Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Sienna
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13703

Онлайн са:
Анонимни: 38
ХуЛитери: 6
Всичко: 44

Онлайн сега:
:: mariq-desislava
:: rajsun
:: zebaitel
:: misteriavechna
:: Albatros
:: konstantin_lakov

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2017 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
19 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаВилия
раздел: Разкази
автор: mai4ka

Нея сутрин излязох по-рано. Още по тъмно. Минах по познатата задна уличка за по-напряко. Някъде в тъмното се спънах. Изругах наум и вероятно след пет минути нямаше да си спомням за залитането, но нещо се беше закачило за дрехата ми. Чух тих глас:
- Спънах те нарочно.

Реагирах без да мисля:
- Ами добре. Извинете, но бързам. Бихте ли ме пуснали! Приятен ден.
- Не, не бих те пуснал. Няма ли да се развикаш? Не те ли подразних или уплаших? - попита гласа.
- Нямам време да се дразня и плаша в момента! Съжалявам. - въпреки че отрекох, бях ядосана - Пуснете ме! Как изобщо сте се озовал тук?
- Винаги съм бил тук.
- Не съм ви виждала.
- Знам. Никой не ме вижда. Построиха къщата зад гърба ми. Не пречех и не се наложи да се местя. После, когато боядисваха, боядисаха и мен.
Думите ме объркаха. Огледах се. Очите ми се спряха на неизмазано петно до вратата на сградата. Преди го нямаше, а и сякаш имаше формата на седнал човек. Не може да бъде! Сигурно сънувам... Как не съм забелязала? Говорех със същество, което беше в същия цвят като дрехите си и като стената насреща. Приближи се към мен. Подскочих ужасена:
- Не се доближавай! - вдигнах заплашително дамската си чанта.
Сякаш можеше да ми помогне срещу тази безсмислица!
Човекоподобният спря и каза:
- Няма да те нараня. Искам само да поговоря с теб и да ме запомниш.
- Запомних те вече. Махай се! Къш, къш... - прекръстих се всеки случай.
Не смеех да се обърна и да побягна. Ами ако тръгне след мен? Ами ако...
- Моля те, моля те, моля те! - говореше бързо и задъхано.- Искам да умра. Позволи ми да поговоря с теб. Още не си ме запомнила. Мислиш, че съм сън и ще ме забравиш.
- Умирай си. Аз какво общо имам? - жестоко изказване.
"Но защо наистина не умре, вместо да плаши мирните минувачи." Бях по-скоро бясна, отколкото уплашена.
- Не мога! Никой не ме помни!
Отчаянието в глася беше толкова голямо, че се предадох. Седнах на тротоара и захлупих лице в шепите си. Сигурно полудявам. Той заговори:
- Тук съм от толкова години, че вече не помня колко. Преди това скитах. Хората говорят с мен, но в момента който спрът да ме виждат, ме забравят. Навсякъде едно и също. С времето спряха и да ме виждат. Тежи ми. Искам да си отида. Пропилях живота си. Толкова се страхувах, да не обидя някого, че си премълчавах винаги, когато не съм съгласен. Страхувах се, да не нараня и винаги съм избягвал конфликтите. Страхувах се, добро да направя, защото и то е относително. Срахувах се, да не попреча и се свивах в сянката си, докато се слях с нея. А после и тя изчезна. Имаше хора, който се опитаха да направят смислено съществуването ми, но аз не им помогнах, от страх да не сгреша, и също ме забравиха. Страхът ограбва. Не може да се придаде смисъл на чужд живот. Трябва всеки сам... Това научих. Запомни го. И мен...
Все още си мислех че сънувам. Може би, ако му позволя да умре, ще мога да се събудя.
- Добре! Добре! Запомних. И теб те запомних. Умирай си.
- Да. Знам... Усещам го. Благодаря ти! Ти не виждаш, но... Усмихвам се. Отивам си с усмивка. Благодарен съм ти...- гласът заглъхна.
Огледах се. Лежеше до мен на тротоара и се смаляваше, смаляваше...
От унеса ме изтръгна мърморене:
- Как не ви е срам? Така да изчовъркате стената! Голяма жена. Сега кой ще чисти изпадалата боя? Кой...
Не чух останалото. Хукнах към офиса. Исках само да се махна. По-бързо. Само да се махна от там.

Денят ми мина нормално. До вечерта се бях успокоила.

На вечеря дъщеря ми смяташе на пръсти съученичките си. Твърдеше че са дванайсет, а преброяваше само единайсет.
Преди да заспи скокна усмихната:
- Сетих се! Вилия! Тя е дванайстата.
- Вилия? Откога е във вашия клас? Защо не съм чувала за нея? - попитах.
- Незнам. Мисля че е в нашия клас от началото. Не помня. - отговори детето.- Тя е... - не можа да ми каже каква е Вилия, но добави. - Знаеш ли, мамо, някой хора са толкова празни и безсмислени, че и смърта няма да ги хареса. Ще останат безсмъртни и ще живеят вечно. Лека нощ.

На другия ден отидох в училището да го видя това дете. Може би, ако го запомня навреме и другите ще го забелязват.

Минаха няколко дни оттогава. Не мога да си спомня мониченцето. Даже не съм сигурна за името...


Публикувано от BlackCat на 17.04.2006 @ 21:59:44 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   mai4ka

Рейтинг за текст

Средна оценка: 3.5
Оценки: 6


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Заведи ме на кино
автор: pc_indi
127 четения | оценка 5

показвания 34204
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Вилия" | Вход | 2 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Вилия
от I_naistina на 19.04.2006 @ 10:03:06
(Профил | Изпрати бележка) http://inaistina.tripod.com/
Страхотен разказ, mai4ka!! Благодаря ти!

"Страхът ограбва. Не може да се придаде смисъл на чужд живот. Трябва всеки сам... "

!!!


Re: Вилия
от rimoza на 25.04.2006 @ 14:33:34
(Профил | Изпрати бележка)
"Не мога да си спомня момиченцето"
..............................................................
Може би защото нищо лошо не ти е причинило,
но този който нарочно те спънал го помниш,
дори разказ си посветила на него... :)))))
Да, така е, това е истината за живота,
за жалост човешката памет е склонна да
се впечатлява само от негативното, а пози-
тивното никой не го забелязва...
(Да не причиниш нищо лошо на никого също е
позитивно, в случая визирам Вилия...)
От мен искрен привет !
И все така талантливо пиши занапред !
БЪДИ !!!!!