Онова което видяхме, когато влязохме през голямата дървена порта надмина представите, които си бях изградила от разказите на очевидци. Градината беше просторна; две дузини прасковени дръвчета описваха почти идеален кръг, заграждайки красива зелена морава с цветни лехи, отделящи седем статива. Насред този имаше друг, само че циментов кръг, задигнат на около петдесет сантиметра от земята, на който сега на стар, разкривен, дървен стол седеше оскъдно облечена, но добре изглеждаща жена на средна възраст.
- Отивайте зад празните стативи и започвайте! - каза рязко художникът, поглеждайки ни разсеяно.
Между нас изсвистя един безмълвен въпрос, в отговор на който застанахме зад стативите. Слънцето се беше заплело в короната на дървото, под което се намирах, и в опитите си да се измъкне от разлюлените му клони, изрисува няколко картини по събудената трева.
Не виждах модела, слънчевата картина караше молива ми свободно да размазва мекия си графит по белия лист. Когато той се приближи и видя изцъклилото се на листа недоумение, каза:
- От теб художник няма да стане, но ако дойдеш утре сутринта в осем можеш да започнеш работа при мен.
Къщата беше стара, но добре поддържана, двуетажна, просторна и силно осветена поради множеството прозорци, прорязващи каменния зид. Не изглеждаше трудна за поддържане, защото нямаше много мебели. На първия етаж се намираше ателието на художника, което в студени и дъждовни дни се превръщаше в класна стая. Вътрешна каменна стълба го свързваше с втория етаж, където се намираше кухнята с голяма трапезария, сервизните помещения и двете спални. Северната беше за мен. От няколкото думи, които изтърва сутринта, разбрах, че трябва да поема задълженията на икономка, технически секретар и за каквото друго се сетех. Той имаше своите ученици: малки деца, зрели мъже и жени, възрастни хора.
Една сутрин бях станала доста по-рано от обикновено и пиех чай в градината. В главата ми се рояха куп въпроси. Мирисът на прясно сварено кафе спря за момент рояците и ме накара да се обърна - застанал зад мен с две чаши в ръка, той каза :
- Няма да ти плащам заплата, ти разполагаш с парите. Осигурявай всичко необходимо за работата на учениците и малко храна за нас, а другото е за теб.
- Но учителю… - опитах се да възразя аз - парите са пове…, - на което той ме прекъсна с едно кратко:
- Занапред купувай материали за още един ученик. Стативът до източния прозорец в ателието е за теб. Задачата ти е поставена. Всяко свободно време използвай за рисуване. Ще те наглеждам.
Подаде ми чашата с кафе, стана и си тръгна. Аз останах на място, изпразвайки обезумелия си поглед в отдалечаващия се мъж. Въпросите ми, провиснали незададени, сега се поклащаха вяло в едно с отговорите си, а на мястото на очакванията ми се беше настанил той.
Денят пое по своите планове, подобно на предходните, но в него пулсираше нов, за мен, ентусиазъм. Работих с удоволствие. Бързо свърших със задълженията си и седнах да рисувам. В горния ляв ъгъл на статива беше закрепил снимка на картина, вероятно негова. Започнах да прерисувам.
- По-рязко, щрихът ти е плах - чух го да казва зад мен; хвана ми ръката и я поведе. - Тук линиите са плътни, удебелени, това е основата на цялата композиция. Така, така е по-добре. Натисни момиче, натисни! Тази сянка трябва да плаши, да отблъсква и да привлича, да омагьосва с топлината на дълбочината, и тайнството, които концентрират цялата сила на слабостите ни. Вземи друг цвят, вземи нещо топло, тя го предполага. Да, така да! Питай се, постоянно се питай: "Какво казвам, какво искам да изразя…?" Отговорът на този въпрос ще видят хората.
- Аз, само прерисувам , учителю…. - запротестирах.
- Хвана ли чувството? Закъде си без него, момиче? Открий го, хвани го и се остави да те води. Повтаряй това докато събудиш своите чувства. Те ще те отведат до смисъла, а там зад него е усещането за загуба, когато не можеш да го излееш върху платното.
Буцата в гърлото ми нарастваше с всяка негова дума, превръщайки се в ледена тръпка, докато се изля от очите ми. Разплаках се. Разбирах какво ми говори, знаех че беше прав, но не знаех как да направя онова, което искаше от мен.
- Плачи, ако това ти помогне, - каза той - но не за себе си. Плачи за изгубеното чувство. Не се вглеждай в образите, не разглеждай техниката, не се отплесвай в детайлите. Първо открий него, другото ще дойде от само себе си, а на онова, което няма да дойде, аз ще те науча. Така, това сиво тук трябва малко да се подсили.
- Но това е синьо ...
- Добре, просто го подсили. Цветовете ти са някак вяли, слаби.
- Аз ги намирам ярки, дори ме дразнят…
- Така ли? Ярки казваш, а…
- Какво става с теб?
- Смяташ ли, че и другите са забелязали?
- Ходи ли на лекар?
- Няма смисъл…
Нещо ставаше с този човек. На повърхността излизаше друг негов аз - независим, угнетяващ, плашещ, самоизразявящ се, който все повече го обръщаше навътре. Хората и някои от учениците му го възприемаха като нелюбезен темерут. Но истината не беше тази и това разбираше съществото ми. Не говоря за щедростта му, дори не за това, че в моето обучение влагаше душата си, нещо което не бях получила и от родителите си. Не се държеше като учител или като родител. По-скоро на моменти се сливаше с мен и се държеше така, сякаш съм част от него, и се топеше, когато аз вибрирах на същата честота. След това чувствах такава несигурност и раздвоение, че не бях сигурна дали краката, на които все още стоя са мои. Ледените тръпки, болезнено газещи гърба ми, се изпаряваха в мига, в който хващах четките и боите. Подобен ефект имаха и разговорите ни в градината до късно нощем.
В края на втората година от живота си при него, аз вече не запълвах свободното си време с рисуване. Рисуването изпълваше мен. Всеки миг, който не можех да изразя или не можехме да излеем на платното губеше смисъл. Той беше неизменно до мен, присъстваше във всяка моя картина. Почти не говореше. Вземаше ми четките, подменяше ми боите, пляскаше и драскаше по платната, а аз преработвах, връщах се, започвах отново, докато онова, което искаше да каже пропиеше в мен, в мисълта, в душата, в очите, в ръцете ми, дотогава, докато се материализира в картините.
Беше краят на юли, малко преди неговата изложба. Седяхме в градината и говорихме до сред нощ. Тогава за първи път той ми разказа за живота си: щастливо детство, ярък талант, многообещаваща младост и едно дълбоко разтърсващо разочарование.
- Мислех че не ме разбира, докато тя съвсем съзнателно ме е унищожавала и когато ме отказа от рисуването, триумфиращо си тръгна. След това започнах да се занимавам с преподаване, което не ми даваше много, но поне ме съхрани до момента в който те срещнах. През тези две години, аз по-скоро учих себе си отколкото теб. Учех се да живея пълноценно, да се доверявам другиму, да давам без страх и заради мен, и заради теб. Бавно и постепенно угасващото ми зрение се заместваше с току - що покълналата вяра в мен самия.
Следващата седмица почти не се видяхме, прекарваше по цели дни навън, в галерията, зает с аранжирането на картините. Аз водех занятията на учениците и се занимавах с организацията на коктейла, и всички останали досадни подробности. Вечерта преди откриването го взех от галерията.
- Свърши ли всичко ? - попита ме той.
- Всичко, а ти?
- И аз, но ти имаш още една задача. Трябва да довършиш и последната, и не защото е на статива от седмици, а защото тя ще бъде перлата на колекцията. Аз повече няма да се намесвам. Направих, каквото можех.
Не разбирах, но го отдадох на умората и отказах да мисля.
- Уморена съм и ще си легна - отвърнах - Утре ще я довърша!
- Ако тази нощ оставиш вратата си отворена, моята ще й отвърне - прошепна.
Изтръпнах. Сърцето ми изтича да се скрие в петите, биейки така, сякаш беше гонило два диви табуна в степта. Едва влязох в тъмната спалня. Дрехите ми се свличаха до леглото срещу отворената врата в ликуващата сред мрак и тишина къща. Притихнах свита на кълбо на пода и не смеех да помръдна. Страхувах се да не разваля магията. Чаках почти спряла дъха си, като подплашена газела. Чух стъпките му - отчетливи, ясни и уверени. Изненадах се от бързината с която тъмата го доведе при мен.
- Ти трепериш? - прошепна.
- В очакване - отвърнах - страхувах се че няма да дойдеш!
- Милото ми момиче - добави и кадифеният му глас потъна в нощта.
Вдигна ме на ръце и ме сложи на леглото, в което копнежи и реалност засияха в едно. Тялото ми загуби своята материалност от облялата го нежност, несънувана дори в мечтите ми. Отдадох се на вихърната радост от сливането, извън времето и пространството. Телата тръпнеха от плавните тласъци и се извиваха с лекотата на танцуващи птици, които лудуваха и утихваха, вплитаха се и се изразяваха една чрез друга. Та нали цял живот бяха чакали този единствен и неповторим миг на пълно сливане на дух и материя. Сънят беше реалност.
Утрото пробуди сетивата ми, за да заработят в реални граници. Усетих режещ порив да застана пред платното и да му разкажа за нощта. Боса, по нощница стоях пред статива и разказвах докато боите се сгъстяваха, цветовете се насищаха и смесваха, и поглъщаха платното. Картината оживя и аз видях, и чух от нея собствения си разказ. Тя туптеше, вълнуваше се, вибрираше в едно с чувството, което ме беше пленило и ме водеше към оня себичен връх, на който когато се изкачиш забравяш за другите, и което е по-лошо, за онзи поради когото си там.
- Направихме я! Направихме я. Аз чрез теб и ти чрез мен! - извика той, разруши екзалтираната ми самодоволност и видях как притихналите му очи плачеха.
Галерията беше препълнена с хора. Собственичката й, някогашна негова ученичка, обясняваше твърде възбудено нещо и сочеше майстора; ръкомахаше, без да се щади, и поставяше табелките "Продадено", бурно поздравявайки го за успеха му. За успеха на нашите картини. Слушах хвалебствените коментарии на гостите, но не ги приемах. Не можех да се зарадвам в останалата ми половина от моята същност. Създадохме ги заедно, вляхме мечти и надежди, за да ни разполовят сега. Започнах да го търся трескаво, блъсках хората, залитах, препъвах се и продължавах. Открих го пред Последната - картината от миналата нощ. Стоеше пред нея безмълвен и облян в сълзи. Разстроих се и изпуснах чашата с вино. Наведох се да вдигна отломките от нея и останах така, вторачена в подписа…
Момичето на художника
Когато вдигнах поглед видях един непознат мъж с празен поглед. Помогна ми да стана и каза:
- Добър старт, моите поздравления!
Учтиво отвърнах на поздрава.