автор: fightingone

Страхът се изправи в мен.
Като жена, на която е хрумнало нещо ужасно
и която после - ако живее в две стаи -
започва да влиза и излиза от едната в другата,
така и страхът ходи в мен напред назад.
Понякога я заговарям,
пея и се моля за нея
или с часове й чета на глас
от много умни, много святи книги.
Но това изобщо не й помага.
Само я прави още по-угрижена
докато всяко място, върху което стъпи
не започне да трепери.
И всичко в мен вече трепери,
колената, ръцете и устните
и най-много клепачите.
Тя не намира утеха в нищо
и през вратата на моя разум
се вмъква в бедната ми душа.
Но и там всичко вече е разлюляно.
Картини от Небето и Ада
се сгромолясват една върху друга и върху Страхливката.
О, бедната тя!
Никога няма да може да заспи,
никога вече няма да ми позволи да заспя,
защото някой й е казал дума,
която като меч
е увиснала над нас
на нишката на едничката надежда.


** Кристине Лавант (1915-1973), австрийка