Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 442
ХуЛитери: 0
Всичко: 442

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаФарът на брега на Стикс
раздел: Разкази
автор: radi_radev19441944

"Прозорец. Нощ . Фенер.
Панели. Паркинг. Спирка.
Тик. Разнебитен нерв.
Локомотивна свирка.

Бетон. Градинка. Смет.
Дърво. Дръвче . Ограда.
Човек? Или предмет?
Нима предметът страда.

Среднощ. Кафе. Сама.
Линейка. Асансьори.
Прозорец. Нощ . Тъма.
Без мен. Без мен. I'm sorry. "

П. Стефанова


Към самия край онова куцото псе го изостави и той продължи пътя си сам. Зърна само за миг в кръглите му кучешки очи някаква кротка печал, после проскубаната му фигура се стопи в мрака на една странична уличка. С падането на нощта мъглата бавно се вдигаше и високо в небето , между дрипавите силуети на облаците заблестяха дребни звезди. Край него се движеха бледите призраци на минувачите , които все повече оредяваха , сградите също оредяваха и се снижаваха и от всички страни нахлуваше тишината.
Отначало бе тръгнал заради нея . Забеляза я още там - на площада , където пъплеше огромна тълпа. Лицето и за миг се мярна сред множеството , после се загуби , а малко по- късно отново я откри надолу по улицата ,където фигурата се отдалечаваше и побърза да я стигне ,но малко преди това осъзна,че няма никой. Беше нещо като внезапно пробуждане , събитията се подредиха във времето и констатацията,че вече няма никой не го изненада . Не се случваше за първи път - винаги когато отидеше при нея, после установяваше , че няма никой. Но не можеше да не отиде.
Когато го нападнеше отчаяние и пожелаеше да се върне , ръцете и отново се протягаха към него - дълги и бледи като пипала на медуза и очите и го поглеждаха някъде в самия край на светлината с тъга и копнеж. Тръпки запълзяваха и болката се смесваше с непонятна , почти мъчителна нежност ; палящя жажда мъчеше сетивата му, реалността се смесваше с халюцинацията.
Той тичаше да я улови ,гонеше я и викаше името и , но винаги когато я хванеше , през пръстите му преминаваше студ , който запълзяваше към сърцето и в този миг със страшна мъка откриваше , че държи в ръцете си хлъзгавото и студено тяло на медузата , а смехът го блъскаше в лицето и стихваше далеч сред каменните грамади , отнасяйки призрака. Отново нищо.
После загубваше посоката и все му се струваше , че крачи през безкраен и пуст пейзаж на Ив Танги със застинали и чудновати форми- нещо мълчеше и нещо виеше .
Това беше една виеща тишина.
Заедно с този вой се утвърждаваше решението , което го занимаваше отдавана. Отначало беше мимоходом, почти незабелязано между останалите проблеми, но напоследък все повече се трупаше в мислите му като огромна тежест, която го смазваше .
Още одеве сред тишината на стаята , когато с мъка довършваше последния стих, неусетно се промъкваше предчувствието , че вече не е останало време, че там го чакат , а след това , когато крачеше в студената нощ , това предчувствие все повече се утвърждаваше неизменно и еднопосочно - без никаква алтернатива.
Постепенно улицата стихваше, светлините гаснеха и градът оставаше назад като огромно дремещо животно , докато накрая се намери сред пусто поле, където в мрака се мяркаха посърналите силуети на дървета и храсти и лъщяха кални локви.
Понякога си внушаваше , че не е сам , че разговаря с някой и този някой е или онова нещастно псе ,дето шеташе край контейнерите за смет, или онзи пияният от кръчмата , или може би -с нея. Той непрекъснато откриваше нейното присъствие около себе си, макар и да знаеше , че тя не е тук а там. Тя идваше с повея на вятъра , шепнеше му нежни думи , галеше лицето му с прозрачните си пръсти, а косите и го обливаха като водопад, но неочаквано в усмихнатите и очи - там в самото дъно на зениците- отново съзираше медузата , която плуваше , разперила своя чадър и красивото видение бавно се превръщаше в безформена пихтия , а смехът отекваше в пространството - подигравателен и зъл.
Една нощ ,когато мислеше за нея, в съзнанието му прескочи фраза , която прозвуча като стон. Той се спря за миг сред стаята и по лицето му пробягна усмивка. Разбра веднага- това беше стих. Появи се спонтанно . Не беше го търсил , въпреки , че усещаше присъствието му сред неподвижната тишина на стаята, някъде по ъглите, някъде между прашните мебели, старите реликви, старите томове, вятър в комина- винаги щом го нападнеше тъга - а това се случваше често.
От тогава всяка нощ , когато мислеше за нея , а тази мисъл бе упорита и нежна , в едно с пристъпите на внезапна тъга , го спохождаше желанието да пише . Отначало не си задаваше въпроса дали си заслужава да и се посвещават стихове, не знаеше дали те са заради нея или заради него самия - да задоволят една потребност, която нарастваше неимоверно всеки ден , всеки час като неутолима жажда.
Знаеше само , че е красива - с една красота , която сияе , която се впива в сърцето и която е студена като нож.
После установи, че вървяха заедно .Кога се бе появила -нямаше представа. Но не посмя да я докосне , защото знаеше , че там няма нищо. Разговорът беше един безкраен монолог.
- Благодаря , че дойде на това изпращане- каза той с ясното съзнание , че разговаря сам със себе си.
Тя го докосна с прозрачните си пръсти и това докосване го опари.. Погледът и беше насочен в далечината. Проследи го и откри причината. Виждаше се светлина.
- Това е фарът - обясни той - понякога го виждам нощем през прозореца на моята стая. Този фар угасва винаги , щом угасне надеждата.
Внезапно го нападна разсеяност ,мислите му отлетяха далеч , разпиляха се като счупени порцеланови парчета и той с усилие ги събираше , после продължи:
- Знаех , че никога няма да те достигна .Винаги нещо ми се изплъзваше- беше неуловимо и това безсилие ме измъчваше. Понякога те хващах за миг в акордите на пиано, в блясъка на метеор, или глъбината на планинско езеро, опитвах се да предам красотата в стихове, но там тя гаснеше, угасваше и фарът. Не беше същото. Случваше се , когато скитах през някоя тиха вечер и когато нямах надежда да срещна някого , аз си избирах звезда. Това беше най - ярката звезда , която съзирах в първия миг . Тя заместваше този , когото би трябвало да срещна и когото никога не срещнах; с нея разговарях , на нея посвещавах стихове. Но постепенно откривах, че тя сияе със земен блясък.
Той отново замълча.
В същия момент пред погледа му пламнаха светлините на просторен салон - пълен с весели лица. Прически, гримове, бижута- красиви, млади суетни…Те танцуваха под бързия ритъм и в очите им блестеше щастието на примитивните души. Тя също беше там и също танцуваше. От тялото и бликаше жизненост и топлина.Погледът и пламтеше с хилядите земни желания.Всичко по нея изглеждаше достижимо и съвсем земно. Никакви проблеми на помрачаваха това красиво и безоблачно лице.
Миражът бързо отлетя.
- Разбирам те напълно - продължи той - Ти си такава , каквато е трябвало да бъдеш.
Отново усети докосването. Гласът и премина в шепот:
- Опитвах се , но не успях -каза тя- . С тебе ми беше тъжно.Трудно ми беше да понасям тази болка.Твоята болка се превърна в моя. Аз не можех така. Ти стана популярен. Стиховете ти ечаха от всички трибуни. Те ти ръкопляскаха , хвалеха и мразеха. Но тази популярност те отнемаше от мен. Ти беше далеч.
Той не отговори веднага .Съзнаваше , че е права. Споменът го хвърли назад към началото. Там откриваше , че с всеки изминат ден, мечтата по нея ставаше все по - упорита, но почти винаги - неизменно свързана с порива към изкуството. Тъгага ,която му причиняваше мисълта за нея се превръщаше в тъга по красотата ; този непрекъснат досег с изкуството бе създал в представите му един почти идеален образ, който в действителност едва ли съществуваше. Но винаги , когато усилията му да направи нещо , което би задоволило жаждата му за красота , оставаха напразни, отново тръгваше към нея. Трябваше да я види и да чуе гласа и, макар и от далеч, за да преодолее безсилието. Нейното присъствие беше една необходимост , която не можеше да преодолее. С всяка среща илюзията за нейното съвършенство приемаше все по- натрапчив характер , макар , че разумът му подсказваше друго. Не можеше да се избави от тази илюзия и не искаше . Струваше му се , че с нейното рухване , би изчезнало всичко , заради което си заслужава да остане на този свят.Всичко друго изглеждаше безсмислено. През безсънните си нощи , борейки се с нападащата го умора, той непрекъснато изстискваше от сърцето си стихове за нея. Те се появяваха бавно, с много усилия и мъка и винаги изглеждаше, че носят в себе си отпечатъка на тази мъка .
Но сега го очуди обстоятелството , че бе имал амбицията да тича по разни издателства, да се впуска в разправии и преписки с редактори и критици.
Отначало те не го приемаха , а после изведнъж се засилиха да го хвалят, въпреки , че не бе направил почти нищо; само модата се бе променила , а заедно с нея и предпочитанията.
Всичко се оказа безкрайно нелепо и той осъзна това много скоро; истината се изправи пред него с цялата си грозота.
Постепенно порива да твори угасваше. Той пишеше едва, едва- почти по силата на инерцията , бавно затъвайки в ежедневието на обикновеното занаятчийство.
Пристъпите на меланхолията ставаха все по -тежки и продължтелни. Нещо някъде се бе прояснило- пелената се вдигаше и пред очите му се простираше безкрайно поле - съвсем светло и съвсем притихнало в някакво бяло мълчание, а там преминаваше път - също така равен и безкраен , слънцето светеше ярко , но друго едно студено слънце - вътре в него.
Малко по- късно ,когато скиташе по безлюдната улица , това видение започваше леко да потъмнява , все повече се смрачаваше и безкрайният път , който водеше към нищото , се превръщаше в река.
Широка и тиха река , която бавно влачи мътните си води през пустоща и безброй трупове плуват по течението нататък и все по- далеч. Тези трупове - това бяха надеждите.
И той продължаваше, а с всяка крачка пътят ставаше все по- равен и определен. Понякога с очудване установяваше , че върви по железопътни релси , премина и по някакъв мост , но всичко това избледняваше и отново отекваше ехото от първокласния оркестър при вариете "Евмолпия", изпълняващ една продрано жална мелодия на Армстронг и те танцуваха прегърнати под неспирния дъжд от сребърни комфети , и красиви момичета му се усмихваха с жадуващи усмивки, а там -в дъното един известен литератор вдигаше наздравици в чест на начинаещия поет , чиято стихосбирка добиваше популярност.
Това беше първата му изява , последвана от втора , трета и други…
Но с всеки триумф, пристъпяше упадъка .Той улавяше неговото присъствие в раболепието , с което го посрещаха ликуващи тълпи, доколкото критерия на тълпата означава нещо.
Но когато се опиташе да се върне назад към началото и създаде нещо свое , което извира от самото сърце , онези казваха :" Отклоняваш се от повелята." И го бутаха към приготвения от тях калъп. Никой няма право да се отклонява от утвърдените принципи. Принципи- наложени от някой там -горе…
Творчеството му се превръщаше в една непрекъсната и крещяща възхвала към съвременните кумири - нещо сухо и изкуствено. Все по- често в минути на размисъл , се промъкваше подозрението , че всъщност вече пише повече за хонорар и това , което издава не е негово ,а чуждо - на някакъв приспособяващ се тип , който нахално се е промъкнал в душата му и декламира от там гръмогласно верноподанически стихчета, а самият той е заключен в железен сандък с огромни катинари и ще стои там до самия край-захвърлен и оплют.
Тогава споменът внезапно оживяваше- бяла пелена се резстилаше до безкрайност и в мъглата го поглеждаха очите , но те бяха чужди. Любовта му се превръщаше в глуха , почти задушаваща тъга, която ставаше особено натрапчива нощем , когато тракането на машината спираше за миг, а есенният вятър стенеше в клоните и капчуците плискаха равномерно и упорито в безкрайната нощ ; тогава тъгата започваше да вие и всичко наоколо се сливаше в този непрекъснат вой.
- Аз те чаках и вчера , и преди година - дочу отново нейния глас , който отекна през паузите , сякаш идваше от други галактики , заедно с полъха на вятъра. От този глас една струна за миг оживя и още веднъж почувствува предишното свиване на сърцето , от което дъхът му замря; някакъв стих пламна и угасна и неговите отблясъци се посипаха над пустоща и всичко стана сиво от тази пепел и съвсем, съвсем безнадеждно…
- Бих могла да бъда твоя жена - долетя гласът и - може би желаех да танцувам , да флиртувам , да бъда хвърлена в леглото , защото съм направена от плът, но ти не виждаше в мен жената , а някакво безплътно същество, витаещо в стиховете ти.
Този глас прозвуча с болка и в следващия миг ръката и докосна лицето му и премина през косите с внезапна нежност, но това беше ласката на вятъра.
После мостът -приличащ на тунел -остана назад и пред него отново се проточиха релсите.
Той пристъпяше от траверса на траверса с уморена походка, а далече в мрачината проблясваше фарът
Фрагменти от много далечен спомен прескочиха през паметта му.
- Някога обичах да скитам из полето - заговори той , завладян от новото чувство- това беше толкова отдавна , сякаш са минали векове. Аз плувах през море от зеленина; всичко наоколо беше зелено и съвсем светло. Сега го няма това слънце - небето е опушено от комините. Обикаляхме рибарниците, градините, беряхме горски ягоди, играхме футбол с една парцалена топка , къпехме се във водоема ,а вечерта си имахме разправии с родителите. Ние бяхме една неуморима шайка от немирници. Но това свърши. Сякаш никога не е било .
- Всеки е имал нещо в детството си - отбеляза тя- но идва ден и всичко изчезва. Може би любовта е част от детството.
- Може би - добави той- а по - вероятно -негов край.Защото- продължи той с внезапно проникновение- защото с любовта пристъпя болката , а там , където има болка детството е немислимо.
После нещата се развиха по един утвърден сценарий. Имаше край , имаше и начало. Твоята поява беше начало на преображението ,когато ме заслепи красотата и станах неин роб.Това преображение беше бавно - не след триумфа , не и след упадъка . Нахвърлих се да пия от тази чаша и когато осъзнах , че горчи вече беше късно. Твоето присъствие само усилваше самотата ми . Жизнеността ти ми напомняше непрекъснато колко съм далеч от нещата , които вълнуват другите. Още тогава бях приключил.Останалото се оказа агония.
- Аз не вярвах в поезията ти- прозвуча през полъха нейният глас-обичах те като мъж , а не като поет. Ти беше за мен един самец , а аз бях самката. Не разбирах мъката ти , след като нямаш материални проблеми, след като можеш да се любиш и да се веселиш. Аз те очаквах на дансинга или в леглото ,а не - между звездите. За мен беше достатъчно да те имам ; това задоволяваше суетата ми . Но чувствувах , че нещо непрекъснато те отнема . Тогава реших да се махна.
Той веднага я разбра и прости.. Не беше много трудно да се разбере една душа , жадуваща за нежност; поиска да я погали и протегна ръка, но там в нищото напипваше само гола плът - съвсем гола и топла , сякаш се разливаше малиби. Духът бе пропаднал безвъзвратно и в празнотата на неговия крах тържествуваше медузата .
Зърна я за миг в здрача на стаята - мамеща , усмихваща се , с разпуснати коси -тя бавно се разсъбличаше , после отмяташе чаршафи и всичко наоколо бе изпълнено с разлюляна , преливаща голота , сякаш мраморът внезапно оживя , после кракът се хлъзна под завивката - един топъл, хлъзгащ се крак и се притисна, а той нямаше сили да се противопостави, защото беше окован от един могъщ исполин- този прастар , безкрайно див инстинкт на живота, по силен от самия живот ; тогава времето спря, и всичко спря и притихна в неподвижен, лепнещ мрак , където стонът мълчеше.
Това беше началото , после дойде и краят. Те го очакваха и не бяха изненадани. Бяха решили предварително да се разделят, тъй като между тях се е промъкнало нечие нежелано присъствие - нещо необяснимо и кухо. Връзката постепенно затихваше- тя беше там - с приятелите и танците , а той -в своята стая с пишещата машина и стиховете.
Разделиха се тържествено , дори отпразнуваха раздялата , доколкото може да се отпразнува една раздяла. Сбогуваха се , целунаха се и тръгнаха отделно - всеки сам.
След което настана тишина.
Когато тишината нахлу в стаята , отново го нападна чувството за празнота, което задуши амбицията му да пише. Фарът едва мъждукаше и онази река бавно влачеше мътните си води през нищото за към нищото ,а той- застанал на брега , виждаше в огромната мътилка плуващите трупове - поддути и оглозгани от времето. През паузите на тишината съвсем боязливо изплува много мрачен стих , след него бавно се нанизаха други. Те преминаха като облаци и изчезнаха зад хоризонта , а след тях остана нещо недовършено и счупено. Той записа механично по навик това , но не успя да продължи и всичко остана така - откъснато и запокитено в пространството , а мислите прескачаха в различни посоки , след което се появяваха още по- разхвърляни и безредни -едно безкрайно хиатуо- като в тежко бълнуване.
Той продължи пътя си по траверсите към тази неуточнена цел без да се обръща назад - всичко там бе безлюдно. Постепенно хаоса отминаваше и болката стана съвсем определена. Тя стоеше неподвижно вътре и глождеше равномерно и старателно.
Далече в нощта долетя писък на локомотив.
Закъснял спомен премина за миг. Бяха в луксозно жилище на известна личност от хайлайфа.Този обичаше да събира около себе си цвета на интелегенцията: художници, музиканти , артисти , поети , поетеси и други- не ги познаваше всички. Те често споряха върху проблемите на изкуството , всеки посочваше някакви свои виждания , а той , вслушвайки се на моменти в разговорите им, долавяше пустотата , която нахлуваше в стаята ; в действителност , тя беше в него самия. Амбициите им изглеждаха смешни- не можеше да проумее за какво спорят. Беше банално, защото тези спорове едва ли ги занимаваха толкова; в действителност те си бяха чужди- сами в себе си-виждаше ги съвсем прозрачни и кухи , а думите им бяха отправени към нищото , но те не го знаеха, защото ако го знаят , не е ясно какво би ги задържало тук. Техните гласове и смях, имащи за цел да наложат собственото им присъствие, долитаха от други планети и всеки от тях стоеше на самотен връх - безкрайно далеч от другия- и протягаше ръце , за да се свърже , търсейки топлина , но в очите им надничаше студено безразличие и те се отдръпваха ужасени.
Но спорът продължаваше и те го налагаха с упорито усърдие: изкуство за масите , изкуство за елита, проблемно , безпроблемно, реалисти , сюрреалисти, абстракционисти , импресионисти , експресионисти, фовисти и други , и други…Нямаха край.
- Кажете вие!- обърнаха се неочаквано всички към него- Кажете!
Това беше внезапно пробуждане. Търсеха го . Очакваха мнението му , а той не ги слушаше; пиеше самотно в ъгъла и мислеше за нещо различно . Често в мислите му прескачаха зелени храсталаци , зелени поляни от детството , хълмове , потоци …
Той сякаш изохка. Погледна ги - студени , далечни лица - сякаш виждаше мъртъвци.
Отново проблесна мълния и скелетите пред него се разлюляха- жалки и оголени , черепи с продънени очни ябълки; те му кимаха и го канеха да разреши спора. Но той не знаеше какво искат-само рече:
- Не проумявате ли , че всичко това ви е безразлично. Така или иначе ще се умира…
Присъствуващите се спогледаха смаяни , а той стана и бавно се отправи навън , сподирян от изумените им погледи.
Тази мисъл го преследваше отдавна и все по- трудно успяваше да я отблъсне. Понякога тя надничаше в римата на някой стих , в недопитата винена чаша , в усмихнатите очи на самката ; беше особено настойчива нощем - в мъгливите есенни нощи , когато скиташе по безлюдните улици и дъждът плискаше по паважа с безкрайна и тъжна монотонност.
Напоследък с голяма мъка намираше сюжети ; винаги му се струваше , че това , което иска да каже е вече казано , а развръзката - все една и съща - досадно съща. Около себе си виждаше само материя , която тече в неизменна посока - ражда се и умира в непрекъсната кръговрат и всичко е преходно , а ценностите- относителни в унисон с модата и суетата.
Веднъж редакторът на едно списание му каза:
- Вие непрекъснато подобрявате работата си. Стихът ви става все по- убедителен .
Но това изявление не го измами.Той знаеше истинската стойност. Между неговите критерии и пазарните предпочитания на издателите зееше бездна. Това бяха сухи стихове-съвсем банални и съвсем стандартни - добре подредени и римувани думи. Те се побираха в рамките на стандарта и задоволяваха потребителите , но него - не. Разбираше , че тъпче на едно място , въпреки привидното съвършенство на формата, но сякаш се бе примирил- беше му все едно.
Излизайки от издателството , той отговори кратко:
- Всъщност, това е по- скоро агония.
А там- на на бала на културните дейци онази младичка любителка на поезията с усмихващи се зелени очи започна един безкраен флирт. Това отначало му досаждаше , но после му стана забавно; твърде много беше пил.
Пиянството продължаваше : покани я да танцуват , защото тя желаеше това и съвсем ясно го показваше. Беше проявил интерес към суетата на една млада жена - нищо повече. Това не можеше да запълни празнотата , която зееше отвътре . Но флиртът трябваше да стигне до своя логичен завършек- такъв е вечният закон.
- Във вашите стихове - говореше въодушевено тя- любовта е най -застъпената тема . Нима винаги сте влюбен?
Този въпрос не го изненада - бе мислил много пъти и отговорът бе винаги един и същ:
- Такъв ми е занаятът. Придобил съм известни навици .
После добави кратко:
- Но да тръгваме…
Поканата беше съвсем определена и тя разбра веднага , защото я очакваше. В зелените и очи заблестяха пламъчета. Колебанието беше кратко ; нямаше място за колебание. После отидоха в неговия апартамент. Нямаше значение къде ще отидат -целта беше ясна.
Но когато се стигна до разсъбличането , "законът на самката " се прояви отново . Не можеше да се наруши традицията - всяко начало се предхожда от демонстрации на непорочност: "нима си мислиш , че съм някаква си …" и т.н.- извесната игра на самката , която инстинктивно по този начин се опитва да си вдигне цената . Малко след което ще последва разголването. Но преди това…
- Нима си мислиш, че така без любов можеш да ме притежаваш?...
Традиционно , банално и глупаво до смърт…
А на него му беше все едно . Не можеше дори да се ядоса както трябва.
Досадата отново го сграбчи . Виждаше кукла от плът и кости. Но идва час и всичко започва да гние; плътта се скапваше пред погледа му и там някъде в полета на времето цъфна усмивката на черепа- вечна и откровена.
- Аз не мога така . Аз не мога - продължаваше тя, а в очите и трепкаше недвусмислено : "Бъди по- настойчив".
Но той не успяваше да бъде настойчив. Бъдещият скелет тракаше с костите си , танцувайки във въображението му. Нима трябваше да си играе на ухажване?
Освободи я от прегръдката си и лицето му стана студено .
- Твоята жизнерадостна глупост е твърде претенциозна за моите слаби амбиции- произнесе вяло той - забравил съм как се играе тази игра. Върви си.
После се отпусна на креслото , притиснат от меланхолията, а в прозореца гаснеше фарът. След един проблясък някакъв стих прескочи през хаоса и увисна без подкрепа - все така счупен и недовършен, сякаш в мозъка зееше дупка.
Той посегна по навик към писалката , но се отказа . Нямаше смисъл . Всичко беше вече написано.
А тя се бавеше . Отначало навличаше дрехи , после си търсеше чантата , после застана пред огледалото. Вероятно се надяваше той да промени решението си.
Най - после излезе. Стъпките и притихнаха в коридора и той веднага забрави за нея.
Тези откъслеци преминаваха като на филмова лента , а пътят продължаваше. Релсите се губеха в далечината на смълчаното поле , вече не се виждаше светлина , а в черните води на черната река лодкарят беше подкарал своята лодка.
Понякога дочуваше гласа и в паузите сред нестихващия вой на електронните китари в просторния салон на бар " Евмолпия" и сред танцуващите двойки надничаха очите , но това бяха други очи - усмихнати и чужди и те останаха там - в смеха и флирта на младите самки , тъсещи своя самец и целият салон се изпълваше с разливаща се гола плът и някакви преплетени бедра , които агонизираха.
Но танцът свърши и замлъкна песента на сирените. Стана тихо и всичко се отдалечаваше шеметно към безкрая , виждаше как галактиките се разбягват , стихваше смехът и всяка болка и нямаше никой в този огромен и раздуващ се свят.
Тогава отново го зашлеви писъкът на локомотив , който процепи мрака. Той долетя от близо- вече се чуваше грохотът на приближаващия се влак. Осъзна веднага - това беше една груба , материализирана сила - реализация на човешкия гений и човешкото безсилие - светът се изпълваше с машини , материята триумфираше.
Веднъж един журналист го помоли за интервю.
- Какви са вашите творчески планове?
Вечният банален въпрос. Като че не могат да измислят нещо друго :"Ходите ли за риба ? На кой футболен отбор сте привърженик? Какво вино или каква жена предпочитате?"
Би било по- забавно. Стига с тези творчески планове.
Той отговори вяло:
- Нищо определено.
- Но как, нима не мислите за нова изява ?- смути се журналистът - едно съвсем младо момче с въсторжено изражение.
- Напротив, мисля да си купя нова кола, а може и да си сменя местожителството - бе пълният с мъчителна досада отговор.
Журналистът съкрушено се усмихна.
- Но от това не става интервю.
- Много съжалявам.
Сега отново проблесна този спомен: "Но от това не става интервю,от това нищо не става."
- Не става я - разсмя се той и смехът му отекна рязко в безкрайната нощ- а те какво искат от мен . Защо не ме оставят на мира !
Шумът от колелата все повече се приближаваше . Той се сепна и по лицето му пропълзя усмивка- отпусната и уморена -в която бе застинала обреченост.
- Аха -ето го отговорът на всички въпроси.Освен това така е модерно. Аз съм с модата…
Погледна за миг назад. В тъмнината се появиха три светли точици , които бързо се увеличаваха и идваха .
Но имаше време .Още много- цяла вечност. Детството изплува за миг и там -в далечината се появи селска къща сред разцъфтели люляци , мярнаха се нечии скъпи лица и необятно зелено поле , залято от слънце , през което тичаха орляк боси малчугани ; после юношеството с неговата внезапно налетяла меланхолия , градът - огромен ,шумен и пуст, няколко мимолетни флирта , нещо като любов, стиховете , дошли с тъгата по недостижимото и всичко отминаваше в една много дълга светла лента и чезнеше.
Той махна пренебрежително и продължи пътя си по траверсите. В мозъка му отново нещо се размърда. Разговаряше със себе си:
- Мигът премина . Но още колко много има - непоносимо много. Тази гонитба беше безсмислена - можеше и по- рано…
- Защото всичко стойностно беше направено отдавна - още в самото начало, а когато започна реализацията , бе останал само фалшът - нещо жалко и смешно. Но интервюто свърши и се оказа , че не е никакво интервю.
- Може би трябваше да напиша нещо мемоарно - проблесна за секунда и веднага го отхвърли с досада .- Не си струва.
- Но тя . Но тя- може би все още ме чака , може би все още…- извика той изненадан в най- последния миг . Колебанието беше кратко ; викът се загуби в грохота на колелата.
Фарът изплува отново и съвсем близо с някакава мрачна , кървавочервена светлина , от която водите изглеждаха също така кървави и лодкарят размахваше лопатите в тази клокочеща кръв.
Изведнъж една груба и черна маса го повали с безпощадна жестокост, сякаш го помете ураган и ярка светлина заля целия свят, а там горе - в бездните падаше звезда, и после мракът я погълна ; остана само нещо недовършено , което висеше в пространството и той летеше някъде и падаше , а бездните се разтваряха пред него…
Но лодката спря на брега и той прекрачи.

Р.С.Радев


Публикувано от BlackCat на 04.04.2006 @ 07:11:18 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   radi_radev19441944

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 3


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

04.12.2021 год. / 01:14:58 часа

добави твой текст
"Фарът на брега на Стикс" | Вход | 3 коментара (8 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Фарът на брега на Стикс
от liastovicata (liastovica@abv.bg) на 04.04.2006 @ 13:37:57
(Профил | Изпрати бележка) http://pavlinabg-dream.blogspot.com/
Ради, разпечатвам и това.
И обещавам един ден да отделя само за теб и твоите страхотни творби.
Вече съм събрала цяла папка, с листчета с бележки за всяко.
Слънчев ден ти желая:)))))))))))))


Re: Фарът на брега на Стикс
от radi_radev19441944 на 04.04.2006 @ 19:46:55
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Мила Лястовичке, тази работа е много стара и не мисля , че съм успял с нея. Измъчи ме достатъчно и все нещо ми се изплъзваше - имам чувството , че поне наполовина трябва да се съкрати или изобщо да се изхвърли всичко.
Но така или иначе вече е направено.
Благодаря ти. Щастлив съм , че се сещаш за мен.

]


Re: Фарът на брега на Стикс
от liastovicata (liastovica@abv.bg) на 09.04.2006 @ 12:28:28
(Профил | Изпрати бележка) http://pavlinabg-dream.blogspot.com/
Направо ме разби с тази изповед!!!!!

"Този фар угасва винаги, щом угасва надеждата."
"...Твоята болка се превърна в моя."
"... безкрайният път, който водеше към нищото, се превръщаше в река..., която бавно влачи...безбройни трупове...Тези трупове-бяха надеждите."
"Любовта му се превръщаше в глуха, задушаваща тъга."
...
Накрая фарът изплува отново,...
а там в бездните падаше звезда...
Но лодката спря на брега и Той прекрачи...
Душата му вече дишаше свободно... и в този миг Той намери покой.

Съсипващо пишеш, въздух не ми остана до края, потопи ме, реалността изчезва, сви ми стомаха и гърдите...
Невероятен си Ради!!!
Вече си имаш заклет фен в мое лице:))))

]


Re: Фарът на брега на Стикс
от libra на 05.04.2006 @ 23:02:12
(Профил | Изпрати бележка)
Боже...това сега го виждам...това е изповед нали..знам че е
Потресох се..
Равномерност..
по голяма от моята..
"Но идва час и всичко започва да гние; плътта се скапваше пред погледа му и там някъде в полета на времето цъфна усмивката на черепа- вечна и откровена." - ей тук ако можех да се разплача, бих, ама не мога..ше изпуша една цигара..
Човече, искам те жив, ти си виртуозен с думите, ясно ли е!
Пиши, можеш го, ти - да
аз не го мога, но мога да чета, искам да те чета..
ако ти вижда емоционален коментара ми, то е защото вълнуваш..


Re: Фарът на брега на Стикс
от radi_radev19441944 на 06.04.2006 @ 20:53:11
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Съжалявам , ако съм те притеснил. Това също е от архивите с доста доработки . Създаде ми много мъки и проблеми докато го докарам до някъде, без да мисля ,че съм успял. Нещо все ми се изплъзва. В действителност случаят е истински , но с един мой приятел от детинство.Много отдавна.
Беше художник и поет . Преди да го направи беше изгорил всичко . Нито лист хартия не остана от неговите работи. Не мога да го забравя. А депресията си беше моя и истинска .
Също стара история. Стиховете са от сестра ми.
Тя има много по- хубави , но аз си харесах тези.
Благодаря за насърчението и хубавите думи.

]


Re: Фарът на брега на Стикс
от libra на 06.04.2006 @ 21:08:39
(Профил | Изпрати бележка)
не си ме притеснил
близък ми е текста
стиха е хубав, други нейни не съм чела, но се доверявам на преценката ти, че са хубави
и аз благодаря за отговора
имам да чета още някои неща от теб, чета ги всеки ден по един текст, бавно, така ги запомням
ти публикувай, радвам се когато видя нещо твое..

]


Re: Фарът на брега на Стикс
от salza (lorien575@abv.bg) на 09.04.2006 @ 00:30:17
(Профил | Изпрати бележка)
И това е много силен текст. Страшно харесах.
Пак ще го чета. Поздрави. :)


Re: Фарът на брега на Стикс
от radi_radev19441944 на 09.04.2006 @ 22:11:17
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Някои от тези "силни текстове" на времето съм предлагал на едно издателство.
Те ми ги върнаха с приятелски съвети.
Вероятно са имали право. Тогава вървяха най-вече текстове с партийна насоченост.
Но аз определено ценя повече твоето мнение.
Както и на другите ми приятели тук.
Особено ме радва твоето присъствие.

]