автор: fightingone

Това е биещото ми сърце, което усещам в гърдите си, когато отворя очи за първи път на развиделяване - новият ден е на път.
Сърцето ми се опитва да ме обърка с въпроси: "Какъв е смисълът?" или "На кого му пука за теб?" Колко сковаващо! Ето защо не мога да стана и почти започвам да вярвам, че то има право. Иска ми се в този момент да чуя приятелски глас, който да ми каже, че си струва. Мъжът ми спи, телефонът обикновено не звъни в шест часа, така че аз лежа в леглото и слушам сърцето си.

Най-сетне си навличам дрехите, разумността, мотивацията, веселостта, приготвям закуската за всички и потеглям на работа. Какво световно облекчение! Да бързаш като другите! Да продължаваш да ходиш като мъжа от рекламата на "Джони Уокър", но в пълно недоумение защо любезността, емпатията, вниманието са думи излезли от употреба. Защо сме ги заменили и с какво? На кого му пука въобще?

От друга страна съм наясно, че искам да се върна към съзнанието си, което е самодостатъчно и да остана начинаеща. Да не бъда взискателна, алчна или егоцентрична, а състрадателна и свободна от амбиция за постижения. Само тогава съм истински свободна и само тогава всяко ново утро е ново раждане.

Точно в този момент усещам дуалистичната си природа, която ме кара да се съмнявам много силно във всички думи до тук.



**Мислите са вдъхновени от "Зен-ум, ум на начинаещ" на Шунрю Сузуки