- Вик...
- Да?
- Участва ли ти се в реклама?
- О, момче, всичко давам...
- Нямаш проблеми, ще снимаме една.
- И какво ще рекламираме...
- АЗ ще рекламирам най-новата марка сатъри Razorblade... и познай КАКВО ще режа...
Хиляда ухилени човечета.
- Не, баче, сериозно... предполагам ти е доста удобно да използваш крайниците си, нали?
- О, да, доста удобно всъщност...
- Мии, ако не ти се ще да се лишиш внезапно и болезнено от това така приятно удобство те съветвам да ПРЕСТАНЕШ ДА МИ ЦИТИРАШ МАЛОУМНИЦИ!!!!
Милион ухилени по най-кретенския възможен начин човечета.
- Хаха, добре. Няма повече.
- Така, откога почваме? От днес? Утре?
- Ба, нек да мине ваканцията...
- Така си и мислех. Е хубаво... както кажеш, на мен и без това ми се пише... като заговорихме за това между другото... аре Ч, че имам работа ся.
- Аре тогаа... лека, мека и...
Написано с огромни букви, непобиращи се на дисплея:
„... и ШПЕКААААА!!"

Това лято премина като всички предишни... Е, с някои изключения... Например отделихме няколко седмици на синхронизиране и свикване с новите ни по-добри филтри и... някои леки бъзици. А и тласъците ни бяха станали по-силни и вече можехме доста успешно да внушаваме и по-директни мисли и ¬¬желания.... тъй че късметът определено бе по-весел това лято и ни се усмихваше доста често.
А пък поличките... Виктор се превърна в истински разбирач на модните (и почти невидими от късота) полички. И съвсем естествено, скрийнсейвъра на компютъра, а и на дисплея му се промени. Аз нямах нищо против първото, но второто след втората седмица (сменяше ги) започна да ми лази по нервите и го помолих да се включи на самостоятелен режим, тоест да не се налага да гледам полички и крака когато получавам неговите съобщения... макар че скоро всичко щеше да се промени до такава степен, че всичко това да стане излишно...
Ето как точно стана огромната промяна:
- Бачее, измислих нова игра!
- Чакам...
Екранът потъмнява и се вижда улицата пред кооперацията на Виктор.
- За сега има само няколко улици, ама това е защото детайлите са твърде сложни и ме заболява главата, пък и забравям...
Появяваме се и двамата. След малко отпред се приближава група от много яки мацета (някои разпознавам и от МГ-то), разбира се, по полички.
Става ми абсолютно ясно какви ще са в общи линии правилата на тази игра, но все пак с любопитство чакам поредната малоумщина...
И тъкмо когато групичката е вече в обсега ни и героя на Виктор се подготвя да направи нещо.... един образ запречва всичко.
- О, Васе, това Вяра ли е?
Тъжно човече.
- Дам...
- Говори ли ти се за това?
Виктор изтрива остатъка от играта и образа на Вяра е се откроява на фона на мрака.
- Не.... всъщност да. То не че има какво да се говори де. Викторе, бил съм с толкова жени... чел съм мислите на стотици момичета, да не кажа на хиляди... и по едно време бях убеден, че разбирам доста от подбудите им и до известна степен самите тях.
- Да, и?
- Ами оказа се, че всичко е било заблуда и аз знам по-малко от всякога. Просто... не знам какво да правя.
- Много риба има в морето, рибарю...
Красива русалка (предполагам е излишно да уточнявам, че носи поличка).
- Много риба, но малко са морските звезди... и небесните...
- Офф, бачее, хлътнал си. Какво ми говореше ТИ още първия ден когато решихме да се развихряме...
- Знам, знам... но това е по-силно от мен. Няма какво да направя... И все пак не е това проблема. Това е само върха на айсберга.
- Давай да се гмурнем тогава - покажи ми целия айсберг.
- Охх, няма да мога да ти го обясня. Дори и така няма да ме разбереш. Ех, ако можеше....
Тогава се върнах в онази тъмна вечер, когато и последната ми надежда угасна; когато бях напълно обезверен и объркан и когато мислите от детството се завърнаха с още по-голяма сила...
Тъмна нощ. Сам съм на острова. Седнал съм на парапета и гледам реката. Светлините от Империята и от околните къщи хвърлят странни отблясъци. Моста на Марица се вижда от мястото, където съм. Неговите лампи светят тъжно в мрака. Времето е мрачно - облаци закриват звездите. Бледата луна едва мъждука.
Чувствата ми са в пълен унисон с всичко около мен. В душата ми е тъмно и тъжно. За първи път от години ми се плаче. Онази буца в гърлото ми, която си мислех че си отиде с първата ми любов, отново засяда...
„Капка по капка
с кръвта ми изтича:
Защо?
Хапка по хапка
в плътта ми изрича:
Защо?
Защо тичаш?
Защо?

Защо я обичаш?
Защо?
Защо си различен?
Защо? Защо? Защо?"
Стиховете ми - отдавна забравени, отново се показват изпод баласта на сивите дни. Боли ме. Чувствам се по-различен и неразбран от всякога. Затворен съм - мракът мълчи застрашително. Но въпреки че не приемам, аз знам че няма никой, който може да ме разбере... дори Виктор...
В съзнанието ми прокънтява позната мелодия. Текстът я следва плътно...

„Светлината на пътя, осеян с лед
носи мраморна тишина -
там във бялото смисълът е отнет
и облечен е в самота."
(САМОТА.... Облечен в самота... Обречен на самота...)

Дворци от вятър и от облачен прах
тихо е.... ууууу
Живее там във свойта сила и страх
звездният Малък Принц.
(Сила... сила и страх идващ от нея...)

Той не чувства в очите си нищото,
вижда залези и цветя.
(Нищото... нищото, което ме заобикаля... в което съзнанието ми гори като факел... самотен факел, който догаря...)
Сам живее във своята приказка
(Сам... цял живот съм сам... Различен, неразбран... вечно сам.)
и къпе утринната роса.
(Нима живея в приказка? Измислен ли е целият ми свят?)

Дворци от вятър и от облачен прах
тихо е.... уууу
Живее там във свойта сила и страх
звездният Малък Принц.
(Разказите - моите дворци от вятър и облаци, който единствено ме спасяват от жестоката действителност... от жестоката истина - АЗ СЪМ САМ.)

Той знае, че всички красиви неща
са невидими за очи,
(Красотата... Аз не виждам... никой не може да я види... тя е в чувството...)
които не чувстват, че вятър в дъжда
цветовете ще угаси.
(Колко много цветове.... загиват пред очите ми... всеки ден... стъпкани,
разкъсани... отнесени от бурите на живота... Те не са виновни...)

Дворци от вятър и от облачен прах
тихо е... уууу
Живее там във свойта сила и страх
звездният Малък Принц.
Звездният Малък Принц.
Малък принц..."
(Такъв ли съм?! Такъв ли съм...)

Но ти не можеш, не можеш дори да си представиш...
- Васе... ПОЧУВСТВАХ ГО. ВСИЧКО... все едно бях аз... все едно...
- Какво? Как?
- Не знам, и аз не мога да го разбера... Тогава си написал стихотворение, нали... усетих думите, но бяха твърде неясни... Васе, аз никога не съм писал стихове, а сякаш сега те се родиха в мен... Моля те, искам да го видя... да го почувствам...
- Странно... Много... А за стихотворението нямаш проблем - ето ти го:

Страданието няма име.
И болката е без лице.
Ден след ден разкъсват ме неумолимо
десетки кървави ръце
впити в моето сърце.

Нося в себе си
стотици белези
от обиди и от рани,
в сърцето ми набрани.
И ще ги нося до смъртта ми...

Молех за разбиране.
И исках само да обичам.
Но виждах вредом погледи изстиващи
и устни чувах да изричат,
че бил съм аз различен.

Знам че трябва да се боря,
но кажи какво да сторя?
И развличах,
и обичах,
а след някои и тичах.
И молих,
и говорих,
и сърцето си разтворих.
Душата си раздавах с пълни шепи,
а посрещаха ме погледи свирепи...

Вече писна ми от всичко,
писна ми да съм „различен" -
да не мога да обичам,
хора празни да развличам
(и за капак любимото момиче
да ми вика че съм „символичен"!!).
Писна ми от всички:
от женички,
от лисички,
и от пички,
и връстнички,
от съученички...

Просто туй на нищо не прилича...

Искам днеска да узная
толкоз много ли желая -
толкова ли алчност има
във мечтите ми любими,
че не мога от живота
малко нежност да получа
и за някой да отключа
на сърцето ми кивота.
Но мълчи Съдбата,
мълчите всички вие -
и чудя се къде душата
по-дълбоко да си скрия...

Страданието няма име.
Помръква моето лице...
А от вътре тъй боли ме! Тъй боли ме,
защото още искам да обичам...
Но, простете ми, забравих, че за вас е безразлично.

- Значи това си ти... Аз... досега не съм те познавал... И не мисля че мога, че съм способен - дори сега, след като го почувствах, след като бях ТИ - да го разбера...
- Никой не може да ме разбере, Вик. Дори аз самият. И точно това е най-хубавото. Колкото и да ме боли и да страдам от това - това е най-хубавото...
Затворих се.

След този случай с Виктор разбрахме, че вече можем да си пращаме чувства и мисли директно, без да се налага да бъдат оформени в мисли и картини - от моя мозък, в момента на раждането им, те се предаваха на неговия. Захвърлихме всички дисплеи и скинове и се наслаждавахме на новия си вид комуникация, която нарекох Четвърта сигнална система. Можехме да гледаме през очите на другия и да изпитваме неговите чувства. В началото беше малко странно, но после започнахме да свикваме и много се кефехме. След време започна да ни доставя огромно удоволствие. Но как да ви го опиша... не, няма как. Всички думи са безсилни... Трябва да сте го изпитали, за да знаете как е.
Какви неща правихме цяло лято, просто фантазията ви е бедна. Няма да ми стигне вероятно и целия живот, за да ги опиша, затова ще си замълча. Нека все пак остане нещо недоизказано, за да ви е малко и яд - не можете да научите всичко за нас просто ей така, без да сте ни познавали. Така не става в живота...

Ударът дойде неочаквано и внезапно както идват и си отиват всички бедствия. Двете ни съзнания бяха се слели до такава степен, че дори и спомените ни бяха започнали да се сливат, знанията, интересите и уменията ни също... Бяхме започнали да се превръщаме в едно същество с две тела... Едно съзнание... Може и да ви се вижда малко страшничко. Тази идея ни се струваше страшна и на нас, но нямаше как да го предотвратим. Всичко ставаше толкова бързо и не можехме да го контролираме. Просто ставаше и ние стояхме отстрани и го наблюдавахме. Сливането....
И тогава един ден тъмнината обгърна всичко. Кома. Виктор.
Беше в кома два месеца. През тези два месеца аз нямах съзнание. Знаете ли какво е да нямаш съзнание? Едва ли. Представлявах само тяло с някакви основни и придобити рефлекси. Нямам никакви спомени от този период, освен някои физически, запазени в клетките и по тялото ми. Например, на стъпалото на левия крак имам огромен белег от прорязна рана. Не знам от какво е и сигурно никога няма да науча.
Когато Виктор излезе от комата, мина повече от седмица, в която съзнанията ни се разделяха. Беше ужасно. Не искам дори да си го спомням.
Всеки ден болки, кръв от носа, повръщане, кръвоизливи, временна слепота и пак - болки, болки... Припадъци... Не, не искам да си припомням.
Загубихме доста от годината.
И когато най-накрая влязохме в релси, и двамата установихме, че телепатичните ни способности са се запазили, само че.... не бяхме повече свързани.
Никой от двама ни не искаше за нищо на света да опитва отново, не и след като той - пък и аз покрай него - беше на косъм от смъртта.
Цяла година се възстановявахме и свиквахме да живеем без присъствието и гласа на другия. Не беше лесно. Напротив - адски трудно беше!
Това лято не се видяхме изобщо. Дори не се чухме по телефона. Страх ни беше. Страх ни беше до смърт.
Аз останах в МГ-то, а той се премести заедно с техните в Пловдив. Там си беше харесал една специалност и мислеше да си остава там, докато аз кроях планове за Софийския. Страх ни бе дори да сме в един и същ град!

Сега, когато пиша и подреждам това в съзнанието си, вече съм студент в Софийския. Първокурсник. Все още пиша и общо взето съм си същия. Телепат съм. Различен съм. Самотен съм. Нищо не се е променило. Почти нищо...
Гласовете обаче са повече от всякога. Отворя ли се даже и за малко, потокът им ме залива. Толкова са силни, че не мога да ги филтрирам, да не говорим пък да чуя каквото и да е. Животът ми е ад. Почти всеки ден от носа ми тече кръв, отнесен съм и трудно се съсредоточавам... но да не ви тормозя с оплакванията си...
Дълго мислех какво да правя с това и накрая реших да търся начин да записвам мислите си - картините и думите... и чувствата. Ще посветя целия си живот на това. Дано успея.

Ето това е всичко, драги читатели. Надявам се да ви е харесало и да е разсеяло поне малко розовите ви представи за телепатията. НЕ Е ЛЕСНО. НЕ Е ПРИЯТНО ДОРИ. След време се превръща в огромно бреме, което не можеш да свалиш от себе си.
Впрочем, това вероятно никога няма и да стигне до вас, защото се заклех, че ако ще го пиша, то ще е директно - от мозъка ми на хартия. А аз се съмнявам, че през живота си ще създам такъв уред или ще вдъхновя (или тласна, ако е нужно) подходящия човек. Защото се съмнявам дори да го открия.
Ами какво друго да ви кажа... Аре Ч! :)