автор: fightingone

Нима това са хора? - Как забравя човек!
Те хвърлят сянка пред слънчевото дърво,
много груба сянка и - имат гласове.
Колко впечатляващо: - струва ми се, че се наричат "мъже".
Мъже? - Един мъж? - и възклицанието не закъснява: "Любов"
Не веднага след това и болката, нали така, моя книжка на мечтите,

Ти повтаряше болката твърде дълго и светло,
ленти от болка като релси към хората.
После дойдоха животни, големи тъмни животни,
в които се качихме, защото главата им така ридаеше
и тогава някой извика отвътре:"Тръгваме!"
Тези, на които казваха момичета, сядаха и шепнеха
една до друга и шепотът звучеше като падащ листопад,
когато разказваха, че любимият ги чака.
"Любимият" - какво е това - бързо ли отминава,
можеш ли да го стиснеш без да те заболи
и продължава ли да те пленява онова нещо
като цветен прашец и миризмата
или остава само усещането за вчера?
Значи някакво мечтано биле? - сигурно - мечтано биле!
Нямаше никога да можеш да го опиташ,
не и преди да се върнеш в скъпата Земя,
обратно при грудките.


Кристине Лавант (1915-1973), австрийка