автор: alisa

Хич не ми пука изобщо дали ме разбира.
Сричам му глупости, тоест така ми е лесно.
Жива съм сигурно, но ежедневно умирам.
Зная я тази запявана сто пъти песен.

Зная и друго, обаче не искам да кажа.
Който признае - ще хвърли по себе си камък.
Тая щастливата, дето във мен се обаждаше,
вече от триста години изобщо я няма.

Тръгна нанякъде, взе си торбата и крушите...
Вече от триста години без нея живея.
Той не разбира и само унесено слуша
как припознавам живота си глупав със нея.

Нищо съществено. Нищо такова, обаче
нещо започвам да питам по-често за нея...
Някой да знае къде е онази глупачка,
дето не ставаше никак уж за живеене?