автор: Tiranozavar

Исках да го снимам с дълги оранжеви чорапи, до коляното, полуизлегнал се, гол до кръста, с острия му профил, който да се откроява на олющената стена, а до него, покрай дългите му стъпала да поставя три портокала. Щях да озаглавя серията „Томазино" - нищо, че това не бе неговото име. А може би просто „Оранжево"...
Не ми се мислеше за това. Не бях виждал лице като неговото. Приличаше на птица, с дългия си нос като клюн, с очи, чийто ръб се извиваше високо към челото, с оскубани вежди и тънки, много бледи устни. Притворих очи, за да си го представя с червило, с лек грим, руж по бузите, епилиран, с туширани белези от акне. Неволно спрях дъх, когато синьото на ирисите му се спря върху мен. Представях си серията снимки подредени в огромна зала, като тунел, докато от тавана се спускат огнени езици на сталактити. Бях открил лицето, което търся, с горда осанка, каменни черти, лице, което обича погледите да се спират върху него. Мъж, който с лекота може да сменя дрехи и да се преобразява. Да е висока бяла жена, свил се в някой ъгъл на метрото изпит наркоман, изпосталяло „джънки", гей, който моли случаен минувач за огънче и впива свитите си като юмрук зеници в него. Беше моето лице, тръпка, която ме облива от коленете до клепачите, подкосява ме, усмихва се като лъч светлина през полуотворена врата. Моята серия „Urban", която щях да изпиша собственоръчно с изкривения си, нечетлив, почерк на вратата на галерията и щях да наблюдавам профилите на гостите.
- Ти си от друг свят - исках да му прошепна.
Бе готов да ми позира. Съгласи се неочаквано бързо, дори се усмихна. Вероятно наистина обичаше да се съблича. Първата серия щеше да бъде сред останките на полуразрушена фабрика. Казах му да облече нещо старо, а наум си повтарях „Нещо вехто, нещо синьо, нещо назаем".
Когато вярвях към срещата си представях високата му, леко прегърбена фигура, облегната на някоя улична лампа. Виждах избелелите му дънки с тежък колан, оголен пъп, яке с цип, чийто език леко се поклаща между зъбците, виждах качулката, която открива тънкия му, покрит с мъх врат. После вървяхме заедно по прашните улици, той пред мен, а аз с нарочно забавени крачки, за да се насладя на фигурата му, моето откритие. Лицето, пред което обективът на фотоапарата ми щеше да примижи от изненада.
За начало го накарах да се облегне в рамката на един прозорец. Приклекнах до краката му и го снимах да се извисява, откроил хубавата си гола глава по облачното небе. После смених ракурса. Гледах го отляво, с ръце в джобовете, после отдясно, в полупрофил. Бях опиянен. Струваше ми се, че откривам изложбата, че покрай нас музиката гърми, чуват се съскавите гласове на посетителите, виждах загасени, недопушени цигари в пепелниците, ръбовете на чаши, обагрени с червила, усещах миризмите на различните хора под дрехите, представях си, че се излягам под краката на гостите. Сякаш бях част от въздуха, от стените, от пенливото шампанско в чашите.
За един фотограф важно е откритието. Лице, видяно през огледалото за обратно виждане, лице, което можеш да целунеш така, както се целува икона, да му се поклониш. Исках да го снимам като плачеща Богородица с кървави сълзи, приклекнала над тялото на мъртвия си син.
„Пиета" в началото на третото хилядолетие. Исках да превърна тялото му в барабан, да го накарам да се свие в центъра на задимен бар, да поставя до него русоляво кодрокосо дете с две палки в ръцете и да ги накарам да си представят, че са инструмент и бъдеща звезда, изпълняващи соло пред изпаднала в екстаз и притаила дъх публика.
Продължавах да натискам спусъка на кадрите, обикалях го, заповядвах му, сменях позициите на моя Томазино, леко докосвайки го по рамото, приближил се на 10-тина сантиметра от кожата му, виждах го облечен в бяла рокля, като балерина в тъжен, остър, почти истеричен танц. Той не се съпротивляваше, не говореше. Представях си, че двамата сме част от постомодерен филм, и не аз, а някой трети следи движенията ни, рисува нови композиции, разделя ни или ни приближава. После виждах фигурите ни да избледняват в увяхналата светлина на деня, представях си телата ни - моето по-дребно от неговото върху два високи стола в някой задимен бар, един срещу друг, виждах погледа си закачен върху сивия дим от цигарата му, после себе си, увит около пръстена на пълеца му. Виждах се целият от сребро, а тялото му запечатано върху черно-бялата повърхност на бъдещата ми изложба.
Говорим, а гласът ми е необичайно женствен. Иска ми се да свия шепи пред устните си, сякаш държа хармоника и да изпея на своя Томазино едно тъжно фадо за неговото тяло, за профила му, да се събуя бос и да обиколя фигурата му, както индианец пристъпва полуприведен, в религиозна самозабрава около своя тотем.
Серията приключи бързо. Когато показалецът ми за последен път уцели пулса на фотоапарата, бе притъмняло. Томазино бе видимо уморен и блед. Тръгнахме обратно. Запалиха лампите по улицата. Прииска ми се да го поканя в бара, който си представях. „Картини от една изложба" - фразата отнякъде ме прободе. Та, аз нищо не знаех за тази картина. Сега Томазино се бе превърнал в тежест, окачена през рамото ми, и събран в черната кутия на моя фотоапарат. Докато вървяхме бавно върху сенките на сградите си представих това място след хиляди години. Градът щеше да се сгърчи като недоразвит, абортиран ембрион, щеше да се превърне първо в сух камък, а после в лек прах и да потъне някъде с порива на ветровете. После виждах нашите стъпки, между руините, грайферите на тежките ми подметки и неговата мека, и тясна стъпка, някъде паралелно с моята.
Прииска ми се да говоря непознат език, разбираем само за двама ни. Да му кажа
„Анахуак тламатини тлапалли" и той да узнае значението на непознатото, да ми отговори, да прихне, превиващ се от смях или да замълчи, ядосан.
Чувствах се като ловец, който е опитомил жертвата си. Томазино. Равномерни удари. Два по устните, и два по небцето. Един чук, който отеква в гърдите ми заедно с шума от походката му. Един вятър, който изтърбушва очите ми, обръща ги със зениците към мозъка, за да разкрие там поставените в рамки хиляди портрети на високия непознат мъж. Или високите непознати мъже, притаили се зад кожата му, дебнещи ме.
- Анахуак тламатини тлапалли - изрече неочаквано моят спътник... И нощта се спусна с последната, изтърколила се изпод устните му сричка.