автор: sYco

Вече няма шум.
И продължава да е бяло, а ние пътуваме все по- навътре и по- навътре.
Разговорите секнаха.
Погледите са забити надолу.
Монотонният звук на двигателя приспива.
Нищо не препречва хоризонта - нито сгради, нито дървета, никакви хълмове, треви или камънаци - гола, пуста земя, покрита с лед.
Забравих защо тръгнах и само късно вечер чувам как в мен, дълбоко, отеква приглушено звук на разбиващи се... вълни, мисля беше думата.
Момичето до мен вече не се усмихва... все по- навътре и по- навътре, не в земята, а в себе си.
Човече, тук миризмата на студ покрива всичко - най-вече нас и дъжд не вали, ама нито капка.
Вчера някой се разкрещя "Сняг, сняг!" и аз погледнах нагоре, надявайки се да видя снежинки, поне една шибана снежинка...а то се оказаха някакви сиви, проскубани парцали, толкова безнадеждни, колкото... не намирам думите.
И изведнъж така ми се припсува, просто ми прималя от желание да кресна "Как сняг?! Не виждаш ли?! Сняг! Сняг ли е това? Ти спускал ли се някога по заснежен склон, заривал ли си ръце до лактите в белите, почти болезнено искрящи преспи..." и след това отмина. Седнах кротко на мястото си и заспах.
Но сънувах
И вече знам защо е толкова дълго пътуването и защо е толкова убийствено скучен денят.
Това е начинът ние да се пречупим, човече, да станем Ние, ама с главна буква, да сме част от онази разходката, сещаш се, като в книгата, защото ако се пречупим ще получим Всичко.
Ама аз не искам всичко.
Не, братче, изобщо не искам всичко, защото го имах. Имах си момиче и работа си имах, самодоволство и дебели купчинки учебници, много филми и музика, но по- различна.
Сега, докато пътуваме, до мен са само "Зелените хълмове на земята", защото аз ще ги открия. Може дори утре да се събудя и да ги видя, ширнали се пред мен.
"Знам едно място, където няма смог, нито водородни бомби..." и аз го знам него. Знам, че не сме и нито спасено, нито изгубено поколение и се усещам как ей сега ще почна да ти говоря за живота.
Само че тази вечер ще спя и когато утре застана на Стената (сетих се за нея, разбира се. Тя винаги е в мислите, може и като сянка, обаче упорито присъства, никога не изчезва) няма да чакам никого, понеже аз ще бъда там и това ми е достатъчно.
Все по- навътре и по- навътре... абе, човек, много ми е интересно- доколко надълбоко ще се осмеля да нагазя и какво ще ме чака там... с разпенени вълни и подводни течения ще се справя,с заливи... и камъни ще нося...ама ако липсват? Ако няма такова нещо и има само бели, изчистени коридори?
Знаеш ли все си мисля за пръските от морската вода...мога да си представя, че са дъжд. Няма да е трудно и си спомням като малък първата ми издраскана тениска (много стара, много дуждовна и много моя) с let it rain... трябва да спя, да спя трябва, защото, когато се събудя, ще ме чакат.


***
Часовете се сливат
Беше ме страх и вече съм почти сигурен- имало е защо.
Човече, тук самият въздух Дере.