автор: oziris

Здравейте. Аз съм Васил Добромиров и съм телепат.
Защо ви разказвам това – не знам. Може би за да разбия илюзиите ви, че да си телепат е кой знае какво предимство в живота. Или пък защото ми писна от тъпите разкази и романи, в които представят телепатията по някакъв идеализиран начин. А може и просто да ми се разказва на някой.
Знаете ли какво установих – че никой от писателите, описали толкова подробно телепатията всъщност не е такъв. Представяте ли си! Разправят измислици и при това с претенции за достоверност!
Все едно. Предупреждавам ви още от сега да не очаквате някакъв умопомрачителен екшън, понеже аз не съм американски автор, запълващ хиляда страници с интриги, преследвания, кръв и разни такива. Напротив – това ще мяза малко на автобиография, защото ще ви покажа истинския свят и какво е да си телепат. Да видим дали пак вечер късно ще си мечтаете тайно да сте телепат (не си мислете, че не знам – толкова много хора съм усещал да си мечтаят, че вие като нищо сте едни от тях, читатели мои!)

Ще започна направо от лятото след шести клас, защото тогава започна всичко – преди това бях нормален човек като вас и описанието на поредното весело и щастливо детство само ще заеме място без да има особен смисъл от него. Само ще спомена, че за радостта ми не спомогнаха игрите с другите деца – когато ги разбрах що за хора са, престанах изобщо да им обръщам внимание. Играех почти изцяло сам и развивах въображението си.
И така – на тринайсет години за пръв път ги усетих.
Още от малък имам навика да разсъждавам и да споря със себе си. Може и да ви се стори странно, но за да добиеш добра представа за едно явление или процес, е нужно да го видиш от две страни. Предполагам може да се нарече и раздвоение на личността... Все едно. Та спорех със себе си и търсех аргументи за и против тезата си. Бях свикнал с гласовете в съзнанието си и когато спорех имах чувството, че наистина водя диалог с някого.
Именно заради това малко обстоятелство аз изобщо не се учудих когато броят на гласовете в съзнанието ми се увеличи. Приех ги като нормална последица от развитието на мозъка ми. И продължих да си споря.
Но скоро разбрах, че те много се различават от редовния ми събеседник. Например, той все пак бе роден и управляван от съзнанието ми – аз сам измислях аргументите му (срам ме е да си призная, но когато някой аргумент ми се струваше неудобен, той – странно как – не се сещаше за него) и можех да го накарам да млъкне. Докато останалите гласове не можех. Пък и те далеч не бяха толкова ясни, колкото неговия.
Минаха няколко месеца, през които аз с нарастващо безпокойство се вслушвах в тях. Училището вече бе започнало. Забелязах, че гласовете стават малко по-силни и ясни когато съм на училище, отколкото когато съм вкъщи.
И понеже не обичам да си измислям и да твърдя разни работи без да имам пълно основание, просто почаках да мине годината – а и ми беше напрегнато покрай кандидатстването и другите работи... та не ми се занимаваха нашите.
Докато свърши годината вече бях осъзнал, че тези гласове са нещо повече от измислица на въображението и съзнанието ми. Те идваха ОТВЪН, а не от мен.
Както и да е, завърших с пълно шест... което бе странно понеже се бях подготвил за три-четири петици. Последните изпитвания решиха всичко – когато някоя госпожа ми задаваше въпрос, имах някакво смътно чувство какво точно иска да чуе и давах съответния отговор.
Това бе лесното... а подготовката за изпитите направо ме изпоти. Хиляда теми по сто страници... бе какво да ви разправям, все едно и вие не сте минали през същата мъка. Записах се на частни уроци – като хиляди други – само че чак от средата на втория срок, понеже не ми се даваха пари. (добре де, записаха ме на частни уроци без да ме питат и то толкова късно не защото аз давах парите, а защото накрая успяха да ме накарат). Естествено, бях повече от неуверен за оценката си на този изпит, понеже, честно казано, не ми се зубреха някакви малоумни теми от по хиляда страници. И с тази неувереност вкоренена в себе си, отидох на изпита.
Ангелинка. Единствената тема, която бях пренебрегвал и не бях си правил даже труда да уча (Бях силно убеден, че ще се падне „На прощаване”, понеже анализът му ми беше най-труден и по законите на Мърфи нямаше начин да не се падне то)... Сами разбирате, че обявяването на темата не намали неувереността ми. Напротив, превърна я в паника. Блокирах напълно. Не можех да мисля.
Двойка. Двойка. Двойка. Това бе единствената дума, която запълваше съзнанието ми. Трябваше да се успокоя. Осъзнавах, че като се панирам, съчинението няма само да се напише и затова се опитах да не мисля. Но тази проклета дума все се въртеше в главата ми.
Двойка. Това е просто една оценка. Какво значи тя? Че не си могъл да назубриш тъпите теми? Че родителите ти не са имали или не са искали да хвърлят пари по частни учители?
Не, тя чисто и просто значи, че заради чужда грешка и недомислие получаваш място още от първото класиране за Шеста... ГЛУХА. Значи, че няма да те приемат в желаното училище, а в някое тъпо, пълно с кретени и ще завършиш като някакъв метач или в най-добрия случай зидаро-мазач без постоянна работа.
Горе-долу такива сладки мисли ми се въртяха в главицата, прекъсвани разбира се, от постоянното като сигнал заето: двойка – двойка – двойка.
И тогава ми хрумна брилянтната идея да се измъкна с чест от положението като направя онова, което всеки уважаващ себе си ученик прави в такъв случай...
Реших да преписвам.
Добре, ама квесторката беше – както имаше удоволствието да ни уведоми – „... мюсюлманка със сатър!”. Тази наглед смешна и безобидна заплаха щеше да ви прозвучи различно ако бяхте на моето място и видехте злобните ù очи, пълни с омраза към нещастните ученици, които не са си учили и сега се мъчат да лъжат. Пък и седна точно зад мен и всеки път когато се опитах да погледна наляво или надясно, тя ме сгълчаваше и се заканваше в Аллах, че щяла да ме прати в ада.
След половин час се предадох. Мозъкът ми беше зациклил като Уиндоус екс пи на новата версия на Диабло и нито редче не ми хрумваше (но положението ми бе по-лошо дори от него, понеже нямах бутон рестарт). Нямаше как – двойка.
Огледах се за последно и тъкмо да стана... познах една бивша съученичка, на която се носеше славата че е абсолютен зубър. Налегна ме мъката... Някакви си метри ме деляха от влизане в МГ-то! Гледах я със същата болка, с която нещастните поети са гледали любимите си... само че други мисли ми се въртяха в главата.
За мой огромен късмет един невнимателен ученик имаше осъдителното неблагоразумие да напише буквичката „г” на поисканата си допълнителна страница ръкописно, а не печатно, което отвлече вниманието на правоверната ми квесторка и което бе най-важното – накара я да стане.
Докато тя ръкомахаше и викаше истерично, аз се загледах в бившата си съученичка с надежда и молба в очите, достойни за завист от страна на всяко мършаво улично куче. Тя ми отвърна с огромна обич и желание за помощ (по едно време в четвърти клас ми се бе натресла и оттогава предполагам още не ù бе минало).
След като проведохме един добър диалог с погледи, а и мюсюлманката завлече съгрешилия ученик сам да си иска допълнителни листа, защото тя нямала намерение да се разкарва „заради някви пикльовци дето не са се научили да пишат още, та на изпит ша са явяват”, реших че сега е момента. Издебнах втория квестор – който най-невъзмутимо си четеше вестник – и започнахме да си шепнем.
Добре де, ама на два-три метра шептенето почти изобщо не се чува, особено когато се стараеш да не те чуе и квестора. Когато той прелистеше вестника и я погледнеше, тя се навеждаше и проверяваше съчинението си. Виждаше се как очите ù шарят по редовете и чувах шепота ù. Но странно, защо този шепот беше толкова отчетлив, при положение, че тя само помръдваше устните си... Както и да е, аз не се маех, ами бързо – като под диктовка написах увода и тезата. И тъкмо когато щях да прошепна въпрос за основните аргументи, с гръм и трясък влезе страшилището на седемте континента – мюсюлманската ни квесторка. Погледът ù беше свиреп и безмилостен, а зад нея – подобно военнопленник – се тътреше съгрешилият ученик. Единствено липсата на кон ми пречеше да я сбъркам с воин от османските орди...
Но както и да е. Тъкмо факта че влезе, пък и донякъде възмущението ù към „малоумните ученици, които нямат право на повече от един допълнителен лист (изразено както обикновено с истерични викове), понеже друго освен щуротии не могат да пишат” ми попречи. Сведох глава и млъкнах. Разговорът бе прекъснат.
С него и съчинението ми.
Този път тя седна до съгрешилия (който между другото бе скъсан на изпита) и ме остави на мира. Но продължаваше да следи за всеки звук или намек за подсказване.
Диалозите ни с Деси се сведоха само до продължителни погледи. Погледнах часовника си – течеше третият час. Трябваше само да напиша някакви аргументи и тройката ми беше сигурна. Деси всячески се опитваше да ми подскаже въпреки огромната мюсюлманска опасност надвиснала над нея (водена кой знае от какви чувства) и ме гледаше упорито. Сякаш искаше да прочета каквото исках в очите ù. Осъзнал, че скоро времето ще свърши, аз упорито се вкопчих в тази последна надежда и се съсредоточих.
Устните ù мърдаха, но не произнасяше нищо....
И тогава го чух. Тихото шептене, което постоянно се усилваше докато не достигна тона на собствените ми мисли. В началото не го разбирах... беше неясно и объркано и... на места прекъсваше. Но след минути ръката ми започна с бясна скорост да се движи по листа.
Това бе началото.
Изкарах изпита. Петица. Не беше много... какво говоря, за бога! Супер много беше! Та аз не се бях надявал и на тройка!
Разбира се, поканих Деси на кафе, където след множество сладки приказки и пълноводна река от благодарности, аз ù се признах в любов (незнайно защо, но всяко момиче умира за такъв жест), като обаче издадох „огромната си тайна”, че сърцето ми принадлежи на друга, заминала отдавна надалеч.
Тъпо – знам, но подейства. Винаги действа, поне при по-малките. Можех само да се радвам, че беше още наивна.
Може и да ви се стори нечестно, но извинявайте – какъв избор имах? Все пак, друг по-голям проблем бе надвиснал над мен. Вече имах достатъчно доказателства, че наистина чувам гласове ОТВЪН. Това бе повече от обезпокоително – както за мен, така и за родителите ми.
Приеха ме в МГ-то, обаче у нас настроението не беше празнично. Лятото беше повече от кошмарно. Мъкнаха ме по всевъзможни психиатри, психолози и всевъзможни лекари, на които специалността им започва с „пси-”. Естествено, никой от тях не можа да ми помогне и се принудих – въпреки омразата си към лъжата – да се направя че скъпите им сеанси са ми помогнали.
До края на лятото бях „излекуван” и нашите се поуспокоиха, въпреки че продължаваха да ме държат под око и си имаха едно на ум. Стараех се да не им давам поводи за паника и затова се държах възможно най-нормално и непринудено.
За всеки външен наблюдател аз по нищо не се различавах от останалите момчета на моята възраст. Излизах навън, ритах, карах колело, даже киснех по кафета (период, продължил кратко и с който не се гордея особено)... Не мислех за гласовете и дори бях престанал да ги чувам – като изключим лекия шум, който ме притесняваше от време на време, аз си бях нормален тийнейджър (доколкото понятието нормален е съвместимо с думата тийнейджър, разбира се).

МГ. Всички думи на света бяха малко за да опиша радостта, че бях станал част от тази легенда. (Днес всички думи на света са малко да опиша огорчението си и отегчението си от това училище...).
Нов клас. Нова среда – знаете как е. Първо – докато свикнеш с учителите. След това докато те свикнат с обичайните ти номера, след като си им свикнал. И после след като ти свикнеш с реакциите им когато не им се свиква... И така... много свикване пада общо взето. Първата година беше най-лесна и приятна – все още копнея за дългите часове английски и липсата на история, химия, биология... сещате се. Но какво да се прави – няма връщане назад.
И все пак беше напрегнато – деветнайсет часа на седмица нов език, приблизително по петдесет нови думи на ден и безмерни купища граматика... Тъй че за гласовете нямах нито време, нито нерви. Просто ги игнорирах.

Дойде девети клас. И всичко се промени.
Часовете по история и химия бяха най-тежките и напрегнатите. В тях чувах все по-силно гласовете.
Не ми стигаше притеснението и депресията да не ме вдигнат, ами и тези тъпи гласове, които отново се появиха. Не бяха дори точно гласове, защото не ги възприемах като такива... и не бяха оформени като мисли... само откъслечни асоциации за думи и фрази и бяха в пълен унисон с моите чувства, тъй че ги засилваха излишно. Потисках ги. Опитвах се да не ги слушам, но не можех. А един от тях започна да се обособява…
И един ден – докато химичката обясняваше урока – неочаквано го чух. Беше толкова ясен, сякаш чувах собственото си съзнание. Сега ще се опитам по памет да пресъздам обстановката:
Химичката ни сочи поредната сърцераздирателна формула на дъската (или по-точно сочи самата дъска, тъй като хашовете и цетата са я заели цялата) и обяснява личните данни на съединението, като не пропуска през две минути да ни уверява колко лесно всъщност ще ни бъде да го научим... И когато стига до тривиалното му име... ох, ще ви излъжа, но май беше нещо като метилфинилциклохексан... гласът прозвуча:
„И тая ако си мисли, че разбирам нещо... Е, ХЕПТЕН нищо не разбирам от тази химия!”
Не издържах и се разсмях, защото в мислите долових познатата формула на съединението хептен. (CH3=CH2-CH2-CH2-CH2-CH2-CH3). Химичката се поинтересува какво по-точно ме е разсмяло и ми предложи да предам урока с оценка ако желая, но аз любезно отказах и се извиних за некоректното си поведение. Изобщо, разминах се на косъм заради такава глупост! Но любопитството ми надделя.
Следващият час на дъската по химия се изтягаше познатата формула на съединението хептен, с добавката „нищо не разбирам от тази химия”.
Капанът беше заложен, оставаше само да видя кой ще се хване.
Повечето не разбраха шегата, но преди да избърше дъската, Виктор се загледа замислено и усмихвайки се каза нещо от рода на: „Хм... яко. И на мен ми се въртеше нещо подобно в главата. Хитро.”
Оставаше ми само да проверя. И шансът не закъсня.
В образованието ни има много недомислици и грешки, но най-тъпото за мен си остава изискването всеки ученик да има определен брой оценки през годината, а за някои предмети с по-малко часове това е физически невъзможно – кога ще предават, кога ще изпитват... Но химичката ни се справяше доста добре – преди всеки урок имаше „упражнение”, чиято цел беше да измъчи няколко бедни и невинни съученика.
Седмица след случката, когато изтече дежурството ни, на номер четири му се падна височайшата чест да се поти на дъската. „Наименувайте съединението” – любимото ми. Ако има нещо, което понасям и дори харесвам в този предмет като цяло, то е да познавам имената на дадени съединения. От това по-лесно здраве му кажи. Но Виктор явно не споделяше мнението ми. Беше се запънал здраво на натриев пропинид и се взираше тъпо в дъската. Че не можех да му подскажа директно, това беше ясно – химичката по някакъв неведом начин забелязваше всичко в стаята (дори когато беше зад теб познаваше, че се опитваш да подсказваш по мърдането на челюстта ти!!??) Реших да се пробвам по другия начин – нищо не губех и без това.
Съсредоточих се и започнах да си повтарям „натриев пропинид”. Повтарях го до кретенясване, но нищо не ставаше. Реших, че той може би не „слуша”, а се е панирал от задачата и се е затворил. Трябваше по някакъв начин да му привлека вниманието. Какви ли не щуротии правих – та химикали изпусках, та се карах с Топора (един пич, който седи зад мен), та исках учебници – нула внимание. Накрая поисках да отида до тоалетна и на отиване направо го изкрещях мислено. Не знам дали помогна, но когато се върнах, го беше написал. Най-вероятно някой друг му го беше подсказал...
И така, Виктор беше пасивен телепат – тоест такъв, който само излъчва, а не приема – или пък аз можех само да приемам. Не знаех, но смятах да проверя.
Към средата на девети клас с Виктор взехме да се сприятеляваме – просто бяхме толкова учудващо различни, че нямаше как да не стане. Бяхме различни почти във всичко – светоглед, начин на живот, възприемане на шегите на съдбата, ако щете. Освен това слушахме тотално различна музика. Всъщност все още е така. Аз съм заклет рокаджия и металист, а той – луд по техно и чалга. Както виждате – нищо общо. А музиката според мен – особено когато я слушаш по цял ден и си я пееш – играе огромна роля в осъзнаването ти като личност. (Например това последното изречение, както всички подобни мои мисли, би предизвикало у него само смях и някоя малоумна шега от рода на „А начина, по който извършваш физиологичното действие диаметрално противоположно на яденето, не влияе ли също на осъзнаването ти като личност?”)
Почти всеки ден след училище се изпращахме с часове и тогава спорехме по важните и не чак толкова важни въпроси от битието ни.
Удобното на това бе, че един ден просто подхванах темата за телепатията. Реших да тръгна отдалече като не засягам веднага въпроса, за да не ме помисли за луд:
– Какво мислиш за телепатията?
– Ми яка е, кво да мисля?
– Усещал ли си нещо странно напоследък?
– Като го спомена, всъщност... да.
– Какво! – обнадежден изстрелях аз веднага.
– Не, много е странно, не знам дали да ти го казвам.
– Ама разбира се, знаеш, че на мен можеш да кажеш всичко.
– Е... не знам. Сигурен ли си че искаш да го чуеш?
– Да, давай, давай!
– Ама съвсем сигурен?
Тук го погледнах е една от любимите ми гримаси, чието явно послание бе „Живее ли ти се без пръсти на ръцете? Ако не, по-добре говори.”
– Добре... ти сам поиска. Така... в последно време забелязах много обезпокояващ факт... който със сигурност ще се отрази на бъдещия ми живот... – тук буквално ръцете ми започнаха да треперят от нетърпение, но успях да се удържа – Виждаш ли, естеството на проблема е следното: когато си вляза в папката с порното, компютърът ми забива.
Излишно е да ви казвам колко добре ми дойде тази малоумна шега.
– Вик (само това съкращение успях да измисля на дългото му име)...
– Да – отвърна той с една от особено кретенските си физиономии, които ме карат да се чудя дали не е избягал като малък от Иван Вазов.
– Трябва да ти споделя една много важна тайна.
– Давай.
– Ама няма да я казваш на никой, нали?
– Васе, ти за какъв ме смяташ – да не съм някъв клюкар?
– Ок – и като се наведох до ухото му тихичко прошепнах – ... познавам един...
И след това буквално извиках в ухото му:
– ... ПЪЛЕН ОЛИГОФРЕН!!!
– Ха, ха, ха, ти винаги си умеел да си подбираш познатите.
– Оффф, Викторе, не можеш ли да си сериозен поне за секунда?
Той започна да прави физиономия, но видя унищожителния ми поглед и отговори по-сдържано.
– Добре, де, добре, преставам. Кажи... но моля те престани с тези завъртулки, че ме заболява главата докато стигнеш до същината.
Казах си „Че не мога да ги мисля такива хитри преходи, не мога, ми дай да праскам през просото, пък каквото излезе” и си дойдох на думата:
– ... Викторе, може да ти се стори странно, но как ще реагираш ако ти кажа, че ние двамата с теб сме телепати?
– Ще ти кажа, че познавам един много добър специалист...
– Вик...
– Да.
– Искаш ли да измъкна от теб агоничен вик?
Може и да ви се струва странно в началото защо си говорим така, но спокойно – скоро ще свикнете, както свикнахме и ние.
– Хахха. Добре де, ми кво да кажа? Откъде ти хрумна пък това?
– Добре, явно ти трябва доказателство. Така... хм... намисли си едно число. Шестцифрено. И го запомни добре.
– Добре, намислих си.
– Сега мисли само за него.
– Добре, мисля само за него.
Съсредоточих се в него и се опитах да го „чуя”.
– Не, не, нещо не става. – казах след минута, когато взе да ми става неудобно – Но... трябва да стане, как успях по химия? Викторе, помниш ли миналата седмица когато химичката ни обясняваше свойствата на метилфенилциклохексана как ти си помисли „Тая ако си мисли, че разбирам нещо...” И се пошегува, че „Хептен нищо” не разбираш от химията.
– Ама аз това на глас ли го казах?
– Не – именно в това е въпроса. Ти си го помисли, а аз го ЧУХ. И затова го написах на дъската...
Виктор ме погледна много учудено и неразбиращо.
– Виж, Василе, почваш да ме плашиш. Какво става?
– Викторе, отговори ми на някои въпроси, ама честно, става ли?
– Разбира се, питай и дай да сменяме тази странна тема.
– ... Случвало ли ти се е понякога да чуваш гласове...
– Човече, ако питаш дали съм откачен, мога веднага да ти отговоря – не, поне не съм правил такива наблюдения.
– Офф, добре, явно без доказателство няма да минем. Но как ставаше по химия? Очевидно се дължи на нещо в обстановката.
Замислих се по какво се различаваше средата от тази в кабинета... Нищо не ми хрумваше. Дали беше заради останалите хора? Не, наоколо също беше пълно с хора. Защо мислите се изостряха и ставаха по-отчетливи именно в кабинета? И тогава ми хрумна. Плеснах се по челото.
– Колко съм прост!
– Няма защо да повтаряш общоизвестни факти...
– Викторе, млъкни сега! И слушай.
– Целият съм в слух.
– По химия всички сме супер напрегнати и тъкмо този стрес е изострил телепатичните ми способности, пък може би и твоите.
– И, какво? Да се стресирам ли предлагаш?
– Виж кво! Писна ми от теб и от глупостите ти! Толкова си смотан, че няма да се разправям повече с теб! Повече не те познавам! Аре лека вечер и си се сдухвай като искаш...
– Айде стига де. Кво се обиди ся? Знаеш че съм си такъв. – подвикна след мен. – Не исках да те обидя. Добре, ще престана да се лигавя.
Аз се върнах и изстрелях:
– Бързо, числото!
Съсредоточих се.
– 6 893 045 – това е седемцифрено бе, кретен!
– Ами извинявай, ама така ме депресира... Помислих си че верно те обидих... А! Кво! Как го позна!!!
– Виж, засега няма смисъл да се мъчим като създаваме изкуствена напрегната среда. Вдругиден имаме химия. И двамата сме изпитани, тъй че ще можем спокойно да продължим опитите. Засега потвърдих това, което знаех от преди – аз мога да чувам, а ти – да предаваш. Но по-вероятно е и двамата да сме активни, но да ни трябват тренировки...
След тази малка реч се сбогувахме и всеки си остана сам със своите мисли. Засега.

Преди часа по химия се разбрахме той през цялото време да мисли за нещо, без много да внимава в урока (не че имаше нужда от уговорки – той постъпваше така всеки час, но въпроса беше да се постарае мислите му да са колкото се може по-ясни, за да успея да ги чуя).
Четиридесетте минути никога не са минавали толкова бързо. В голямото седнахме на една пейка и проведохме приблизително следния разговор:
– Какво да ти кажа, освен че стана... Обаче...
– Виж, не можах да се сдържа. Когато се опитваш насила да мислиш за нещо...
– Знам, знам... спокойно. На никой няма да кажа. Ако ще се почувстваш по-добре, след като установим двойна връзка и аз ще ти кажа някоя своя тайна.
– Ок, нямаш проблем. Айде стига за тва сега.
Усетих, че тази тема не му е приятна и побързах наистина да я сменя:
– Човече, утре имаме история, последния ден на подготовка! Пак ще е напрегнато, макар и да имаме по две оценки. До следващия вторник трябва да успеем да осъществим връзката...
– Дам... мислим еднакво – контролната ще е супер брутална. Значи, ти чуваш, аз предавам викаш, ама това не ни устройва – за контролната ще е нужно по-скоро обратното.
– Бачеее, изобщо няма кво да ми се хилиш! И ти ще учиш колкото и аз. Иначе защо си ми?
– Добре, де, добре. Ти пък не разбираш от бъзик.
– Аз не разбирам? Ти не разбираш! Знаеш ли какво е истинска шега...
И тук възнамерявам да прекъсна разговора ни, защото започнах да му разказвам един разказ на Чудомир.
По взаимно съгласие решихме през останалите три часа – един по история и два по химия – да пробваме обратната система. Аз щях да мисля за нещо, а той – да се опита да чуе.
Нищо не се получи. Или той не знаеше как да „слуша”, или аз – как да предавам. Всеки ден след училище си предавахме опит, но не е много лесно да обясниш на някой как правиш нещо, без самият ти да си наясно.
Но „Времето си лети и не чака, маафака” както обичаше да казва Виктор. Защо обичаше? Защото после измисли друг израз, който не е за пред хора...
Та не успяхме да разберем какво толкова правим, че да е възможна връзката и аз се изкъртих от учене, а Виктор... ОТИДЕ ДА РИТА сутринта преди контролната!!!
Раздадоха ни листовете и като видях въпросите просто ми призля...
– Васе, бе на трето „а” ли е или „в”? Ако е „а” си обърни листа веднъж, ако е „в” – два пъти.
Обърнах си листа веднъж и, след като хвърлих поредния унищожителен поглед на Виктор, който дискретно ограждаше отговор „а”, продължих да си блъскам главата над въпроса за попълване.
– Сори, че те депресирам отново, ама на пето съм почти сигурен, че е „г”. Ако е „г”, повикай госпожата за малко.
– Госпожо, може ли за малко... Това тук „т” ли е или „г”?
– „Т” е.
– Благодаря.
След като свери и попита за половината от трийсетте въпроса на теста, Виктор се направи че проверява, предаде си листа и излезе най-невъзмутимо.
Отдъхнах си. Като погледнах часовника, установих че ми остават седем минути да попълня почти половината тест, включително и онова гадното упражнение.
Ако се съсредоточах...
– Хайде бе, Васе, няма ли да излизаш вече?
Игнорирах гласа и продължих да мисля по гадния въпрос. Точната дума (във въпросите за попълване има празно място, на което се слага точно определена дума) ми се въртеше в главата и тъкмо да се появи...
– Ако нещо те чакам на пейката...
Думата изчезна, а аз стиснах толкова силно зъби и впих нокти в ръцете си, че още малко и щях или да си счупя ченето, или да си пусна кръв...
След минута се успокоих и започнах другото упражнение – онова, на което ни беше казала да внимаваме как заграждаме отговорите, защото ако сбъркаме и после го поправим, ще го счита за грешно. Мислих дълго и реших, че отговорите са „а”, „б”, „в” и „д”, без г. Започнах много внимателно да ги заграждам.
– Василе, сори че отново те притеснявам, ама на шесто май бяха всички без „г”, да не объркаш, че тя ми каза ако напишем всичките, че няма да ги счита...
Шести въпрос попълвах в момента. Погледнах надолу. Докато го слушах, автоматично бях продължил след „б” и ги бях заградил всичките. Тогава чашата на търпението ми не само преля, ами направо се счупи на парчета.
– КРЕТЕН МАЛОУМЕН!!! НЕ СТИГА ЧЕ ТИ ПОДСКАЗАХ, АМИ И МЕ ДЕПРЕСИРАШ! ОСТАВАТ ТРИ МИНУТИ, А ЗАРАДИ ТЕБ НЕ СЪМ НАПРАВИЛ И ПОЛОВИНАТА!!! ОСТАВИ МЕ НАМИРА!!!!
Тогава забелязах нещо странно. Почти целият клас се хвана за главата, а госпожата сгреши една оценка, която внасяше в дневника (през десетгодишния ù стаж в нашето училище това никога не се бе случвало!).
Естествено, не можах да се успокоя, освен това гласовете значително се усилиха и нищо не направих. Предадох преждевременно (то не че не оставаха две минути де) и отидох да пребия Виктор.
Когато го намерих, разбрах че няма нужда да му правя нищо повече... Лежеше на една пейка и се държеше за главата, а от носа му течеше кръв. Очите му също бяха пълни с кръв. Когато ми каза че съжалява и ми обясни какво бях сторил, се уплаших страшно да не съм му предизвикал някой мозъчен удар.
Заведох го до болницата и през цялото време усещах огромна буца в гърлото си. Заради някаква тъпа контролна да УБИЯ – да, в действителност ако починеше сега, аз щях да съм виновен! – най-добрия си приятел... Проклех се трижди задето не си бях кротувал. Но откъде можех да знам, че изобщо ще ме чуе... просто се бях изнервил прекалено много...
Той отсъства две седмици, а точно толкова отсъствах и аз, понеже гласовете се бяха увеличили и усилили до такава степен, че едвам чувствах съзнанието си... Прекарвах дните си свит на кълбо, увит презглава с юргана и с поне три възглавници върху главата си... Естествено, това изобщо не намаляваше силата на гласовете. Не можех да мисля, не можех да си спя или да си почина. И на мен ми течеше кръв от носа и разбрах, че след онзи вик между нас се бе получила някаква връзка и ако той умре, аз ще го последвам...
Той не умря. Аз също. Ударът беше лек.
Когато изтекоха двете седмици, положението ни едновременно се подобри. В понеделник сутринта се разбрахме по телефона да се чакаме един час преди училище.
– Виж, Васе, извинявай.
– Ти ли ми се извиняваш? Аз за малко да те убия! Аз трябва да ти се извиня...
– Не... аз започнах пръв...
Получи се леко неловко. След минута мълчание, подех:
– Виж, и двамата мразим тези лигави работи, тъй че да приемем, че и двамата сме квит и това е, става ли?
– Става.
– А сега, след като и двамата можем да предаваме и приемаме, да обсъдим как да го използваме най-добре...
– Нямаш проблеми.
– Значи... – остатъкът от диалога бе проведен по телепатичен път.

До края на първия срок комуникацията вече бе станала двустранна. За контролните учехме заедно и общо взето беше супер яко, защото това означаваше два пъти по-малко учене – тоест, два пъти повече време за спане, почивка и... игрички по нета. (знаете как е)
Гадното беше, че още не можехме да се освободим от необходимостта от някакъв вид напрежение, който да изостри мислите.
След свързването си вече чувахме своите „гласове” къде-къде по-силно от преди, но това важеше и за всички останали, така че освен в часовете – когато бяхме сравнително близо един до друг, напрегнати и съсредоточени – на практика не можехме да си говорим.
И какво – да не би да беше малко? Няма химия, няма биология, няма география... Наредихме шестица до шестица и месец преди края на втория срок вече бяхме оформени почти по всичко.
Както предполагам се досещате, ходехме си на гости всеки ден и упражнявахме дарбата си. Доста време мина преди да се научим как да избистряме и насочваме правилно мислите си (без да ни заболи зверски главата след пет минути). Но необходимостта от стрес и съсредоточаване си оставаше...
Дойде ваканцията.
Няма да ви описвам всичките мизерии и забавления на двама тийнейджъри – както вече споменах, целта на този разказ е единствено да ви покаже живота на телепатите. Ще се задоволя с лаконичното – „беше супер яко” и ще се опитам в основни линии да отбележа докъде стигнахме по Въпроса.
– Викторе, знаеш ли какво си мислех?
– Не, но съм сигурен, че ей сега ще ми кажеш.
Реших да не употребявам насилие в самото начало на разговора – предчувствах, че скоро ще ми се отдаде по-сгоден случай за това.
– Нали помниш по биология...
– О, стига, стига, стига-а! Момче, лято е. Проумей го най-после. Лято означава – купонче, кефляк, мачлета, плажленцета... Лято – почивка. Лято – не учене.
– Вик...
– Да. – отново малоумна физиономия (това момче има данни за клоун)
– Искаш ли да прекараш лятото в Пирогов и до края на живота си да не можеш да си използваш чененцето, пръстенцата и оченцата.
– Ха, ха, ха! Не, не искам.
– Добре. Тогава ЗАМЪЛЧИ и ме изслушай първо... Така... Та какво става в тялото когато си в стрес или напрежение?
– Ми нз, не помна.
– Жлезите почват да бачкат. И се отделя адреналин и там други някакви секрети...
– И кво?
– Още ли не схващаш бе, олигофрен? Кога можем да се чуваме? Когато сме стресирани. Тоест, когато жлезата произвежда адреналин...
– Васе, за кво говориш – можем да се чуваме само когато си говорим, кви са тия...?
По-сгоден момент от това не можех и да очаквам. След като отпуснах ръката си, за да му дам възможност да си поеме дъх, продължих:
– Разбираш отлично за какво говоря, нали?
– Ха, ха, да, ха, ха, ха. Споко де, много се нервиш нещо.
– А ти много се лигавиш. Имам чувството, че не можеш да се удържиш сериозен и за миг. Както и да е, та... Виж, тези жлези могат да се задействат и волево. Поне така си мисля. Всяко действие което се извършва достатъчно продължително, се записва като придобит рефлекс. И считам, че ще бъде достатъчно да си го припомниш, за да започне жлезата да произвежда адреналин и съответно да можем да общуваме телепатично... Нали?
– А... кво, кво? Сори, бях се загледал в е оная с поличката. Би ли повторил?
Понечих отново да приложа насилие спрямо Виктор, но той ме спря със смях и ми каза, че ме разбира, но просто тона ми, убедеността ми и самите думи, които използвам го подтикват да се бъзика.
– Ще те попитам още веднъж преди да започна да премахвам физическия ти образ: „Навит ли си да опитаме?”
– Разбира се... Аммм, но как?
– Как, не се ли сещаш за нещо, което ти повдига адреналина?
– Ми, честно казано, не.
– А нямаш ли на десктопа една иконка, която си кръстил: „Няма отърване?”
Последва кретенска усмивка – беше зацепил накъде бия.
– Момчеее, Айси Тауър е най-великата игра на вселената!
– Да бе, да, ъфкорс. Няма значение. Важното е да си припомниш случай, когато си бил пред прага на един от нищожните си рекорди...
– Бачеее!!
– Добре де, бъзикам се. Всъщност се прекланям пред огромното ти майсторство и тайничко ти завиждам за сърцераздирателните рекорди, които правиш на тази малоумна игра... Та, припомни си особено напрегната ситуация и – готово. Връзката ще се осъществи.
– Нямаш ядове. Кажи кога.
– Ми, например сега!...
Познатите малоумни правоъгълничета и едно човече, което напълно безсмислено скача по тях като от време на време се превърта.
– Момчеее, скива ли го? Това беше направо световен рекорд!!
– Продължавай да си го представяш, ни ся обяснявай.
– Хм... ми при теб какъв е катализатора, бе Васе?
– В момента никакъв. И без това съм достатъчно напрегнат.
– Що?
– Бе имам си проблеми...
– Ясно, не ти се говори.
– Достатъчно е само да поискаш и ще ги видиш, но...
– Спокойно, няма. Не се притеснявай. Когато ти се говори, кажи. Сега да се кефим максимално, щото знаеш ли кво? ДЕЙСТВА!! Василе, ти си гений, маафакъъъ!
След това съдбовно прозрение на Виктор, ние продължихме с телепатичния разговор, състоящ се от асоциации, думи и от време на време картини, радостни че вече сме се отървали от дразнещата необходимост от напрежение.
Това лято двамата ходихме на почивка на различни места. Най-якото беше, че след всички картини и думи които ми изпрати, аз имах чувството че съм на Бяло море с него, а той – на планина с мен на Смолян. Един ден ми показа дори селото си, което е твърде далеч от града ни – близо до Стара Загора и аз много се смях на смешния език на тамошните хора, а аз пък му показах пилетата и Жана Д’Арк (кучето ни). Освен това се опознахме супер добре – когато говориш телепатично не можеш да лъжеш, нито да скриваш. Даже си помогнахме взаимно с някои лични проблеми. Нямате представа какво е да споделиш с някой неразрешим проблем и той да те разбере, да може да го почувства точно както ти го чувстваш. Усъвършенствахме предаването и приемането и до началото на годината минавахме само с няколко секунди Айси Тауър, за мое огромно облекчение.
Какво друго? Не знам. Май нямаше нищо друго извънредно – още не се различавахме чак толкова от връстниците си. А, сещам се за няколко диалога, които ще ви предам само частично – все пак, някои неща са твърде лични.
Неделя сутрин. Десет и половина. Събудил съм се в девет, но още лежа, защото ми е много приятно да си представям разни любовни фантазийки – сещате се, аз съм герой и спасявам любимата... такива парфюмни мечтички, които ми доставяха такова удоволствие. И изведнъж образите в главата ми изчезват.
Една сестра влиза в чисто бяла стая. Доближава се до леглото на пациента, преглежда термометъра, цъка с език и започва да сваля дрехите си... бавно, с подчертана настоятелност... После пациентът поставя термометъра на едно необичайно място...
Отварям очи и поглеждам през прозореца. Образите си остават. Досещам се за какво става въпрос. Прочиствам съзнанието си по познатия ми вече начин –
Ядрото се разцепва. Верижна реакция... Унищожителен гръм... Ударната вълна помита всичко. Гъбата се издига в прочистеното ми съзнание.
Бавно и акуратно си припомням и рисувам в детайли в съзнанието си образа на Виктор. Картината се отдалечава и вече го виждам целия. Тъмнината около него се преобразува в огромна магистрала. И след миг през тялото му минават: тойота ярис, тристатонен камион Ман, двуетажен автобус, след това една релса прорязва магистралата и го прегазват влак, трамвай, тролей; после един старовремски огромен танк, бронетранспортьор; после всичко се показва в още по-едър план и върху тялото се изсипва свърхзвуков самолет, последван от джъмбоджет, космическа совалка и завърналия се от Нептун Войаджър; после магистралата отново се появява и през Виктор минават дилижанс, Харли Дейвидсън, пистов бегач и шейна.
Всичко се размазва и дематериализира, за да се изчисти образът на Виктор. Този път на мястото на магистралата се шири безкрайна пустиня.
Тялото му бива късано, рязано, горено, душено, обгазявано, поливано с киселина, смазвано от преси, облъчвано с алфа, бета и гама лъчи...
След това зрителното поле отново се отдалечава и все пак напълно отчетливо се вижда как върху Виктор падат: походно столче, масивно кресло, якия ни диван, физкултурния ни салон, МГ-то, нашия блок, партийния дом, айфеловата кула, свинкса, космическата база „Мир 3”, скалистите планини, последвани от луната, Марс, Сатурн, Уран, и Юпитер... Накрая атомна бомба с размерите на спътника „Йо” пада и помита всичко в умореното ми съзнание.
– Е, добро утро, кретене! – Широко усмихната физиономия.
Триста реда, запълнени с „хахахахахахаах”.
Хиляда хилещи се човечета.
– Добре бе, килър!. Хареса ли ти клипчето? Що не го догледа до край?
– Викторе, чашата преля! Кажи ми къв ти е проблема точно.
– О, с огромно удоволствие ще те просветля. Значи, проблемът се състои в това...
... страшно ми се ебе.
– Оффффф.
Човече, което въздиша дълбоко.
– Ми тогава що не извършиш това толкова необходимо на помраченото ти съзнание физиологично действие.
– Малеее, ти наистина ги съчиняваш тези фрази...
Десетина хилещи се човечета.
– ...О, бъди сигурен, че при първата появила се възможност ще го извърша. Само че тъпото е, че нещо не ми се отдават възможности.
– Офф, добре. Да видим... Какво би направил в следния случай:
Картината се изчиства. Появяват се дървета, треви и некадърно павирани улички. По тях разкривено и смешно се движи образ, напомнящ на Виктор.
– Значи, ходиш си ти в парка и ...
Едно яко маце седи мълчаливо на една пейка. В красивите очи блестят сълзи, от километри си личи, че момичето страда дълбоко. Самото ù присъствие издава някаква дълбока лична драма.
– ... и срещаш нея.
Образът на Виктор спира и с възможно най-загрижения тон пита:
– Кво стаа, маце!
– Ти мълчи сега, че ще ме принудиш да ти проглуша ушите с увеличения на макс лай на кучето отвън. Освен това ако кажеш така в действителна ситуация, най-много да получиш удар в слабините.
– Ок, нп. Ще говоря само когато ми зададеш въпрос.
– Та ти я питаш: „Извинете госпожице, нямаше как да не забележа, че стоите сама и имате някакъв проблем. Мога ли да ви помогна?”
– А тя ти отговаря...
Момичето вдига глава – болката е ясно изписана в красивите ù зеници и трябва да си абсолютен КРЕТЕН, за да не я видиш. То казва нежно и отчаяно:
– Най-любимия ми човек в света... той ме излъга... Мами ме с друга от толкова време. Колко съм глупава! – тя прегръща с ръце коленете си и красивите ù дълги коси покриват прекрасните бедра.
А ти питаш... Айде оставям на теб да продължиш ситуацията.
– И кво? Измами те копеленцето, а? Ми да та утеша... Така де... Скъпа, мила, свидна госпожице, от думите ви ме тресна такава голяма болка, че просто се чувствам длъжен да направя всичко, което е по силите ми, за да ви донеса малко радост в този толкова тежък за вас момент...
Човечето се навежда и се нахвърля върху момичето...
Изчиствам потресен съзнанието си, за да го запълня с огромно човече, което се пляска с такава сила по челото, че чак мен ме заболява.
– Момчеее, ти си непоправим.
– Ми не, всъщност, просто много ми се е...
– ееееей! Кучето лае и чака да увелича децибелите в беззащитното ти съзнание...
Усмихнато човече.
– Добре де. Споко. Вярно е, непоправим съм. Но така е с всички. Да не би да искаш да ми кажеш, че на теб не ти се...
– Дори и да ми се... все пак мога да се сдържа и да изчакам да му дойде времето. Ти кво ще постигнеш с тези клипове и... кой знае кви работи правиш там... Противно ми става само като се сетя. М?
– Васе, ти просто си хейтър. Еротиката е изкуство, мойто момче.
– Еротиката, мой човек, е най-пропадналото, противно и отвратително нещо, което може да ти хрумне и от нея има точно толкова нужда колкото от вафлите боровец. (адски мразя тези противни смесици на шоколад и тесто)
Една типична вафла боровец, задраскана с огромна червена черта.
– Като си толкова загорял, що не идеш по пловдивската магистрала? Сигурен съм, че ще намериш призванието си.
Човече което се хили толкова, че на очите му се появяват сълзи.
– Аре стига се бъзикай. Добре, какво против еротиката имаш толкова?
– Офф, ако почна сега да ти говоря за това как тя се бърка противно в чистото детско съзнание, предизвиквайки фалшиво преждевременно порастване и вкореняване на...
– Хрррррр – мислите ми са прекъснати от прозяващо се и хъркащо човече.
– Ясно. Добре тогава, кажи ми защо толкова бързаш.
– Щото е супер яко!! Момче, ти на коя планета живееш?
– На земята... А ти? Осъзнай се малко. На шестнайсет си.
– Момче, шестнайсет години без секс... питаш ли ме как съм издържал?
Човече, направило печална гримаса, което бързо се ухилва супер малоумно и започва почти истерично да се смее.
– Даммм, диалозите с теб винаги ми доставят огромно малоумолствие. Добре де, що не си хванеш гадже?
– А ти?
– Много добре знаеш. Големите ме карат да страдам, а малките не ме интересуват.
– Хмм – замислено човече. – Добре, ский следната ситуация:
В библиотеката влиза супер яко момиче, носещо около десетина книги. Заглавията им ясно се виждат – разпознавам Саймък, Азимов и Кларк. (той знае само тези от любимите ми автори), на останалите просто пише „фантастика”.
В същото време аз записвам двайсетте си книги (Виктор има навика да преувеличава и винаги се бъзика с това, че „ограбвам библиотеката”). Тя преглежда заглавията и ме пита умолително:
– Извинявай. Тази книга много ми трябва сега. Като я прочетеш, би ли ми я донесъл направо у нас. Телефонът ми е... всъщност ето ти визитка.
Момичето ми подава визитка, на която пише:
Таня Димитрова
доктор по математически науки,
лингвист,
професионална масажистка,
топ модел,
мис Вселена...
тел. 44-54-32
адр. „Улица Блаженство”
– А? Какво ще направиш тогава, жребецо?
– Ще направя следното:
Разглеждам задълбочено визитката и след минута питам:
– Ще ми кажеш ли, Таня, защо ми даваш визитката си – която е доста странна, впрочем – и искаш да ти донеса книгата вкъщи, като просто можеш да почакаш докато я върна, за да я вземеш... или просто поискаш същата от хранилището?
– Бе, представи си че е последната, бе, олигофрен, развихри се малко, стига си ù задавал тъпи въпроси... Офф, добре, тя ще ти отговори така:
– Хи, хи, хи, ми всъщност – навежда се по възможно най-мръснишкия начин и ми прошепва тихо: – Пич, супер загоряла съм и ти ме кефиш толкова, че искам да осъществя всичките ти желания в близките десет години. Не държа да си само с мен, но леглото ми ще е винаги отворено за теб... А, и между другото... печелила съм титлата „мис мокра фланелка” всяка година откакто навърших 15 в повечето български курорти.
– Кажи, няма ли да я спукаш тая?
Човече, което се хили до пръсване. (буквално)
– Викторе, наистина ли си мислиш, че е възможно момиче да каже това?
– Бе няма значение. Айде, да не е точно така, но да е нещо подобно – не съм особено добър в сюжетите като теб. Питам те ако още утре срещнеш перфектната няма ли да ù се нахвърлиш?
– Не, разбира се. Освен това животът ме убеди, че Перфектната не съществува. Добре, виж... сега нямам време за гадже. Тя ще иска всеки ден да излизаме и най-важното... няма да ме разбира.
– Добре, защо си мислиш, че няма да те разбира?
– Ми, като за начало: досега не съм срещнал жена, пък и изобщо човек, който да ме разбира. А и кое момиче ще приеме момче, което предпочита да пише вместо да излиза с нея всеки ден?
– Да, мисля че разбирам накъде биеш. И при мен положението е подобно... Васе, ти ме познаваш – аз ако в шест не изляза да поритам, няма да спя. Пък и как да ти кажа... хм... ми някак си се чувствам несвободен...
– Ясно. Просто си такава свободна натура.
Намигващо човече.
– Ама споко, някой ден може Джина Уайлд да намине и край твойта къща...
Към хиляда ухилени човечета.
– Хаха, айде, Васе, че стана единайсет почти. Ааа, между другото неска ще праскаме баскет, идваш ли?
– Разбира се. Кога?
– Мииии...
Човече, което се чеши по главата – и от далечината, от която се вижда си личи, че изобщо не го сърби там.
– ... Обличам се, ям, оправям се, изсирам се...
– Ще те помоля ако ти се ще да доживееш до пълнолетие (и безнаказано гледане на порно) да ми спестяваш такива думи и КАРТИНИ на тези действия. ОСОБЕНО преди ядене!!!!!!!!
– ХАХХАХА. Сори, бъзик бе, не се впрягай, че току виж някой те яхнал.
– Добре, добре... ЧАС!!!
– Ми, трябва да си измия зъбите, да се изпи...
Един огромен сатър, заемащ цялото зрително поле. На него с кръв е написано: Внимавай Викторе!!!
– Хаха. Дванайсет пред нас. И да не закъснееш, ей!
Швейцарски часовник.
Едно голямо: „АРЕ Ч” (хайде чао) и затворих съзнанието си.
Затварянето на съзнанието е нещо като... трудно ми е да ви го обясня, понеже няма еквивалент при нетелепатите. Ще се наложи да използвам една от любимите си аналогии. Да си „отворен” означава да си нащрек и да си готов да приемаш и предаваш – то е все едно вечер да се вслушаш и да успееш да различиш на фона на градския шум някоя птичка пееща в далечината. Когато си затворен отново можеш да приемаш и предаваш, но не се вслушваш и пропускаш думите и асоциациите, които ти изпращат. Може би ако трябва да се преведе на вашия език ще звучи така: „Ставаш отнесен”.
Какво друго? Май това е за тази ваканция. Проведохме и други такива диалози, но те бяха по-малко интересни и не разкриват нищо друго освен огромния олигофренизъм на Виктор и още по-огромното ми раздразнение. Няма смисъл да ги описвам.
Вижте, онзи за алкохола, удоволствията и подражанието, мисля, си заслужава. Той започна по следния начин:
Семейна вечер. За първи път от сигурно година сме се събрали всички – което ще рече аз, майка ми и баща ми – и ядем. Любимото ми – печено пиле и пържени картофи. Баща ми е донесъл от село вино от осемдесета и от шейсетградусовата ракия. Бе, кво да ви разправям – това все пак е курбанът ми.
Мислите ми лениво гравитират около това колко хубав е живота, колко приятно ми е – колко яко влиза виното и как ракията се стича по вените ми.
И изведнъж долавям сигнал – той е като слаба светлинка, като тих монотонен звук едва отличаващ се от останалите...
Преставам да измислям малоумни сравнения и се съсредоточавам.
– Момчеее, отиваме във Валдито сега и ще се натряскаме като говедааа... (стотици а-та, продължаващи безконечно в съзнанието ми)
Човече, което се влачи по улицата.
– Обаждам ти се сега, за да те предупредя после да не ме търсиш – вероятно ше сам нокаут и ша сам доста затворен.
Няколко хилещи се човечета и едно, което се хили като Гуфи.
– Викторе, по-малоумно нещо от това не можа ли да измислиш? Добре, и защо ся го праиш тва? За да си като ония кретени.
– Васе, колко пъти сме говорили за това? Не искам да съм като „ония кретени” и няма начин да стана като тях.
– Тогава защо излизаш с тях непрекъснато и защо се държиш като кретен?
– Ха, ха, имаш грешка нещо, аз така си се държа по принцип. А защо излизам ли? А ти какво предлагаш, да си стоя все в къщи?
– Така се държиш по принцип ли?
Образът на Виктор, който произнася няколко брутални фрази, очевидно заимствани от малоумната му компания.
После образът му, който се клатушка и върши някои нормални за пияниците дейности.
– ... и разбира се, че не те карам да си стоиш вкъщи... просто можеш да си намериш къде-къде по-не-толкова-малоумна компания0.
– Офф, Васе, и къде предлагаш да я намеря? Да не би да растат по дърветата? И докато търся, какво – да си стоя вкъщи сам ли? Васе, аз не съм като теб. Пък и ти... как върви при теб търсенето на референтната група?
– Много добре знаеш, че това не е никакъв аргумент. При мен нещата стоят по-различно. Досега не съм срещал човек, който поне малко да ме разбира. Човече, даже ти, който можеш да четеш мислите ми и да усещаш частично моите чувства, си на светлинни години от това да ме разбереш....
– Виж, тая тема ще я нищим друг път, че сега нямам време.
– Ти пък ако си мислиш, че ми пука дали се правиш на кретен и дали се връщаш пиян като... – картина на типичен кютук – много се лъжеш! Се ми е тая.
– Аре стига де, Васе. Добре, айде кажи ми каквото имаш да казваш. Имам още няколко минути.
През това време баща ми ме гледа странно и започва да се пита защо съм се умълчал толкова.
– Викторе, аз съм преди всичко далеч от мисълта да ти казвам какво да правиш. От мен можеш да очакваш само съвет. И ето го моя съвет – човек винаги така започва: по чашка с компания, после по две-три... и неусетно се превръща в...
Образът на Виктор в скъсани и мръсни дрехи, прегърнал пет бутилки долнопробна ракия, облегнал се на казан за боклук.
– Василе, какво се умълча – бащата е искрено притеснен – Я опитай виното. Много е приятно.
Взимам пълната догоре чаша и отпивам толкова значителна глътка, че да приспя подозренията на баща ми.
– Вик, знам какво си мислиш...
– Е, нали говорим телепатично, оставаше и да не знаеш.
– Ха, ха, прав си, много от редовните изрази губят смисъла си при нашия вид общуване... Добре де... в смисъл, че ти се струва че от чашка нищо не може да стане, обаче психическата зависимост...
– Знам, Васе, знам... точно в тези часове по биология не блеех през прозореца. Знаеш, че това ме интересува.
Гърлото ми пресъхва и отпивам още по-значителна глътка вино, този път без особено да се интересувам от подозренията на баща ми.
– Виж, Викторе, мярата е най-важното...
– Василе, по-полека с виното. Преди това изпи и чаша ракия. Да не прекалиш, че утре ще те боли главата. – баща ми се усмихва добродушно.
– Човек за малко се отпуска и...
Река, която тече... тече.... тече....
– Васе, кво ти става бе?
Огромна клечка кибрит, която се възпламенява и гори... гори... гори...
– Ехооо! ВАСЕЕЕЕ!
Главата ми се замайва и ми е много трудно да мисля. Успявам да скалъпя някак си:
– Виж, Вик, ся не мога да говоря. Изникна нещо обаче когато... такова... бе утре ще се чуем... и помни... недей да... бе, както и да е.. праи квот си знаеш....
– Баща ми, прав беше. Нещо ми се замая главата и ще ида да се наспя.