автор: lady_dreamer

Мисълта за случилото се не ме напусна през целия ден, но така и не открих възможност да се усамотя и да помисля над това. Неделният ден беше посветен на семейството и всички го прекарахме заедно, за да компенсираме времето през работната седмица, когато бяхме твърде заети, за
да си обърнем достатъчно внимание. И така прекарах деня в щастливи игри с родителите си на пикник край горичката на края на града. Щастието заличи от съзнанието ми спомена за срещата с истинския ми баща, но само временно.


След вечеря, когато всички се прибрахме по стаите си, споменът отново нахлу в мислите ми. Думите на баща ми отново закънтяха в ушите ми. Исках да знам какво точно се беше случило с малката ми сестричка. Но какви лични вещи можеше да има тя, след като беше починала едва на 40 дни?! Трябваше да са я увивали в някакви пеленки. Помня, че всички мои детски дрехи се качваха на тавана, където майка ми ги подреждаше грижливо в многобройните стари ракли, оставени й в наследство от баба й. До тавана се стигаше по една малка дървена стълбичка, която проскърцваше на всяка крачка. Имаше само един начин да се избегне това зловещо скърцане - като се стъпваше само близо до парапета, където дъските не се огъваха толкова много под натиска на тялото ти.


Измъкнах се от леглото, наметнах си халата и си обух чифт чорапи, за да бъда максимално тих. Преди да се измъкна от стаята си наместих две възглавници под одеалото, за да не усетят нашите, че ме няма, и измъкнах едно фенерче от тайното ми чекмедже. Промъкнах се в коридора и се прокраднах към стълбата, разположена в дъното му далече от спалнята на родителите ми. Докато изкачвах десетте стъпала те проскърцваха леко в тъмнината и сърцето ми спираше да бие от страх да не ме чуят. Открехнах капака, водещ към тавана, и веднага включих фенерчето и го насочих към тъмнината. Слава богу, поне не беше прашно, защото тогава щяха да ме хванат рано или късно!


Проврях се и затворих капака след себе си. Огледах се. Колко много ракли и сандъци! Къде ли са дрешките на сестра ми? Ще трябва да търся цяла нощ, за да ги открия, но и това няма да ми помогне, защото ще вдигна такъв шум, че ще събудя цялата къща. Татко, помогни ми!…


Сякаш чул молбата ми, един лунен лъч прекоси тавана и огря едно мъничко сaндъче в другия край на помещението. Запътих се към него, заобикаляйки многобройните ракли наоколо. Коленичих пред сaндъчето и поставих фенерчето върху съседната ракла, така че да го огрява. Старият му дървен капак беше обрисуван със шарени орнаменти, изобразяващи битови сцени. Отворих го. Вътре, скътани с много любов, стояха една дрънкулка, купчинка пеленки, две шапчици, няколко лигавчета, гребенче и една мъничка детска фибичка. Погледът ми се спря точно на фибичката, взех я и затворих сандъчето. Грабнах фенерчето, минах покрай раклите и отворих капака. От там ме гледаха две светещи в тъмното очи… "Кати! Как ме стресна!Ш-ш-шт, тихо!" беше котката. Наведох се, взех я на ръце и докато слизах по стълбата, тя се размърка от удоволствие.


Когато най-сетне влязох в стаята си, въздъхнах с облекчение. Съблякох халата и чорапите, пуснах Кати, за да си избере място за сън според капризния й вкус, мушнах фибата на сестра си под възглавницата и се шмугнах под завивките. Сърцето ми се беше разтуптяло от вълнение и ми трябваше известно време докато се успокоя и заспя…