автор: silvanche

Гледам кръвта, която капе по мръсните кафеникави плочки на пода. Всичко е много нереално. Интересно, от къде ли е тази кръв? Моя ли е? Докосвам челото си. По пръстите ми има кръв. Странно, не усещам никаква болка. Всичко е като в сън, все едно наблюдавам някой друг. И кръв. Не се притеснявам от факта, че имам кръв по себе си. Приемам го за нормално. Но защо? Не трябва да е така. Странно!
В главата ми няма мисли. Времето е спряло. Е, не е, но така го чувствам. Чувам звуците като през памук. Единствено миризмата на болницата е осезаема, като че ли вече и аз самата мириша на болница. Болница?! Защо съм в болница? Забелязали ли сте, че колкото и парфюм да сте си сложили, дори да сте се изкъпали с него, само пет минути да стоите в болницата и аромата изчезва. Остава само болничната миризма. Винаги съм я свързвала с микробите и бацилите. Само веднъж да вдишам от нея и имам ясното усещане, че всички болестотворни частици полепват по мен. А заедно с тях и отчаянието, мъката и болката на хората били в тази болница. Болка! Не изпитвам болка. А имам чувството че трябва да крещя. Защо?!
Едно детенце ме сочи на майка си и я пита нещо. Жената го вдига и му извръща главата. Потупва го успокоително. Защо? Толкова ли страшно изглеждам? Какво ми има?
Една врата се отваря и от там излиза сестра. За миг зървам вътрешността на стаята. Има фотьойл, шкаф, бюро и коледна украса. Нещо ми проблясва. Днес е Бъдни вечер. Да! Защо не съм у дома до коледната трапеза, а вместо това се намирам в някаква болница с кървяща глава? Опитвам се да стана. Не успявам. Чак сега обръщам внимание на какво съм седнала. В инвалидна количка съм. Единият ми крак е обездвижен. Отново се навеждам на ляво и поглеждам кръвта на пода. Интересно. Образува звездичка. Проблясък! Качила съм се на един стол и поставям върха на коледната елха. Сребриста звездичка от накаква тел. Бях я купила от супермаркета за 5.69. Ухае ан питка.
Загледала съм се в студената бяла светлина на луминисцентните лампи. Чувствам се изпразнена. Усещам, че нещо ми пречи да движа свободно врата си. Имам яка, от тези за обездчижване. От къде ми е всичко това.
Покрай мен избутват количка. На нея лежи 19-20 годишно момче. Затворило е очи. И то има яка като моята. Целия е бинтован, я по превръзките е избика кръв. Става ми мъчно. Какво ли го е сполетяло? Дали някоя майка се чуди къде е? Ужасно! Защо лошите неща имат пристрастие към празниците? Някой трябва да измисли закон срещу това.
Едан циганка се е свила в другиа край накоридора и плаче. Гледам я извесно време. Изведнъж една сестра се навежда и ми казва нещо. Не я чувам - само я гледам. Тя се усмихва успокоително или поне се старае да изглежда така. А дали жъобще ме Вижда. Едва ли й пука. Сигурно за нея съм поредната пречка да си отбележи празника. Не искам да си мисля, че е така. Проследявам я с поглед. Влиза в някаква стая. Вратата се хлопва зад нея.
Проблясък! Звънва се точно когато поглеждам питката във фурната. Сряскам се и изпускам вратичката, която се трясва оглушително. Малко саъм нервна и дори изплашена. На глас си казвам „Глупачка! Всичко ще е прекрасно.". Но със свито сърце отивам към вратата. Усмихната съм. Зад мен се чува телевизора. Отключвам.
Пак съм се вренчила в капките кръв на пода. Вече не приличат на звезда. Сега са просто червено петно на пода.
Главата ми започва да се прояснява.
Циганката е спряла да плаче. Сега само се поклаща с вперен в пространството поглед.
Проблясък! Отхвърчам назад и падам върху стола. Сгърчвам се от болка. Устната ми тупти. Усещам кръв в устата си. Поглеждам нагоре и получавам втори удар през лицето. Ритник в кръста. Свивам се като зародиш и покривам глава с ръце. Извинявам се. Викам. Моля го да спре. Ударите проължават. Толкова силно стискам главата си, че имам чувството, ве сама ще си счупя врата. Вече само хленча и плача. Пак обърках всичко. Никога не съм на висота. Той е прав. Винаги греша. Тъпа съм. Аз съм наказание за него. Нищо не правя правилно. Още един ритник, но този път в главата. Причернява ми. Отпускам се. А той продължава да удря. Лежа по гръб, гледам тавана и не чувствам нищо.
Действителността нахлува в главата ми като влак. Чувам писък. О, аз съм изкрещяла. Една сестра се приближава и ме пита какво ме е заболяло. Примигвам. Той е до мен и загрижено ме загръща с якето. Толкова е внимателен. Така ме обича. А аз само го огорчавам. Непохватна съм, не го разбирам. Много работи. Подложен е на голямо напрежение. А аз не му помагам. Цяло наказание съм. Прав е да ми се сърди. Но ... боли!
Едно мъъъничко гласче се обажда, че не е така. Че правя всичко мого добре. Че сбърканият е той. Но аз не му обръщам внимание. Това е моята лоша същност.
И все пак, защо на Коледа? Това е време за усмивки и забава. За една нощ поне да се престориш, че не съществуват безпаричие, болести, стрес, война, глад. Една нощ за мечти, прикаски и топлота. Толкова ли е много.
Въвеждат ме при лекаря. Той държи някакви рентгенови снимки. Намръщен е. Оставя ги на масата. Сяда. Пита ме какво се е случило.
- Паднах от стола, докато украсявах елхата -отговарям. Сама се изненадвам колко бързи и лесно намирам отговор. - Малко съм непохватна - опитвам се да се усмихна извинително.
Докторът поглежда към вратата и после пак към мен.
- Пределно ми е ясно, че той Ви е бил.- Клатя ужасено глава, но той продължава - Не е необходимо да търпите това положение. Още сте млада и живота е пред Вас. Има хпра, които могат да Ви помогнат. Мога да ви дам ...
- Не. Аз паднах от стола - почти изкрещявам. - Вие не разбирате.
- О, разбирам. Има много като Вас. Щом сама не искате да си помогнете аз нищо не мога да направя. - гласът му е студен и безразличен. - Сестра?
След час напускаме болницата. Почти полунощ е. Коледа. Навън е киша. Прозорците на блоковете светят. В таксито е топло. Той ми държи ръката. Гледам през прозореца и се чудя, кой ли живее зад тези светли квадратчета. Дали са щастливи на Коледа. Дано. В главата ми се въртят последните думи на лекаря. Точно преди да изляза, той изведнъж ми каза : „Знаете ли, че често жените във Вашето положение завършват ивалиди за цял живот или ... в моргата?! Е, разбира се, ВИНАГИ е „инцидент". Боже, колко инциденти стават." Пред очите ми се въртят две картини и се смесват като в калейдоскоп: на едно обезобразено от гняв лице и на студените луминисцентни лампи. Тръсвам глава. Заболява ме. Обръщам се и се усмихвам. Пак ме заболя. Онова лошо гласче е станало по-силно, но пак го игнорирам. Моето коледно желание и обещание е да се променя, да стана по-добра. Да му помагам и да го разбирам. Все пак е Коледа - трябва да сме щастливи. А аз съм щастлива, че имам него. Някои и това си нямат.
Тишината се изнизва покрай таксито ни.
И все пак не рябва да се случват нещастия по Коледа. Някой трябва да напише закон против това!