автор: rajsun

(превод от руски)

Много пъти предупреждаваха Исус Христос, че Юда от Кариот е човек с твърде лошо име и че трябва да се пази от него. Някои от учениците му, които бяха ходили в Юдея, добре го познаваха лично, други много бяха слушали за него и нямаше нито един, който да го спомене с добра дума. И ако добродетелните го коряха и казваха, че Юда е користолюбив, коварен, шарлатанин и лицемер, то и лошите, когато ги питаха за Юда, го ругаеха с най-долни думи. Той непрекъснато ни скарва, казваха те и плюеха; той си намисли нещо и се промъква в къщата ти тихо като скорпион, а излиза с кавга и разправии. И крадците имат приятели, и разбойниците имат другари, и лъжците имат жени, на които казват истината, а Юда се глуми над крадците, както и над честните, макар че самият той е крадец на крадците и по външност е най-уродлив от всички жители на Юдея. Не, не е наш тоя риж Юда от Кариот, казваха лошите и учудваха благочестивите люде, за които нямаше голяма разлика между него и всички останали порочни хора в Юдея.
Разправяха още, че Юда отдавна парясал жена си, тя живеела злочеста и гладна и с хиляди мъки едвам се препитавала от трите камъка, които били целият Юдов имот. А той самият вече колко години безцелно скитосва по света и е стигнал до едното море и дори до другото, по-далечното; и навсякъде лъже, шмекерува, дебне нещо с крадливото си око; и ненадейно изчезва, като оставя подире си дрязги и крамоли - любопитен, лукав и зъл като едноок сатана. Деца нямаше и това още веднъж свидетелстваше, че Юда е лошав човек и Бог не желае потомство от него.
Никой от учениците не забеляза кога се присламчи до Христос този риж и грозен юдеин; но той отдавна вече неотстъпно ги следваше, намесваше се в техните разговори, правеше им дребни услуги, усмихваше се, кланяше се и се умилкваше. И ту съвсем приспиваше умореното им зрение, и те напълно свикваха с него, ту изведнъж се въвираше в очите и душите, дразнеше ги като нещо нечувано уродливо, лъжливо и нечисто. Тогава те го отпъждаха със сурови думи и за кратко той се запиляваше някъде по пътя, а после отново незабелязано се появяваше, услужлив, лъстив и хитър. И никой от учениците не се съмняваше, че в желанието му да се приближи до Исус, се крие някакво тайно намерение, зла и коварна сметка.
Но Исус не послуша техните съвети; пророческият им глас не докосна слуха му. С онзи дух на светло противоречие, което неудържимо го влечеше към отритнатите и нелюбимите, той решително прие Юда и го включи в кръга на избраните. Учениците се вълнуваха и сдържано роптаеха, а той тихо седеше с лице към залязващото слънце и слушаше замислено - може би тях, а може би нещо друго. Вече десет дни нямаше вятър и прозрачният въздух, ласкав и нежен, оставаше все такъв, без движение и промяна. Сякаш бе запазил в прозрачните си глъбини всичко онова, което хората, животните и птиците крещяха и пееха в тези дни - сълзи, плач и весела песен, молитви и проклятия; и от тези стъклено застинали гласове той бе така тежък, тревожен, гъсто наситен с незрим живот. И отново залязваше слънцето. Като тежко пламтящо кълбо се спускаше то надолу, подпалваше небето и всичко земно, обърнато към него: смуглото Исусово лице, стените на къщите и листата на дърветата - всичко покорно отразяваше тази далечна и страшно замислена светлина. Бялата стена сега вече не изглеждаше бяла и не остана бял красивият град върху красивата планина.


И ето, дойде Юда.
Дойде: кланяше се ниско, извиваше гръб, предпазливо и наплашено източваше напред уродливата си бабунеста глава - точно такъв, какъвто го описваха. Беше слаб, среден на ръст, почти като Иисус, който леко се прегърбяше от навика да мисли ходешком и от това изглеждаше по-нисък; и сигурно беше як и силен, но кой знае защо, се преструваше на хилав и болнав и гласът му се менеше: ту мъжествен и гръмлив, ту креслив като на стара жена, която хока мъжа си, досадно писклив и неприятен за слуха; и често ти се искаше да изтръгнеш думите на Юда от ушите си като гнили, чупливи тръни. Късата му рижа коса не можеше да скрие странната и необикновена форма на черепа: като разсечен откъм тила с двоен удар на меч и отново слепен, той отчетливо се делеше на четири части и внушаваше недоверие, даже тревога - в такъв череп не може да има тишина и спокойствие, от такъв череп винаги ечи шумът на кървави и безпощадни битки. Раздвояваше се и лицето на Юда. Едната му половина с черно, остро дебнещо око беше жива, подвижна, набраздена с многобройни, разкривени бръчки. А другата - нямаше бръчки, бе мъртвешки гладка, плоска и застинала. И макар по големина да беше равна на първата, изглеждаше огромна от широко отвореното сляпо око. Покрито с мътно-белезникаво перде, то не се склопваше ни денем, ни нощем, еднакво посрещаше виделината и тъмнината; и може би затова, че редом с него беше живият му и хитър другар, човек не можеше да повярва в пълната му слепота. Когато в уплаха или от вълнение Юда притваряше живото си око и клатеше глава, мъртвото се люлееше заедно с движенията на главата и мълчаливо гледаше. Щом видеха Юда Искариотски и най-непроницателните хора разбираха, че такъв човек не може да носи добро, а Исус го прие, дори блозо до себе си - редом със себе си постави Юда.
Погнусено се дръпна Йоан, любимият ученик, а и всички останали, макар да обичаха своя учител, неодобрително сведоха очи. А Юда седна и като въртеше глава надясно и наляво, с тънък гласец се заоплаква от разни болежки: нощем го стягали гърдите, като се изкачвал сутрин нагоре по планините се задъхвал, а като застанел на ръба на някоя пропаст, му се завивал свят и той едва се сдържал от глупавото желание да се хвърли надолу. И много други неща безбожно измисляше той, сякаш не разбираше, че болестите не ходят по хората случайно, а се пораждат от несъгласието между техните постъпки и заветите на Предвечния. Търкаше гърдите си с широка длан и даже престорено кашляше Юда от Кариот - сред общо мълчание и сведени очи.
Без да погледне учителя, Йоан тихо попита Петър Симонов, своя приятел:
- Не ти ли омръзнаха тия лъжи? Аз повече не мога да издържам и ще се махна.
Петър погледна Исус, срещна погледа му и бързо стана.
- Почакай! - рече той на приятеля си.
Погледна пак към Исус, бързо, като търколен по нананолнище
камък се запъти към Юда Искариотски и рече високо и дружелюбно:
- Ето че и ти си с нас, Юда.
Ласкаво го потупа по превития гръб и без да гледа учителя, но
усещайки погледа му върху себе си, решително добави с гръмливия си глас, изместващ всякакви възражения, както водата измества въздуха:
- Не е беда, че имаш такова лице. В нашите мрежи попадат и
по-големи страшилища, ала те са най-вкусни за ядене. И ние, рибарите на нашя господ, няма да изхвърляме улова, само защото рибата е едноока и боде. Веднъж в Тир видях октопод, уловен от тамошните рибари, и така се уплаших, че за малко щях да побягна. А те ми се смяха, на мен, рибаря от Тивериада, и ми дадоха да го опитам, и аз поисках още, защото ми се услади. Помниш ли, учителю, че ти разправях за това и ти също се смя. И ти, Юда, приличаш на октопод - само че с едната половина.
И високо се разсмя, доволен от шегата си. Когато Петър говореше, думите му звучаха така твърдо, сякаш ги заковаваше с гвоздеи. Когато се движеше или правеше нещо, Петър вдигаше голям шум и будеше отзвук и при най-глухите предмети: каменният под отекваше под кратата му, вратите се тресяха и блъскаха и дори въздухът уплашено трептеше и кънтеше. В планинските клисури гласът му будеше сърдито ехо, а сутрин, когато ловяха риба на някое езеро, той овално се търкаляше по блесналата сънена вода и караше първите плахи слънчеви лъчи да се усмихват. И вероятно затова обичаха Петър - по всички други лица още лежеше сянката на нощта, а неговата едра глава, широките му открити гърди и свободно отметнати ръце вече светеха в заревото на изгрева.
Думите на Петър, явно одобрени от учителя, разведриха тяхостното настроение на събралите се. Ала чудовищният образ, така лекомислено лепнат от Петър на новия ученик, смути онези от тях, които бяха стигали до морето и бяха виждали мекотелото. Представиха си: огромни очи, десетки жадни пипала, привидно спокойствие - и хоп! - прегърне, облива, мачка и изсмуква, без да мигне с огромините си очи. Какво е това? Но Исус мълчи, Исус се усмихва и изпод вежди, с дружеска насмешка гледа Петър, който оживено продължава да разказва за октопода - и един след друг се приближаваха до Юда смутените ученици, заговаряха го ласкаво, но се отдръпваха бързо и неловко.
И само Йоан Заведеев упорито мълчеше, а Тома вероятно обмисляше станалото и не се решаваше да продума. Той внимателно разглеждаше Христос и Юда, седнали редом, и тази странна близост на божествената красота и чудовищно грозното, на човека с кротък поглед и на октопода с огромни, неподвижни, мътно-жадни очи - гнетеше ума му като незарешима загадка. Напрегнато бърчеше той правото си гладко чело, присвиваше очи, мислейки, че така ще вижда по-добре, ала постигаше само внушението, че по Юда наистина се появяват осем неспокойно мърдащи крака. Но това не беше вярно. Тома го разбираше и отново упорито гледаше.
А Юда постепенно добиваше кураж: изправи ръцете си, свити в лактите, отпусна мускулите, коите сковаваха челюстите му, и предпазливо почна да изважда на светло грапавата си глава. Нея и преди това всички я виждаха, ала на Юда му се струваше, че е скрита дълбоко и непроницаемо от очите с някаква невидима, но гъста и хитра пелена. И ето, сега сякаш изпълзяваше от яма: почувства на светло своя странен череп, после очите - спря се - и решително показа цялото си лице. Нищо не се случи. Петър беше отишъл някъде. Исус седеше замислен, подпрял глава на ръцете си, и тихо поклащаше загорелия си крак. Учениците си говореха и само Тома внимателно и сериозно го разглеждаше, като добронамерен шивач, който взема мярка. Юда се усмихна - Тома не отвърна на усмивката, но вероятно я взе под внимание, както и всичко останало и продължи да го разглежда. Ала нещо неприятно тревожеше лявата страна на Юдовото лице. Огледа се - от тъмния ъгъл със студени и красиви очи го гледаше Йоан, красив, чист, без нито едно петно на снежнобялата си съвест. И като тръгна, както ходят всички, но чувствайки се така, сякаш се влачи по земята като наказано псе, Юда се приближи до него и каза:
- Защо мълчиш, Йоане? Твоите слова са като златни ябълки във филигранни сребърни съдове. Подари една от тях на Юда, който е толкова беден.
Йоан втренчено гледаше в неподвижното, широко отворено око и мълчеше. И видя как Юда отпълзя, помота се нерешително и потъна в черната паст на отворената врата.
Понеже беше пълнолуние, мнозина бяха излезли на разходка. Исус също тръгна да се разхожда и от невисокия покрив, където си беше направил легло, Юда виждаше отдалечаващите се. На лунната светлина всяка фигура изглеждаше лека и спокойна и не вървеше, а сякаш се плъзгаше пред своята черна сянка; и изведнъж човек пропадаше в нещо и тогава се чуваше само неговият глас. Когато пак отново се появаваха под луната, хората изглеждаха мълчащи - като белите стени, като черните сенки, като цялата призрачно-мългява нощ. Почти всички вече спяха, когато Юда чу тихия глас на прибиращия се Исус. И всичко утихна в къщата и около нея. Пропя петел, обидено и високо като денем изрева някъде събудило се магаре и неохотно, на пресекулки млъкна. А Юда все не спеше и притаено слушаше. Луната освети половината от лицето му и като в замлъзнало езеро странно се отрази в огромното му отворено око.
Изведнъж той се сети нещо, припряно се закашля и заразтрива с длан космата си здрава гръд: може би още някой не спи и слуша какво си мисли Юда.
(следва)))))