автор: 0805

Толкова стара се чувствам понякога,
че малко остава да стана мъдра...
тогава с усмивка и обич предпазвам
реките във мен от пресъхване.

Много любови пропуснах да срещна,
много хора любими изпратих...
Хиляди пъти сънувах морета,
често не хващах попътния вятър.

Пробвах дори и със вятърни мелници
истински да се боря...
Присъствах на неизбежните лекции -
за болка, за смях, за деца, за умора.

След толкова време пак не научих
как да лекувам моята завист
към слънчогледа - за изгрева сутрин,
към Карлсон - вечер за залеза...