автор: oziris

Последното интересно за тази ваканция беше когато вечерта на четиринадесети септември обсъждахме начина на разговор и оптимизирането му.
- Бачее, мързи ме да си ги представям тъпите букви вече! Не ми стига кюто, ами и тука! И запетайки трябва да изписвам, а те са най-трудните. При теб не е ли така - несъразмерна въпросителна - След петата минута ме заболява главата!
Намръщено човече, държащо се за челото.
- А на теб да ти е известен друг начин? Нали опитахме да пращаме мислите както се раждат и сам видя колко разминавания и комични грешки ставаха. Все едно не осъзнаваш, че мозъците ни са различни.
- То па и с картини не стаа.
- Бачее, какво ти казах за говорния център!
- Добре де, така ми е по-лесно и става по-бързо.
- Не се оправдавай! Когато общуваме по този начин искам всичко да е правилно! Кой знае докъде ще стигнем така?
- До бързо и лесно общуване... Мобил Тел(епат) - вашия различен безжичен телепатичен оператор! Мобил Тел(епат) - това е твоята мисъл!
Картина на мозък, от който стърчи антена. По него има копчета.(Гнусно!)
- Добре де, имам няколко идейки за подобрение. Хайде да ги обсъдим, ако искаш.
- Разбира се. Само да е нещо различно от това...
Отегчено от живота човече, което е допряло пистолет до челото си. Отдолу под него пише: „Sick 'n tired"
- Значи глей ся... когато се касае за нещо дребно - например излизане, можеш да ми пратиш само часа. Не е трудно чак толкова да си представиш четири цифри, нали? Пък ако има нещо допълнително, можеш да ми пратиш картинка или уточнителен текст...
- МОМЧЕЕ! Аз това докато си го представя, по-хубаво да ти го кажа направо.
- Ми не знам тогава, както искаш. Само предлагам.
- А за другото... хм... можем да измислим някакви знаци... лесни за представяне. Не знам... нещо познато и на двамата... За по-големите думи само.
- Например?
- Офф, не знам точно. Това ще се реши по-късно, но важно е и двамата да знаем какво означават.
- И кво? Това ли са ти гениалните идеи?
- Що, ти да не би да имаш по-гениални?
- Ми да. Като за начало: ЩО ДА НЕ ИЗПОЛЗВАМЕ ГОВОРНИЯ ЦЕНТЪР?
- Офф, ти си много зле обаче. Добре, да приемем, че го използваме. Ние с теб говорим телепатично колко... всеки ден средно по пет-шест часа. Представи си че през всичките тези пет часа мозъкът ти възприема директно - защото това не е като да четеш - думи като кво, къв, нз, ч м, шо, и ко, няма знъ... и много други подобни малоумщини.
- И ко?
- И такова! Мозъкът ще започне да ги възприема и те ще изместят истинските...
- Да бе!
- А не бе! Добре, при теб не се ли случва същото - когато не използваш говорния център, а направо си представиш думата, тя автоматично да се появява правилно?
- Да, и какво?
- Мии... това е защото мозъкът така е свикнал. А, представи си сега ти да ми пращаш думата както трябва и мозъкът автоматично да я прави грешна. Например, ти искаш да ме питаш: „И какво от това?", а аз получавам „И ко от тва?"
- Хуу де, и ко от тва?
Зареден и насочен пистолет.
- Пишеш си есе. И използваш такива фрази и думи. Колко ще ти пише?
Огромна двойка, заемаща цялото зрително поле.
- Именно. Чаткаш ли сега?
- Разбрах.
- А идеите ми бяха за друго. Аз лично смятам, че думите ни са най-малкия проблем засега. Има толкова други неща, които не са както трябва: Първо, екрана, или зрителното поле, или както там му викаме - сигурно си забелязал колко е огромен и как понякога буквите или фигурките пристигат твърде малки...
- Да!
- В началото си мислех, че това автоматично ще се поправи, но явно няма да стане. Сигурно още не сме свикнали... Освен това този екран - хайде да го наречем така - няма цветове. Още от малък съм се чудел как си представям ябълка например. Виждам я точно такава, каквато е, но нали цялото ми съзнание е черно... как разбирам, че е червена или зелена, например? Защо да не е синя?
- Да, Васе, и аз дълго съм се чудил. Много странно. То някак си самичък си знаеш че е такава. Не виждаш цвета, ама го усещаш. Така е и със сънищата.
- Да бе, ама това си го знае твоя мозък... обаче когато моят ти праща картина, твоя не „знае" какъв е цвета. Имам предвид универсалните неща - трева, дървета, слънце да кажем, или пък кръв се възприемат еднакво, но когато ти пратя нещо, съществуващо в различни цветове....
- Дам, разбирам накъде биеш. По принцип си уточняваме...
- ... но в някои случаи не можеш да опишеш точно нюанса, думите не достигат, пък и внушението се губи.
- Е, да... Ама, Васе, твърде много се задълбочаваш...
- А ти пък си твърде повърхностен! Човече, имаме нещо, което ни е буквално подарено и имаме дълг ако не пред себе си, то пред цялото човечество да го развием или поне да разкрием пълния му потенциал.
- Пак започна с обърканите мисли. Все едно слушам професор.
- Оффф, много си зле! Както и да е, продължавам с проблемите. Ти сега само слушай като искаш и не се изморявай допълнително да ми пращаш такива малоумни реплики. Приемай само и мисли над това, което ти казвам! Значи това са в общи линии проблемите ни. Сещаш ли се за други?
- Ми... какво стана с гледането през очите на другия... и звуковете и миризмите...
- О, за това ще почакаш още доста... Спокойно, за всичко има време.
- Ми добре, казвай тогава.
- Значи, ти ще си против сигурно, но трябва да си създадем нещо като... контролен панел... От който да управляваме всичко. Нужно ли е да ти обяснявам защо ни е необходим?
- Да.
Човече, изплезило език.
- Добре. Нямаш проблем. Като начало, ясно е че огромното черно поле в което приемаме мислите и образите е неудобно. Няма нужда да ти изреждам хилядите проблеми, от които и ти си се оплаквал. За това предлагам да въведем нещо като ограничение. Да речем като на пейнта - някакъв прозорец, който да използваме. Той ще може да се увеличава и намалява, но ще е с точно дефинирани граници. Съгласен ли си дотук?
- Дам.
- Добре. После, относно the privacy… не можеш да ме търсиш по всяко време - ами ако дейността ми изисква уединение и съсредоточеност? Или пък ако спя и ти ме събудиш? Ще въведем часове, в които е СТРОГО ЗАБРАНЕНО да се притесняваме, освен ако въпросът е на живот и смърт.
Червено дяволче.
- Не, най-новият ти рекорд на Айси Тауър не е въпрос на живот и смърт!!!
Няколко хиляди хилещи се човечета.
- За мен стандартните часове са от единайсет до осем сутринта, но понеже знам, че ти спиш до единадесет сутрин, айде да са:
(Написано с големи букви, заемащо огромно място) -

ОТ 23.00 ДО 11.00

- А сега твоите...
- Същите. А и бачее, когато ритам след шест, ще ме търсиш само ако някое яко маце е питало за мен.
- Добре бе, жребец. Нямаш проблеми...
Намигащо човече, но с доста иронична усмивка.
- През останалото време може да си въведем някаква мелодия (нали искаш звуци), с която да подсетим другия да се „отвори".
Тъ-тъ-тъ-тъм....
- ... Държа да знаеш, че ако още веднъж ми изпратиш мелодията на Тър-так или някоя друга чалга, ще дойда до вас и ще те лиша от кожата ти с...
Една уголемена до крайна степен нокторезачка, чиито зъбци се свиват и отпускат.
- Представяш ли си чувството?
- Да, добих the general idea. Хм... Васе, така е яко. Понякога в мислите ми се появяват английските думи, пък гледам, че и ти ги използваш, нали няма проблеми?
- Никакви. Даже ще е по-яко. If you wish, we shall communicate entirely in English…
- Not entirely, please. Или поне по взаимно разбирателство.
- Ок. Та, разбрахме се за мелодийките, нали (в интерес на тленното ти съществуване е да кажеш „да")
- Да...
Смеещо се човече.
- ... Господин килър.
- Ще ми викаш ПРО КИЛЪР!
- Аре ец ец ец...
Намигащо човече.
- Викторе, стига глупости, че ще забравя какво исках да кажа... Така... Значи какво да правим с цветовете... Не знам. Предлагам в началото да го оставим отворен и просто да изчакаме да се появи някакво решение - в живота често става така. А междувременно гледай да изпращаш или фигури със стандартни цветове, или уточнявай цвета... С мелодиите ще е по-лесно - понякога те сами ти звучат в главата и не е трудно да ги пратиш... или звуците... Като, разбира се, вече си знаеш какво ще ти се случи ако ми пратиш някоя чалгия...
- Ще опитам, Васе, обаче не мога да си контролирам „мръсното" съзнание...
Опечалено човече, което след секунда не успява да се сдържа и се изкъртва от смях.
- ... и по време на разговор... „Погледни ме във очите и кажи..." се случва...
- ЩЕ РАЗБЕРА кога е нарочно!!! Сега е!
- Ха, ха, прав си. Сори.
- Добре, всичко оправихме. Остана само екрана и... как да го нарека... скина. Скина... нали се сещаш за какво става въпрос?
- Да бе, да, споко. Схващам аналогията.
- Та скина ще е различен при нас, но екранът трябва да е еднакъв. Да решим сега и да се упражняваме, защото, както сам се досещаш, няма да е много лесно да си го представяме по еднакъв начин, а пък докато го запаметим в съзнанието...
- Добре де, да речем... не... или... офф, Васе, определяне на точни граници в това безкрайно съзнание е доста трудно.
- На мен ли го казваш? Това го мисля от месеци. И мисля, че накрая го измислих. Но трябва да те питам нещо. Този екран, в смисъл съзнанието, пред очите си ли го виждаш или зад? Разбираш ли какво те питам?
- Мисля, че да. Питаш за когато съм с отворени очи, нали?
- Именно. Пред очите или зад?
- Не мога да определя. Като че ли няма връзка с очите.
- Дам, от това се страхувах. Премести го пред очите.
- Ей ся, чакай малко...
- Вече знам какво си правил до късно вечерта.
- Баче, тая Джина разцепва кочината. Ский колко високо си дига краката... напрао ша са разчекне след малко...
Кървав сатър.
- Добре де. Ама нали трябваше да си представя нещо. Айде добре...
Книга, на която пише АЗИМОВ. Ухилено човече.
- А така... Хм.. Васе, много е гадно бе. Някакво такова неприятно ми е, некомфортно.
- Знам, знам, знам... в началото ще е така. Ама няма как да вземеш мерките иначе. Значи... ти сега си си у вас, нали?
- Да.
- Погледни през прозореца.
- Не мога.
- Що?
- Сигурен ли си, че искаш да знаеш...
- Да, защо не... Чакай, познавам този тон. Зарежи това. Погледни пред себе си.
- Аз това правя откакто сме започнали да говорим.
- Какво виждаш?
- Врата.
- Супер. В цялото ти полезрение ли е?
- Да.
-Идеално. Значи взирай се няколко минути в нея и се опитай да запомниш контурите ù. После затвори очи и се опитай да си я представиш. Като успееш ми кажи...
- ... и Викторе...
- Да.
- Не е нужно да си тананикаш Камелия.
- Това е най-новия хит на Анелия бе, ква Камелия?
Намръщено човече.
- Разбра ме отлично.
Човече с ореол.
- Споко. Слушам, сър.
Тъмнина.
- Васе, готов съм.
- Добре. Сега ми я прати.
Един мрачен правоъгълник, неестествено голям.
- Опитай се да я намалиш малко и да осветиш краищата. Можеш ли?
- Ей сега...

- Хм.. не. Ще я обърнеш ли хоризонтално?
- Квооооооооооооооо????
- Офф, не, няма да стане така.. Виж, ще пробваме някой път с прозорец, ама да е през деня. Утре може.
- Бачее, от утре сме на училище!!! Ваканцията свърши!
- Знам. Ми, аз сега имам малко работа, тъй че ще се чуем утре сутринта... в 11.01.
- Добре...
Звук, наподобяващ водопад.
- Викторе бе! Къде си? Да не си на балкан?
- О, искаш да знаеш, няма проблем.
Тоалетно казанче, в което има...
- ША МРЕЕЕЕЕЕЕШ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
- Чао, маафака, че работа ме чака...
Тъмнина. Усещам, че Виктор се е затворил. Ох, само да докопам сатъра!

Десети клас. Не сме даже и презимували зайци. Направо сме стари кокали. Няма изобщо да описвам първия учебен ден. Всеки е бил ученик и знае, че ако не друго - то поне той се запомня.
Не знам дали сте забелязали обаче следната тревожна тенденция - всяка година зайците са все по-мутирали и на нас, старите кокали, ни е все по-трудно да ги различим. Някои си личат по девствените мустачета, други по неуверената походка, но все повече от тях започват да се държат супер нагло и дори да хранят връстниците си. Е, ние двамата с Виктор имахме надежден начин да разпознаваме тези хитреци. Телепатичен начин.
- Викторе, усещам, че оня там се притеснява.
- Кой, оня двуметровия с чантата моркови ли?
- Дам...
- Дано да не грешиш.
Пича наистина се оказа заек. Какви времена доживяхме!
Разпознахме към двайсетина подобни хитреци, които, разбира се, услужливо показахме на останалите си съученици. На тях, естествено, се паднаха два пъти повече моркови.
Но не мина и седмица и всичко се върна постарому, тоест учителите влязоха в ритъм, а с тях бяхме принудени да си изпяваме уроците и ние, старите кокали.
Първия срок беше яко. Изобщо не си давахме много зор. Имаше контролни, през които с Виктор си говорехме за абсолютни глупости или се уговаряхме къде да излизаме след часовете.
Но най-якото от първия срок беше онзи клуб по фантастика, за който господинът по литература ни каза. След лятната ваканция отварял отново и набирал членове. Естествено, записах се моментално (то не че трябва да се записваш някъде - просто ходиш на сбирките).
За клуба какво да ви кажа - напълно обикновено извънучебно занимание: събираме се всяка събота в седем пред партийния дом, всяка седмица темата е различна - или биографията и интересни моменти от живота на някой автор, или тема по наш избор. Бе, супер яко е. Стояхме един-два часа и после посещавахме „Елита" - култовото заведение, което днес представлява интернет клуб.
Кои сме тези „ние" ли? Ми, най-после си намерих референтната група (или десетте процента, както на шега си викаме) и за сетен път се убедих в съществуването на съдбата. Излизахме много често с тях - киснехме по цели часове на острова или на театъра играейки на карти и наливайки се с бира. Понякога си отивахме на гости едни на други, за да гледаме филми (всъщност играехме на карти, наливахме се с бира и слушахме музика). Или пък организирахме партита - те внасяха разнообразие в леко еднообразния ни репертоар. На тях играехме на карти, слушахме музика, наливахме се с бира, но имаше и други питиета, а имаше и друг вид забавления - например убийствено пого, след което всички бяхме разнебитени като двайсетгодишната ни маса на село.
Разбира се, не пренебрегвах и Виктор. То не че и да исках, имаше как.
През цялото време се упражнявахме с онзи екран. Работата с прозореца, за учудване и на двама ни действително проработи. Пространството, заградено от стъклото беше по-светло и не се налагаше изкуствено осветяване (и съответно, допълнителни усилия). Накрая се получи нещо като айсикюто, само че с много по-големи възможности. И все пак можеше е да е още по-лесно, както непрекъснато се оплакваше Виктор. Можехме да премахнем необходимостта от думи.
Можехме, но как? Този въпрос не ми даваше мира. И до никъде не стигнах.
Със звуците значително напреднахме... Усъвършенствахме изпращането до такава степен, че когато някой си тананикаше мелодия, другият я чуваше по абсолютно същия начин.
А когато дойде втория срок, имах чувството че започнахме дванайсти клас. Уроците изведнъж станаха почти два пъти по-дълги и хиляда пъти по-неразбрани, времето все не стигаше и контролните ни изненадваха непрекъснато.
Почти всеки ден когато учехме новите уроци, с Виктор се питахме за това или онова и установявахме, че и двамата не го разбираме.
Биологията и (най-учудващо) географията буквално ни закопаха. И не само нас. Дори телепатията не ни помагаше. Наредихме четворките като на броеница. Така не можеше да се сколаса.
И се принудихме да излезем от изолацията.
- Бачее, „а" ли е тука или „г"?
- Момче, нямам никаква представа!!!
- Кво да праим ся?
- Говорния център!!
- Бачее, заеби тъпия говорен център. Пак ша ни треснат двойките!
- Ми аз кво да напраа? Да не съм ясновидец?
- Кретен, ти си телепат!
- Ми какво, и ти си телепат, ама хайде прочети ù мислите де!
- Ако не беше толкова смотан и се упражнявахме да четем чуждите мисли, а не да праим некви екрани...
- Аз съм смотан!? Я ми кажи без тези тренировки как щяхме да сме сега?!!
- Ми, в случай, че не си забелязал - НЕ ПОМАГАТ!!
- Виж, какво, ако не ти изнася...
- Не, не, Васе, споко. Айде да не се караме. Двойка, двойка ся. Ко да са праи.
- Кво да не са караме? Супер тъпо! То просто не мое 'а са научи тва!
- На мен ли го кааш!
- Убуу, глей ся... Офф, хайде стига с тоя жаргон, че се депресирах.
- Добре де. Ще говорим литературно.
- Така... Не исках да прибягвам до това, но просто се налага. Пък и те започнаха...
- Кво? Така де - какво? За какво говориш? Казвай!
- Вик, баче, другата сряда съм болен.
- Е, как така?
- Ми е' ТАКА! Другата сряда ще връща контролните и ще изпитва за поправка. Аз ще си седя у нас и ще разглеждам учебниците, а ти... ще отговаряш много бързо и точно на всеки въпрос...
- Мисля, че зацепих на къде биеш.
- Ха добро утро! В петъка ти ще си болен, нали?
Кашлящо човече.
- Да, нещо не ми е добре. До другия петък ще съм се разболял.
Намигащо човече.
- Ок, ми сега да предаваме, а?
- Ба, чай да се опитаме да видим Мирослава какво е заградила.
- А, прав си. Значи хайде и двамата да опитаме. Като я гледам, сега си проверява. Значи на три се опитваме и двамата да я чуем. Използвай усилването и се отвори докрай.
- Едно... две...
- Три!

Успяхме да разпознаем няколко букви, но те не ни помогнаха много, защото не знаехме номерата. Тъпо. Както и да е, този път Виктор успя да препише от Сотир и така и двамата имахме петици. Кво, да не е зле!?
Следващите седмици двата номера - трети и четвърти - се появиха много пъти в графата с отсъствията. Доста поразтревожихме родителите и личните си лекари, но все пак свършихме работа - всички четворки бяха поправени и имахме достатъчно оценки, че да се успокоим.
През останалото време от срока реших да уважа желанието на Виктор - опитвахме многостранни връзки и излязохме от изолацията. С други думи: подслушвахме супер нагло мислите на учителките и на по-яките мацета в МГ-то.
Не сполучихме нито със старите, нито с младите. Мислите бяха (както очаквах и знаех че ще бъдат!) твърде неподредени и неясни. Можехме да схванем само основната идея или чувството. Нито учителките, нито мацетата изпадаха във възторг от вида ни.
И ние двамата, след като изразихме мнението, че не ги чуваме просто защото много рядко в главата им има особени мисли - учителките са твърде изкуфели, а мацетата твърде празноглави - ние преустановихме опитите за неопределено време.
Отново се съсредоточихме в двустранното си общуване и затворената си система. Само така можехме да се измъкнем от натрапчивите шумове и неясни гласове отвън. Но отбелязахме за себе си, че ни става все по-трудно да бъдем „затворени" един за друг.
През тази година - десети клас, нищо по-интересно не се случи, затова няма да ви занимавам повече с нея. (всъщност с компанията се случваха много интересни работи, но те не са за пред хора)
И ето че дойде дългоочакваното лято.
Всеки си излизаше с групата, но може да се каже че и двамата присъствахме на два пъти повече мизерии, защото си предавахме мисли, картини и звуци и на практика се чувствахме част от две компании, а не от една.
Дните минаваха...
Това лято бях определил като лятото, в което ще се науча да плувам - и без това ми се струваше, че скоро ще дойде моментът в който да се уча ще е вече смешно късно.
Отидохме на море с няколко пича от групата. А Виктор... Той не дойде с нас. В деня, в който го поканих проведохме горе-долу следния разговор:
- Момчеее, не ме пускат, маафакаа!!!
- Е защо?
- Ми защото съм бил твърде малък, пък и не ми имали доверие.
- Как така?
- Ми ет' ТАКА! Бачее, ти знаеш ли като сме със сестрата какви работи правим и как се депресират наште?
- Хаха, разправял си ми. Добре де, изобщо ли не те пускат? Нали има там разни групи с учители, лагери ли са там, кво са...
- Да бе, нали Ева ще ходи с една група - тя от две години все с тях ходи. С оная по
рисуване, нали я знаеш...
- Е как да не я знам, добре че се отървахме!
- И казах на наште, даже им дадох и телефона на майка ù да им обясни там, че няма нищо страшно и че нищо не може да се случи.
- И какво?
- И нищо, кво! Не щат, та не щат!
- Е, какво толкова! Нали ще ходите семейно?
- Бачее, ти ходил ли си с ваште на море?
- Да, ама съм бил много малък и не помня, а те ме уверяват, че така е дори по-добре, щото съм бил фул с алергии - то слънце, то пясък, то вода - и съм бил с три реда пъпки. Представяш ли си го тва, аз не мога!
Човече, подуто и зачервено от пъпки.
- Не исках да си го представяш бе, кретен!! Възмущавах се само и се учудвах...
Десетина ухилени човечета.
- Знам бе, виж че се бъзикам.
Човече, което въздиша толкова дълго, че се превръща на чироз от издишания въздух.
- Anyway, та какво викаш за това да си с вашите на море. Кофти тръпка, а?
- Момчее, тва е АДА, аз ти каам!
- Да бе, да, ъфкорс. Изобщо не се оплаквай - вие ще сте или на Несебър, или на Слънчев бряг, а аз - на Китен момчее, в някоя дупка там!
Дълбока черна дупка.
Ухилено човече.
- Момчее, и на плажа да спите, пак ще е супер яко!!!! Баче, искам картини и лафове - ти май не осъзнаваш, че това е най-хубавото нещо, което може да ти се случи в живота. На море с приятели...
Дълга плажна ивица. Хиляди чадъри, под които се пекат хиляди различни варианти на Джина Уайлд и Памела (без бански, разбира се, това все пак е Виктор). Под нашия чадър - бири, водки, всякакви напитки и на коленете на всеки един от нас по едно яко маце, което се лигави почти като истинските котета.
Хилещо се човече.
- По-скоро:
Плаж, изгубил се под нагъчканите тела. Чадъра ни е сбутан на края, на петдесетина метра от морето, при храсталаците и боклуците. Мацетата се изпичат на платените чадъри, с по една мутирала горила до себе си, а ние в покрайнините се задоволяваме с гледката на по някоя мършава лелка, хвърлила се по кожа или пък по някоя свръхдебела, разпльокнала се стратегически - препречвайки съвършено зрителния лъч до някое голо маце.
- Да бе! Ти луд ли си... Бе, после ще си говорим. Всъщност не, след първия ден искам отчет, бачееее!!
Човече с бухалка.
- Добре бе, бияч. - устни, разперени в усмивка - Тогава искам и от теб точни данни за якия курорт.
- Нямаш ядове... И баче, догодина, аз ти каам... Като стана на осемнайсе, наште са ми обещали да ме пуснат сам... Бачее, като ида и няма да се върнааа, чак на петнайсти ще си дойда, кога стане студено.
Нещо кръгло и замръчкано.
- Това пък какво беше?
- Хаха, това е нововъведение - целенасочено човече.
- Повече ми прилича на петно на килим. Аре Ч, че имам работа сега.
С тази дълбокомислена реплика завърши диалога ни. На море заминахме след няколко дни. През цялото време държахме връзка с Виктор и докрая не можахме да определим кой се кефи повече. Макар и да твърдеше че с техните било супер тъпо, той също ми пращаше яки мисловни образи и мухабети.
А плуването? Това беше най-якия и смешен момент в цялата почивка, да не кажа и от цялото лято.
- Не така бе, кретен! Плавно и бързо...
Човече, което огъва смешно краката си.
- Василе, много си зле! Какво ти показвам от половин час? - гласът принадлежи на Миро, който, както винаги избра най-подходящия момент да се прави на учител.
- Така никога няма да се задържиш...
- Не така бе - отсечено... ето така...
- Баче, не виждаш ли че потъваш?!
- Така... след като НЕ НАУЧИ това, хайде да минем на кроул.
- Васе, кажи на тоя Миро, че е бати кретена... ти не можеш да се задържиш още...
- Ето, виждаш ли колко е лесно...
- Миро... - вече ми писва и се включвам в диалога и аз.
- Да?
- Млъкнииии!!!!
- Хаха, добре му го каза!
- И ти, Викторе!!! Всичко, което му казвам важи и за теб. Слушай и ти!
- Ти че няма да ме научиш, няма, само се обърквам така. Остави ме намира сега, пък каквото стане. Само не ми давай зор, защото ще излезем на брега и ще ти се случи случка...
- Хаха, добре бе, бияч!
- Добре бе, Рабмо!
Човече с бокс на лявата ръка и бухалка с пирони в дясната, с гранати на колана и ролки патрони вместо тиранти.
- Хаха, айде рибенце... покажи ни на всички как се плува...
Пъстърва, мятаща се в пресъхнала река.
Затворих се, поех дълбоко въздух и се гмурнах.

Това лято не се научих да плувам, но поне надвих страха си от водата. И колкото и да ме бе яд на тях, трябва да призная, че ако не бяха тези двама некадърни учители, днес вероятно още щях да плувам виртуозно като пирон в кисело мляко. Не казвам, че съм отличен плувец, но поне няма начин да се удавя.
През седемдесет и петте дни от почивката ни се случиха дори още по-интересни и дори озадачителни неща. Например, Виктор започна да чете!!?????
Може би не проумявате защо това напълно нормално събитие предизвиква такава изненада у мен. Това се дължи единствено на непознаването ви на Виктор. Ще побързам да разсея мъглата около тъмната му личност.
Виктор е от онези индивиди, които обичат да четат колкото скинарите обичат евреите и циганите. Споделял е с мен, че ако всички произведения по литература бяха филмирани, той щял да уважава много този предмет. Тогава му обърнах внимание, че филмирането на „Азбучна молитва" ще затрудни леко дори Братя Уашовски, а той ми съобщи че стихотворенията трябва напълно да изпаднат от плана. Попитах го не без известна доза ирония и злоба дали това важи също за малоумните творби от e-bane.net, а той ми отвърна ухилено, че не важи.
Всеки път когато допусна ужасната грешка да го помъкна с мен на библиотека, той се държи като абсолютен кретен. Обичайният му репертоар се състои в това през пет минути да ми праща малоумни картинки от рода на:
Мрачно небе. Сипе се ситен дъжд. Картината бавно се спуска надолу, за да се разкрие пред любопитния ми (в началото) поглед безкрайно поле, осеяно с гробове. Мъртвешката луна осветява всичко в бледата си светлина, която само засилва чувството за мрак и обреченост. Един гроб се откроява все повече, докато накрая заеме почти половината екран. Тогава светкавица прорязва небесата. На гроба разчитам следния надпис:
Тук лежи Виктор Иванов,
който бе толкова верен приятел на Васил,
че умря от старост
докато го чакаше да си избере книги...
Почивай в мир.

Или такива, представляващи полуразложения му скелет, разлистил списанието в чакалнята. Не броя и постоянното му мрънкане, което доста ме забавяше в избора, както му отбелязах няколко пъти.
А след като - след баснословни мъки - успея най-после да си избера книги и да ги запиша (което предизвиква няколко картинки, вариации на - химикала ми свършва, използвам цялата хартия на земята и за нея са изсечени всички гори...) по целия обратен път, освен всичките му бъзици, че още няколко разходки с толкова пълна чанта и Шварценегер няма да може да ми стъпи и на малкия пръст, съм длъжен да търпя и картинки от рода на:
Нещо ме стряска и изпускам чантата си. Тя пада на забавен кадър, като екрана я показва от всички страни, нещо като в Матрицата (филм, по който Виктор знае че съм луд и не изпуска случай да пародира), след което при допира ù със земята пробива огромна дупка, разцепва цялата земна кора, предизвиквайки вулканични изригвания, урагани и всякакви природни бедствия, каквито успява да роди на момента малоумното му съзнание. След като картината се успокоява, земята бързо потъва надолу, откривайки земното кълбо в едър план, все едно че се вижда от космоса. Вижда се, че някъде по средата на балканския полуостров е пробита огромна дупка, в която се стичат всички морета и океани, а континентите са се разцепили и сбръчкали...
И това далеч не са всички негови особености, свързани с четенето. Ако трябва да ви дам дори основна представа, ще се наложи наистина да изпиша всички листове на планетата.
И така, това същество един ден когато бях у тях и играехме на Chicken Invaders (култова игра, която може да се преведе като: Пилета Нашественици) ми сервира горе-долу следното:
- Васеее, прочети тая книга!!! Супер яка е!
Аз напълно естествено се отдръпнах малко назад и заех позата на пич, ударен с тухла по главата. Помислих, че ме иронизира.
- Викторе, нали виждаш онзи шкаф там?
- Да - погледна той недоумявайки и едно яйце разби космическия му кораб.
- Искаш ли да ти падне на главата? - попитах и натиснах пауза.
- Хахах, не бе Васе, аз сериозно. Нещо се запалих по Чейс.
- Кой!??? - започвайки да проумявам запитах аз.
- Джеймс Хадли Чейс.
- Хмм, къв па беше тоя... В какъв жанр пише? О, това ли е корицата... Дам, трябваше да се досетя, че ако изобщо те привлече нещо в литературата, съвсем естествено ще се насочиш към най-долнопробния жанр - криминалето.
- Бачее, не обиждай най-якия жанр във вселената!
- Най-якия? Викторе, я ми изброй още три жанра поне...
- Мии, ... трилър?
- Няма такъв.
- Ъъъ, фантастика.
- Един.
- Ммм... добре де, не се сещам.
- Приключенски, исторически, сатирични, хумористични, художествена литература.... Виж, аз не казвам, че самото криминале е по-лош жанр от всички други. И той като останалите си има класически представители - Артър Конан Дойл и Агата Кристи...
- Кви са па тия двамата? - обичайната му малоумна физиономия.
- Агата Кристи, кретен такъв, е единствената авторКА на криминални романи, която си заслужава. Докато Поаро не започне да обяснява и не назове убиеца, просто няма как да разбереш кой е.
- Ъ, кво ма занимаваш с тоя бе?
- Агата Кристи е жена, о, умственонедоразвитий!
- Хаха, знам, виж че се бъзикам. Бе, Васе, сигурно вярно е добра, ама те двамата с Дойл пишат разни стари работи. Трябва да гледаме към бъдещето, Васе...
- Какво бъдеще в криминалните романи бе, кретен? Ако искаш фантастични кримки чети „Голото слънце" на Азимов или....
- Васе, НЕ искам нищо фантастично. Просто цялата световна литература бледнее пред Чейс.
- Викторе, face it - Чейс е поредния булеварден автор, чиито книги стават само за подложки.
- Ти чел ли си нещо негово?
- Ха, стига бе, мислиш ли че бих паднал толкова ниско?
- Ми тогава как така говориш без да го познаваш?
- Вик, прочетеш ли един - все едно че си ги чел всичките. Тези хора са КОМЕРСИАЛНИ и пишат само за да запълнят празните страници.
- Добре, баче, ти какво четеш?
- Знаеш много добре, че обожавам фантастиката.
- Е, само фантастика ли?
- Не, разбира се. Чета и класика. Виж какво, има една поредица „Световна класика" с над хиляда книги, които знаеш ли кво бе?
- Кво?
- Ми те са световноизвестна и действително добра КЛАСИКА и трябва да се прочетат от всеки, който претендира, че е грамотен и разбира нещо от литература...
- Е, аз такова нещо не претендирам - познатата му физиономия от тип: удариха ме с тухла, ама още не мога да се усетя.
- Офф, виж, няма да се разберем по този въпрос, както по десетки други впрочем... ми дай да зарежем. Чети си там Чейс-а и се сдухвай.
- Бачее, дванайсет куршума в кожата!! - стана, взе малоумната (и супер тънка между другото) книга и ми прошепна доверително - Давам ти я само щото сме приятели, баче, и да ми я върнеш до утре.
И след като ми намигна абсолютно кретенски (за жалост силата на перото ми е крайно недостатъчна, за да опиша тази гримаса), ми я бутна в ръцете.
Изкушението да го замеря с нея бе огромно, но се сдържах.
- По-нататък.
- ... което означава „никога" предполагам?
- Аха.
- Ауе, баче, ще прочетеш една и искам искрено мнение, ще ти прочета мислите.
- Ако искаш още сега ги прочети. Гарантирам ти че няма да се променят. Чейс е пълен малоумник, евтино булевардно писателче, и освен това... не може да пишеее!!!
- Да бе да, това е Чейс уе.... Бог в човешки образ!
- Да, богът на нещастниците...
След това диалогът замря, защото Виктор натисна "no" и се доизкъртихме на chicken invaders.
Какво друго? Ами имаше доста яки моменти, но не ги помня много добре. Сравнително бързо свикнахме с „екрана" или дисплея както му казвахме, а скиновете бяха направо изтребители. Веднъж ми показа неговия.
Преди да ви го опиша обаче, ще се наложи да изтърпите доста пояснения - първо още особености на Виктор и после някои особености на телепатичното общуване.
Така... Предполагам сте виждали картини на шестгодишни деца. Ако не сте, ще ви ги опиша. Те се отличават с голямо цветово разнообразие, напълно криви линии и на-нищо-не-приличане. Е, горе-долу такива са и любимите рисунки на Виктор. Но има и още една особеност - мързи го (или го е срам, кой знае) да ги рисува на листове и затова ги прави на пейнта. Както се досещате, използването на мишката не допринася особено за повишаване на качеството на образите. За сравнение, една моя приятелка рисува божествено с туш, моливи, флумастери, всякакви видове бои (дори тебешир!!), но на пейнта картините ù приличат на абстракции.
Любимите жанрове на Виктор в изобразителното изкуство са пейзажите. Също така и фигуралните композиции. Любимата му тема е провинциалната къща с две липи отпред. Най-често наблизо си играе домашния любимец, който в деветдесет процента от случаите е динозавър, а в останалите е или овца, или кон, или жираф (който яде от твърде високото дърво), или нещо, което не прилича на божие творение...
Но стига съм генерализирал, нека ви опиша шедьовъра на Виктор, който той мислеше да слага в рамка (масивно дърво - петдесет лева):
Представете си двукатна вила, разположена в китна долина. Наблизо има ручей, тревата е свежа и зелена, стройните дървета хвърлят причудливи сенки по протежението на рекичката. Цветовете са успокоителни, ненатрапващи се, напълно преценени. Всичко е перфектно синхронизирано - спазени са правилата за баланс на цветовете, за разположение на обемните тела, изобщо - шедьовър на съвременното изкуство... Като го гледате и имате чувството, че сте там.
Представихте ли си го?
Е, няма нищо общо с произведението му. Но за да не изтривате прекрасната картина, направете следното: Представете си че Буш, ядосан на талибаните, хвърли атомната бомба малко по на запад и по някаква нелепа случайност улучи точно това китно местенце, което току що построихме с вас. След това една кофа с размерите на луната излива огромно количество зелена боя на същото това място. Цвета на боята е специален. Нюансът се нарича „супер-ярко-очеразмазващо-грозно-жабежко зелен".
И така. Да речем, че вие - по някаква особено жестока и неприятна случайност - сте били близо до мястото на инцидента (и в района, облъчен от радиацията на атомната бомба). След като се съвземате от първоначалния трус, вие отваряте очи (да предположим, че все още имате такива и можете за момент да ги използвате). Преди зениците ви да изтекат по земята, на лещите ви - и от там в мозъка - се изпраща следния образ (и то двуизмерен, заради специфичността на облъчването):
Оцеляла след взрива порутена къща (правете си сметка на какво прилича), която виждате само като кафяв квадрат, на който е закачен малко по-голям червен равностранен триъгълник. Отпред се мъдри оградата - редица от правилни правоъгълници (с Виктор наричаме „правилен" този правоъгълник, чиято ширина е точно два пъти по-малка от дължината), запълнени в друг още по-смотан и несъответстващ на останалото кафяв (как, кажете ми как успява да съчетае толкова безвкусно всичко, така че максимално да дразни очите!!! Просто си е майстор!). Комина... не предпочитам да не го описвам... оставям това на вашето въображение, но позволете да изразя съмнение, че ще успеете да се приближите дори на парсек от реалността.
Това е яката къща. Малко по-наляво виждате динозавъра. Да речем, че това е едно мутирало от радиацията гущерче. Като казвам мутирало, далеч нямам предвид само по отношение на размера - напротив дори очертанията му са деформирани. То е цялото сиво. Физиономията му... не, не бихте ми повярвали дори и да успея да изразя с бедните и безсилни думи малоумието, олигофренизма и кретенизма, лъхащи от тази физиономия...
Дървото е напълно нормално... за оцеляло след атомна експлозия. Представлява несъразмерен удължен кафяв трапец, на който е облегнат дълъг правоъгълник с множество разклонения. Листата... са направени със спрея на пейнта, както се досещате, и представляват странна жълто-зелено-червено-синьо (!!)-кафява мъгла (незнайно защо Виктор си въобразява, че по този начин загатва за есента в картините си; странно, като се има предвид, че разцъфналите цветя и ярко зелената трева доста си противоречат с тази представа).
Реката представлява един хоризонтален правоъгълник, който в първия момент ми заприлича на паметник, но великият художник бързо разсея невежеството ми.
Птиците - така де, останалите след експлозията кондензирани облачета от тежки газове - допълват усещането за есен.
Слънцето е перфектна окръжност, запълнена в жълто, към която са прикачени множество дълги лентички, които би трябвало да минат за лъчи.
А цветята вече са култови. Особено култова е маргаритката, която по размери (явно заради радиацията) далеч надминава къщата и стига почти до клоните на дървото.
Вероятно изобщо няма да се учудите ако ви кажа, че динозавърът е с черни очила....
Това е шедьовърът, единственото по рода си произведение, оригиналът и прочие... на Виктор. Именно той се мъдри няколко месеца на десктопа му вместо wallpaper, но явно му писна и познайте после къде се мъдреше?
Именно - на дисплея му. Когато не му пращах картини, а само букви, бях принуден да гледам малоумния пейзаж. А скина... ухх, тръпки ме побиват само като си го припомня. Отляво, като украшенията на старите книги, се мъдреше стилизиран (божичкоооо!!!) образ на динозавъра, а отдясно - на жирафа.
Между другото историята с този жираф е интересна. И е доста кратка - всъщност видяхме го на един плакат с рекламка на някакво детско лекарство и Виктор напълно естествено се влюби моментално в него и дори искаше да го скъса от стената, за да даде на едни пичове да му го изтипосат на бялата тениска, но къде с молби, къде с подигравки и дори откровени заплахи, успях да го разубедя да не се прави на идиот.
В долния ляв ъгъл на дисплея му при съобщение светва картина, съответстваща на контакта. Предполагам, че е излишно да ви казвам коя е картинката, появяваща се когато аз го търся... да, разбира се, че е малоумния жираф!! Освен това в листа с контактите му (не ме питайте, за мен е по-чудно и от вас) присъстваше и картинката на Памела, разбира се. Тя съответства на заместващата ни учителка по информатика, на която Виктор неведнъж се е заканвал, че ще ù „скокне". Когато го запитах защо стои този „контакт" при положение, че госпожицата ни не е телепат, той ми отвърна, че „нищо не се знае, човек трябва да очаква всичко..."
И стигаме до онази част от скина, която присъства и на моя. Именно, полето с игрите. Тя се появи след един определен разговор. Беше горе-долу следния:
- Вик, тъпо ми е.
- Да ти разкажа един роман на Чейс?
- Не, мерси. Предпочитам да погълна сурова змия.
Съответната картинка.
- О, между другото, чу ли последната новина?
- Коя?
- Как можа да го пропуснеш... ццц, даваха го вчера по Евронюс, даже сутринта го повтаряха...
- Кажи кво де, кво са правиш ся?
- Добре де. Ми, всъщност не беше толкова интересно. Интервю с Чейс.
- Квоооо?! Що не ми каза, бе!! Можеше да ме извикаш.
- В осем сутринта?
- Никакъв шанс да ме събудиш - ДОРИ с увеличения лай на кучето там...
Ухилена физиономия.
- Ми то не беше интересно изобщо.
- Бачее, кажи че си го гледал докрай!!
- А-а.
Дълбоко отегчена физиономия.
- Разпрааааай!! Веднагъъъъъ!!!
- Ми кво, пича вика - драги мои читатели, имам да направя важно признание... Аз съм пълен НЕЩАСТНИИИК, за нищо не ставам, не мога да пишааааа...
- БАЧЕЕ, ША ТА СТРОШААА, не се бъзикай с ЧЕЙС!!! РРРРР!!
Ядосано човече.
- Между другото момче, далеч по-трудно е да се бъзикаш така мисловно - ретардацията ми струва доста болки в главата. Хем се убеждавам, че не е лъжа, че е само похват и после ще разбереш истината, ама..
- Е, ако не друго, поне трябва да ти призная, че добре се получи... Излъга ме.
Дълбоко измъчено човече, което се хвърля от мост.
- Офффффф, тъпо ми е... ша умрааа!!!!!.
- Ми кво да праим?
- Знаеш ли, имам една идея...
Познатия фон на chicken invaders. Две корабчета, едното се движи, а другото стои така.
- Хайде, че ще взема first kill.
- Мечтай сиии!!!
И второто корабче се раздвижва.
Предполагам, че не сте играли на тази култова игра и няма да ви е особено любопитно, но в интерес на бъдещото описание ще се наложи да изтърпите кратък преразказ на правилата:
Тези пилета нашественици всъщност са извънземни пилета, които завладяват слънчевата система. Целта на пичовете с корабчетата е да я спасят... не, не защото са герои, а защото съдбата на космическите им пилешки бургери е поставена на карта...
Правилата. Движиш се наляво, надясно, напред и назад и стреляш с три вида стрелби по пилетата. Има над сто нива на всяка от планетите (ако не друго, Виктор поне научи реда им в слънчевата ни система). А астероидният пояс направо ни изкъртва...
Е, през няколкото часа (и няколкото хиляди други в последствие) разширихме тази игра до небивали размери. Изчислих, че ако се направи на програма версията ни, вероятно ще е 10.17.54+ и ще заеме към триста мегабайта.
И това бе само тази игра.
Освен нея, на скиновете ни имаше шах, морски шах, бикове и кравички (много трудна е за наум, повярвайте, но след много тренировки свикнахме, също както и с шаха), бесеница, пейнт (повярвайте, при нас е като игра), mortal combat 104 4D (неповторимо изживяване), казино - включват се блек джек, покер и други подобни; не я играем много, а само когато ни се прииска да се полъжем леко (да знаете колко е яко след половин часова игра на покер да установите, че и двамата имате по пет аса пика!!), УУ (убий учителя - не възнамерявам да давам разяснения), танкове, ох, имаше още към стотина и всеки ден измисляхме нови, но не мога да се сетя сега.
Доста се озорихме докато ги подредихме и свързахме със съответните асоциации, но накрая всичко беше перфектно и за разлика от уиндоус екс пи НЕ ЗАБИВАШЕ НИКОГА... освен когато единият от двама ни не беше особено трезвен, но за това няма да ви разказвам...
Друго, друго... Ами май това е за това лято... А, веднъж се опитах да го уча да пише... беше доста смешно. Нещо такова:
- Абе, Васе, ти как пишеш?
- С пръстите.
- Не бе, питам как... ги измисляш тия работи и... сещаш се.
- А, ами не знам. Просто така. Идва ми основната идея и я записвам, като оставям въображението ми да запълни празните места.
- А защо аз не мога?
- Хаха, а кой ти каза, че аз мога?
- Бачее, ти си тука най-известния във Вселената... романите ти се четат в Мъглявината Андромеда даже...
- Хаха, не ме разсмивай. И какви романи, бе душко...
Усмивка.
- Ми искаш ли да пробваме да напишем нещо заедно? Сигурно ще е яко. Чел съм доста книги от двама и повече автори.
- Верно?! Ми аре де. Да са почваме.
- Добре бе, ентусиаст.
Замислено човече.
Още едно.
- Хммм, я да видим сега. Дай да го караме както си знам, пък ако нещо ще поправяме... Значии, първо ни трябва идея. Хрумва ли ти за какво да е разказа ни?
Замислено човече.
Малоумно човече.
- Мии, не.
- Въпросът е ти да участваш максимално. Хайде де, сети се за нещо. Не знам точно какви са ти интересите. Трябва да е тема, за която знаеш много и ти е любима, за да има въображението ти с какво да запълни празнините.
- Офф, не знам... ти знаеш какво ме интересува мен само...
Едно игрище, на което са наредени футболна и баскетболна топка и на което са налягали мажоретки (не считам, че е нужно да ви казвам, че са напълно голи и единственото по което си личи, че са мажоретки са онези пухените неща, дето ги размахват мажоретките). Телевизор. Компютър, на който се мъдри човечето на Айси Тауър. Чаша пиене. Диск, на който пише с огромни букви: ПОКЪРТИТЕЛНА ЧАЛГА.
- Хахахаххах!! Е, трябва да има нещо друго...
Комар.
После още един - и на двамата ни хрумва почти едновременно.
- Момчеее, луд съм по тия и съм направо експерт!
- Добре баче, so be it. На мен ми е се тая. Аз само ще помагам, поправям и дооформям.
- Е как така за комари?
- Ми е ТАКА! Що не? Може да е за каквото ти хрумне. Ама виж какво, нека да е кратък, че ще се измъчим и двамата...
- Няма проблеми бе, то и без това аз дълго няма да издържа.
- Хубаво. Първо да определим гледната точка. Казвай: аз форма или в трето лице?
- Миии...
- Ясно, първо лице. Сега вида на главния герой. Е, баче, комар ли ще си или пич?
- Комар ще съм, баче - САМО ВЪВ АДААА!!!
- Окъ. И сега остава да нахвърляме сюжета. Така... ясно е че ти искаш да си в ролята на пича, дето изтребва комарите. Ама трябва да има някаква интрига, сещаш ли се, за да е интересен, а не сив и банален разказът.
- Ми, може комарите да са супер корави?
- Хм...
Замислено човече.
Кретенско човече (от страна на Виктор)
- Добре, какво ще кажеш за това: комарите всъщност се оказват шпиони на свъхразвита цивилизация, опитваща се да ни пороби. Ти осъзнаваш това и ги размазваш. А?
- Навитак!!!
- Ок тогава. Да почваме...
- Айде де...
- Добре, аз ще дам тон. Пишем на дисплея, нали? Няма да го записваме.
- Ми зависи как се получи...
- Доообре:
Лежах си в леглото както бях правел милиони пъти преди и както щях да правя сигурно още толкова пъти за в бъдеще...
- Йооо, какво е пък това начало?
- Трай бе! Имаше един разказ с подобно. Ама няма значение, защото в момента само това ми идва. Като ти дойде музата и ти се включвай...
Беше лято. В стаята ми беше сигурно сто градуса. Опитвах се да заспя. Безуспешно.
Не можех да заспя, защото ги чувах. Чувах ги как бръмчат, как кацат и впиват хоботите си в човешката плът, за да смучат кръвта, а и с нея човешкото ДНК...
Аз съм странен човек. Различен съм от всички вас. И различието ми не се състои в някаква необикновена сила или ум. То се състои единствено в способността ми да усещам и разбирам комарите. Не, не се смейте. В това няма нищо смешно. Нямаше дори да се усмихнете, ако знаехте това, което знам аз. А скоро ще го научите...
- Геее, много яко се получава.
- Шшшт! Че идва и твоя ред.
- Ок.
Вероятно си мислите, че какво - комарът ви ухапва, изсмуква нищожно количество кръв и си заминава, след което ви се появява пъпка, заради замърсеността на хобота му. Е, не е така. Виждате ли, комарите, както успях да разбера след задълбочени разсъждения, са шпиони на свръхразвита чужда цивилизация, опитваща се да ни разучи преди инвазията.
Сегаа, има няколко вида комари...
- Айде, Викторе, ти си...
- А? О, е, Васе, не мога да се сетя ся.
- А, без такива! Добре, началото е вече дадено. Прочети го отново и влез в ролята. Мисли... Свържи това, което е написано с онова, което следва да напишеш. Значи, вече е казано, че героят - тоест ти - може да усеща комарите и знае какво са всъщност и каква е целта им. Приеми, че това наистина е вярно. Сега, какво следва от това? Също беше казано и че изсмукват човешкото ДНК. Спомни си какво решихме за сюжета... Изобщо, използвай въображението си, но му сложи юздите на разума. Остави го да измисля подробностите, но ги свързвай и подчинявай с мисълта. Мисли непрекъснато.
- Хмм...
Малоумно човече.
Замислено човече.
- Добре де, ще опитам:
... едните са „белязващи". Пъпките им служат за маркиране на съответния човек. Другите са... „подготвящи". Те ти инжектират специални химикали. Тези химикали...
- Офф, не мога да се сетя.
- Няма нужда, изтрий последното. После ще се разкрие - за сега си остави това като опора. Някои разкази се крепят именно на такива малки стенички, които си оставяш, докато пишеш. Пък и така се оставя впечатлението, че си го направил нарочно, за да засилиш интригата и напрежението.
- Хаха, ок.
Третите са „изследващи". Те вземат проба от ДНК-то ни и я анализират.
- Такам... стига толкова викам...
- Сега трябва с нещо да докажеш тезата си. Не е нужно да е научно, нека е някакво хитро, че читателите хем да се усмихват, хем да се почудят наистина.
- Мммм...
- Използвай това, което знаеш за тях. За това ти казвам да си избереш тема, от която разбираш. Например поведението им.
- Ааа, е, добре. Чай да видим ся.
Когато се събират на рояци, те всъщност обсъждат резултатите и правят планове за бъдещи действия...
- Добре, виждам, че вече посвикна. Значи, ще те оставя да го доизмислиш сам и на спокойствие, само ще ти дам някои напътствия... Така... от време на време слагай някои думи или изрази, които да разкриват горе-долу какво ще стане после, обаче да са двусмислени и читателят да се чуди. За да ги измисляш обаче, трябва да си измислил поне една две страници напред - едно или две бъдещи действия... Сещаш се, за да имаш някаква представа. Хм... друго не мога да се сетя. А... и не пиши ако нямаш мерак - без да влезеш наистина в ролята няма смисъл. Колкото повече си написал, толкова повече тренинг имаш. Ето, например онова първоначалното го измислих без да съм влязал в ролята и затова е толкова зле...
- Аре ся. Ни са праи...
Намигащо човече.
- Непоправим... Така, това е засега от мен. Пожелавам ти успех. Ако се сетя нещо допълнително, ще ти кажа. А ти ако имаш въпроси, с удоволствие ще обсъдя с теб. Става ли?
- Дам... чакай, че се зарибих...
- Ми, ок тогава. Ще се чуем. И без това ми дойде една нова идея...
- Чакай само малко да измислим страниците напред. Предложи нещо де...
- Ми кво... Първо ще „докажеш тезата си", после още някакви такива факти (които ще гледаш да разтегнеш до края) и после идва екшъна. Измисляй начини за изтребване, които да са по-нетрадиционни и ги опиши по-увлекателно. Спомни си истински случки и ако ги прецениш като хубави, опиши ги, а ако не, поукраси ги и ги впиши в сюжета. Обяснявай провалите с разумността и организираността на комарите „които далеч не са прости насекоми, както наивно си мисли човечеството", а успехите - с уникалните ти способности. Ако искаш включи и други хора в разказа, ако не - остани си ловец-единак... като Рамбо.
- Хаха, ок, ще се опитам да ги следвам.
- И Вик... Още нещо: идеите са навсякъде около нас. Сюжетите са в самите нас - спомени или „възможни варианти" на спомени. Но всичко това е маловажно. Важно е - специално при тези в аз-форма - да влезеш в ролята и да повярваш, че това което разказваш е истина. Повярваш ли си сам... какво пък, може и другите да ти повярват? Затова е важен и критерият за достоверност - тоест, не пиши за нещо, което не познаваш... И така... това беше от мен. Хайде, че сядам и аз да пиша.
- Ок, аре Ч.
Дисплеят почернява и от двете страни. И двамата сме затворени.