автор: TheMask

Тогава,
когато
ставам в полусън.
И нямам съзнание.
Кафе.
Половин кутия цигари на гладно.
Давя се със себе си,
роботизирам се,
заключвам вратата.
Вечер ме посреща Нищо.
Правя всичко като всички останали.
И съм сигурна, че няма да спася света. От себе си.
Тогава,
когато се вглеждам в Бездната,
вярвам, че тя гледа мен.

Тогава,
когато броя посивели от самота врабци,
галя кървавата муцуна на залеза,
пия водка и не ям,
чувам как секундите капят в ръцете ми.
Обхождам личните си
Вечни ловни полета.
и съм доволна, че всичко е наред,
тоест не срещам себе си,
и отварям вратата на балкона.
По пълнолуние. Без луди.
Тогава,
когато Бездната ме поглъща,
плюя в лицето й.

А обичайно
сутрин кашлям,
пуша кофти цигари,
заливам се с кафе.
Гледам огледалото и съм доволна,
че няма кръгове под очите му.
Хващам се за ръка
и сигурно още секунда
ще успея да се прегърна.
Но си спомням,
че нощем се давя със себе си.
Или Бездната се дави с мен.

Сутрин се повръщаме.