автор: fakir

Както казват "една картинка струва колкото хиляда думи", обаче и хиляда картинки не струват колкото една приказка написана със сто думи...

Имало едно време една мама и един татко...
Всички знаят, че мама не се става - просто си мама и това си е! Виж друг е въпросът с това да си татко. Татко не си, защото си нарочен за такъв - татко се става. Да бъдеш татко не е трудно, трудното е да избереш да си такъв. Затова тази приказка е за един татко-нетатко…
...
Сутрин се събуждам защото съм се уморил да спя. Отватям очички, Светът вече е дошъл и тихичко ме чака. Той винаги идва и никога не закъснява (понякога се чудя какво би станало ако някой път просто забрави да дойде).
Сънят нежно отпуска своята прегръдка и мърморейки се отегля. Оставаме аз и Светът. Той ме гледа вренчено и сериозно, и аз го гледам, "сериозно". Гледа ме, аз го гледам... накрая той не издържа и две закачливи искрички се появяват и заиграват в угълчетата на очите му. Усмихвам му се широко. Той също се засмива и започва да ми разказва какво се е случило докато аз съм се гушкал със Сънчо. Слушам го и лекичко го гъделичкам, а той се смее и не спира да разказва, разказва... Сещам се за мама и другите топли и припряни неща, които Светът ми носи за да се въртят около мен. Питам го къде ги е скрил, а той се прави че не чува и продължава да разказва. Настоявам да ми ги даде - няма да спра докато не си ги получа. Накрая той неухотно изважда едно от тях, онова, което постоянно ме нарича "Деде". Пищейки от възторг го сграбчвам, а то издава странни чуруликащи звуци и вика "де-де..де-де!"... Светът щурее, върти се в кръг и подскача около мен. Оптивам се да го стигна и гушна...
...
Сутрин се събуждам защото трябва да пусна съня да си ходи.
Трябва да измия, среша и облека Света, да го нахраня и да му се усмихна (уфф, май не го правя много добре). Да го погаля, да го целуна и изпратя.... Закопчавам палтенцето му, а той нетърпеливо се дърпа и тропа с краче. Бърза ли, бърза - та нaли трябва да е там преди малкото момченце да се е събудило...